Тези снимки са направени от моя
приятел от детството Петър. Когато днес ги видях във Фейсбук, сякаш се качих в
машината на времето. И се върнах трийсет и няколко години назад в нашата кратка
ваканция в Пирин. Тогава, благодарение на
неговите родители, с още десетина приятели срещнахме една голяма любов – Планината.
 |
| Сн. Петър Павлов |
Спомените ми вероятно не са
хронологически точни: Започват с теснолинейката от Септември и най-краткия, но
най-тежък първи преход от хижа „Гоце Делчев” до Безбог. И завършват с
последната нощ в хижа „Яворов”. Тогава нямаше лифтове и влекове. Тодорка беше
само връх, който някои от нас изкачиха. Под Вихрен, който нито един от нас не
изкачи заради мъглата, пак останахме с чуството, че сме от малкото посветени. И
Бъндеришката поляна беше само за нас. Години след това, вече на ски в един
много бързо развил се курорт, не исках да повярвам, че това е същото място.
През деня вървяхме; спяхме всяка
вечер в различна хижа; езерата бяха ледени и сини; циркусите – мамещи и
страшни, минзухарите цъфтяка под козирките от сняг, сякаш ги повдигаха с
лилавата си сила; тинтявата не се береше, звездите мамеха да ги докоснеш; Байкушевата мура ни прегърна за снимка; с всеки ден
раниците ставаха по-леки - дали защото свиквахме с ходенето или защото
провизиите намаляваха.
Когато слязохме в равното, вече
бяхме други хора. Пораснали, обикнали красотата и натъжени от раздялата с нея. Бяхме станали приятели
завинаги.
Сетих се за всичко това, докато
гледах приказните снимки. Въпреки че са от друга планина, от друго време, с
друга техника и вероятно с други хора.
Приятели, обични ми от толкова
години – за вас не знам, но аз вече съм готова с домашното, което класната ни
даде на последната ни среща миналия месец:
„Защо съм това, което съм.”
 |
| Сн. Петър Павлов |
