Преди две седмици плавахме с колеги в есенните води край Зееланд в
Холандия. Беше весело, валя ни дъжд, гря ни слънце. Трудно се разказва
чувството, когато платната се разгърнат и поемат с пълни гърди вятъра. Трябва да
застанеш под тях, а още по-добре – да си този, които ги вдига.
Като всеки малък, но добре работещ екипаж, всички си имахме задача на борда,
а капитан беше най-опитният в плаването колега. При инструктажа на непосветените той обясни правилата на движението така:
Морето, в което плаваме, е спокойно, затворено и не вдига висока вълна. Има
обаче много плитчини, опасни за лодката. Затова е важно да се следват коридорите
от зелени и червени буи.
На излизане от пристанището, зелените буи са ни отляво, а червените
отдясно. Когато се връщаме, е обратно. Всъщност е много просто за запомняне: Зелено
- напред към морето, червено – обратно към вкъщи. Посоката е отляво, а отляво значи
до сърцето. Напред!
Може пък и да не го е казал точно така – аз обичам да чувам това, което ми
харесва и да го превръщам в метафора. Харесвам правила, които следват
естествените приливи на разума или разчитат на сърцето да обясни.
Така до бързия ден с вятър, слънце и дъжд и до бавната вечер със стриди и
вино си записах правило, което и без това зная отнякъде:
Пази до сърцето посоката и няма да попаднеш в плитки води.
