Sunday 17 March 2024

Прошката е синьо цвете

Прошката е синьо цвете

 и на всекиго се дава.

Прошката е незабравка,

но при никой не остава.

 

Прошката е нещо бавно,

прошката не е момиче.

Всичко знае, но го крие

в сенките като кокиче.

 

Прошката не е за ваза,

нито пък се назовава.

Като слънцето премигна

и зад облак се показа.

 

Не купуват, не продават

прошки шумно на площада.

Тази нощ са разцъфтели

незабравки край ограда.

 

Sunday 10 March 2024

Приказка за изгубената приказка

На 13 ноември 2023 година изпратих по пощата моята книжка „Камъни с форма на сърце. Приказки от пословици“ на момичето ми в Лондон. Вчера, 9 март 2024 година, книжката се върна обратно при мен, облепена с нови марки и с надпис „непълен адрес“. Да, аз като една разсеяна и много бързаща да сподели с детето си майка, бях написала всичко – и държавата, и града, и улицата, и апартамента, и дългата поредица от кодове, само не и номера на сградата. 

Опитът да проследим движението на книжката не беше много успешен и направо я сложихме в графата „изгубена“. Аз обаче бях написала обратен адрес и ето как книжката се върна отново при мене в Брюксел.

И сега се питам, къде ли се е щурала четири месеца? През какви ли ръце е преминала? Какво ли са ѝ казали хората, с които се е срещнала? Как ли се е разбирала с тях моята книжчица, която говори само на български? Помни ли нещо от своето прекосяване на Ла Манш и то два пъти? Летяла ли е? На кораб ли е била? Или с влак през тунела? Може ли да разкаже? И ако разкаже, кой ще я разбере?

Нали все ме питате как се пишат приказки? И аз все отговарям, че приказките се пишат сами. Както направи моята книжка, заради това, че авторката ѝ я прати с непълен адрес и я остави да се лута межда Брюксел и Лондон.

Колко е хубаво, когато нещата се случват въпреки нас.



 

Sunday 3 March 2024

Омайниче

Обичам цветя. Обичам да гледам цветя. Обичам да чета за цветя. Обичам да купувам цветя. Обичам да рисувам цветя. Обичам да плета цветя.

Имам много книги за цветя, сред тях и такива с ботанически илюстрации. Разглеждайки ги, дойде ми наум да ги ползвам като модели и да се опитам да ги оплета. Харесах си едно мъничко червено цвете. Сега книгата стои отгърната на тази страница с първото оплетено от мен цветче от тази композиция.


Междувременно, когато не плета, чета на хартия “Еликсир” на Капка Касабова и тази сутрин стигнах до следния абзац: “…А кой се крие в тревата? Омайничето! Червеното цветче с характер. Латинското му име, Geum coccineum, изобщо не подсказва колко е омайно. Сред английските му имена са “блажено биле”, “дива ръж” и “златна земна звездица”. Носели го като амулет срещу отровни животни и хора…”.


Стори ми се познато това латинско название. Знаех, че е минало скоро пред очите ми, беше ме впечатлило заради асоциацията с “coccinelle”, което в превод от френски означава “калинка”. Погледнах страницата, на която е отгърната книгата с ботаническите илюстрации. Беше абсолютно същото цвете - Geum coccineum. Омайничето! Което, разбира се, в преводното издание не се нарича с това име и което никога не съм виждала на живо, а бях избрала сред стотиците илюстрации в книгата за начало на мъничкия си творчески проект.


Освен да чета на хартия, слушам книги на “Сторител”, докато плета.  Последното, което слушах снощи, докато се занимавах с омайничето и преди да прочета абзаца в “Еликсир”, беше “Юнг. Много кратко въведение” от Антъни Стивънс. Една от главите беше за синхроничността - концепцията на Юнг за смислените съвпадения: две или повече явления, които имат еднакво или сходно значение и случващи се по едно и също време, без да имат помежду си причинно-следствена връзка.


Ами това е. Не зная как да го кажа по-хубаво: Обичам колко е хубав този свят. Обичам колко е необясним и обясним. И колко е омаен.








