Детските книги не са предмети

Те са гласа на тези, които обичаме.

На мама, с която при една разходка купихме „Пипи Дългото Чорапче“, седнахме в градската градина и аз за първи път влязох във Вила Вилекула.

На татко, който на плажа за пореден път разказваше за Кума Лиса, която се въртяла под дървото и повтаряла „Косе-Босе, дай едно яйчице“, и така правеше времето до следващото влизане във водата по-поносимо и кратко.

На баба и дядо, които ми прочетоха толкова пъти „Имало отдавна стар/белобрад воденичар…“, че аз започнах да разпознавам буквите в стихчетата и така се научих да чета преди да навърша пет години.

Те са моя глас, който чете на децата ми „Малкия принц“ в светлината на нощната лампа.

Те ще бъдат гласа на децата ми, които ще четат на децата си книжките на тяхното време.

Детските книги са гласове и нямам нужда да затварям очи, за да ги чувам.

И да ги празнувам - всеки ден.

 

 

Пеперуда на перон

Първо помислих, че е жива, но скоро разбрах, че движението на крилата ѝ е от вятъра. А какви криле имаше само - виненочервени с тюркоазени черти и чернобяло око! 

 

Помислих си дали да не я преместя, за да не я стъпче някой, но когато докоснах крайчето на крилото ѝ, то се отрони. Беше сякаш залепнала за бетона и се отказах. Оставаше ми само да я гледам - нея и хората, които идваха за влака. Нито един, повярвайте ми, нито един не я забеляза. Ала по някакъв чудодеен начин и никой не стъпи върху нея.

После влакът дойде, ние - хората - се качихме и отпътувахме.

Тя - пеперудата с криле - остана на перона.

 

Беше денят, в който Пролетта дойде.

P.S. На другия ден по същото време на същия този перон пеперудата вече я нямаше. Беше отлетяла с виненочервените си криле с тюркоазени черти в долния край и чернобяло око в горния. 

А ние, хората, продължавахме да се качваме на някакви влакове, да слизаме от тях, да отиваме някъде. Или може би никъде.