Sunday 11 February 2024

Мастило за стих

Имам приказка, в която патрончетата с мастило са главен герой и от нея сигурно вече знаете колко много обичам писалки. Пиша всичко с тях – от списък със служебни и лични задачи до лични и чужди стихове и начало на нови истории.

Вчера видях, че тюркоазеносиньото патронче вече е празно, защото писалката почна да пише по-бледо и тънко. Смених го с ново, този път пълно с лилаво мастило.

Отворих едно тефтерче, в което си записвам обични стихотворения на обични автори –лична антология, която ме разказва с чужди думи. Преписах в тефтерчето едно стихотворение с писалката с лилаво мастило, която продължи да пише в тюркоазеносиньо - бледо и тънко.

Не разбирам много от устройството на автоматичната писалка, но явно някъде по пътя от патрончето до върха на перото се събира достатъчно мастило, за да продължи тя да пише с храна от стария резервоар. И въпреки че патрончето отива на боклука, след него остава достатъчно мастило, за да се напише едно стихотворение от шест куплета.

Стихотворението беше „Кост от глухарче“ на Борис Христов. След последния му стих „А някой ден дано да чуете и вие“, писалката започна да пише лилаво.

Когато не се намесваме, всичко се нарежда само. Като метафора.


 

Wednesday 31 January 2024

Маги, момичето със сладките пръстчета

Спомняте ли си приказката „Тисту, момчето със зелените пръстчета“ на Морис Дрюон? Тисту има вълшебни ръце и щом докосне местенце, където има скрити семенца, долетели от някъде, по него разцъфтяват чудни цветя. Момичето, за което ще ви разкажа пък аз, има вълшебни ръце, които превръщат и най-обикновените продукти, които докосва, в чудни сладкиши и торти.

Разказвам за Маги, защото е наше дете. Тя дойде за първи път в нашия дом преди повече от 12 години, а преди две години официално стана част от семейството и прие нашата фамилия. Пиша за нея, защото се гордея и защото моето новогодишно обещание беше да споделям хубавото, което хората тихичко си творят. И защото много се ядосвам, когато говорят как младите хора в днешно време не били такива, каквито младите хора трябва да бъдат.

Още като малко момиченце, Маги е открила сладкото щастие от това да даваш щастие. Сега в своите двайсет и няколко години прави торти, когато близки и приятели имат празник или просто знае колко им се хапва сладичко. 

„Аз правя неща, които знам, че другите ще харесат. Защото ми харесва как някой яде нещо, което съм направила, и му е вкусно“. Кухнята ѝ е лична, заниманието - хоби и намира време за него в почивните дни или след дългите часове в офиса, в който работи.


Сладкишите са и красиви, и вкусни. Снимките, които мога да покажа тук, са само на малка част от това, което Маги е сътворила в празнични и делнични дни. Опитвала съм някои от тях, за други съм слушала от нея или от тези, за които са били направени. Когато човек се храни и с очите, то дълго се помни.

Маги знае какво обича всеки от нас и се старае тортата, която прави, да е любима лично на този, който празнува. Сигурно от тази специална грижа се ражда нещо толкова вкусно. Както и от прецизното отмерване на продуктите, спазването на пропорциите, вниманието към детайлите, търпението и всичко това, заради което аз лично никога не се научих да правя сладкиши.

Когато я попитах дали не ѝ е мъчно, че отделя толкова време да създаде красота, която се изяжда толкова бързо, Маги ми отговори: „Неее, по-скоро ми доставя наслада, че се е харесало от всички. Даже мога аз да не ям, стига ми само да го направя и да видя, че другите са го харесали“. И ми каза още, че най-много обича да прави сладкиши заради това, че имат повече цветове и текстура, но и защото „винаги запомняш тортата накрая, която открадва славата, защото е последна, сладка и красива“.

Зная, че има разни теории как животът е кратък и десертът трябвало да се изяжда пръв. Аз пък смятам, че точно заради това десертът трябва да се изяжда накрая.

Цялата философия на живота е в тези три думи – последен, сладък и красив. Особено, когато има някой с вълшебни сладки пръсти да го направи за нас.

P.S. Може ли за мен с бял шоколад и малини, моля? J