И ето, пак дойде това време в годината, когато в Къщата, както във всички къщи по цялата Земя, където хората празнуват Коледа, започнаха да вадят коледните играчки и да украсяват Елхата.
Колкото по-красиви бяха коледните играчки, толкова по-внимателни трябваше да са в надпреварата, защото крехките им телца можеха да се счупят и тогава щяха да свършат в кофата за боклук, вместо върху зелените клончета на Елхата.
А колко хубава беше Елхата в тъмнозелената си рокля с парфюм от смола и с маникюр от лъскави връхчета! Всяка играчка искаше да бъде на най-видното място от нея, да я отразява и умножава, да я кара да грее и да предизвиква всеки, който я погледне, да каже „Колко е красива Елхата! И особено ето Тази играчка…“
Играчките знаеха много добре, че няма да има място за всички върху Елхата. Някои ги закачаха по прозорци или врати, други – по дръвчетата в двора, а най-нещастните си оставаха в кутиите и торбите в мазетата и таваните, гардеробите и гаражите. Колкото и да бяха хубави, вече бяха много повече, отколкото можеха да се съберат върху крехките клончета. Освен това, заради една стара и много тревожна от гледна точка на коледните играчки традиция, всяка година нова съперница се появяваше и заемаше централното място. Хората явно вярваха, че така ще накарат Късмета да полюбопитства, да се огледа суетно в непознатата гостенка и може би да поиска да остане завинаги в къщата, в която Елхата несъмнено е по-хубава от всички други елхи по света.
Колкото по-младички бяха играчките, толкова повече вярваха, че са неотразими. Не спираха да се хвалят, да се сравняват и да се мусят, когато ги слагаха на малко по-задните или по-ниските клончета. Играчките пък, които бяха видели как децата в семейството порастват и започват да водят при Елхата свои деца, просто се радваха, че все още има място за тях на Елхата. След толкова посрещнати Коледи и още толкова умножени по 330-340 (о, да, коледните играчки умеят да смятат!) дни и нощи, прекарани в кутии и кашони, знаеха, че, макар и малко по-дълга от блясъка на бенгалския огън, и най-голямата радост е кратка, затова оценяваха всеки миг, окачен на Елхата. Някои от тях бяха толкова стари, че помнеха дори свещите, които се закрепваха с мънички щипчици върху елховите клончета и горяха с истински пламък, понякога стигащ застрашително близо до станиоловите гирлянди и памучетата, разхвърляни небрежно като току-що навалял сняг.
„Ох, помните ли как веднъж се подпали Елхата!“, изпъшка една изключително паметлива и бъбрива шишарка.
„Ами!“, невярващо ѝ отговориха съвсем новите автомобилчета с лъскави багажници, на които бяха качени стъклени новогодишни елхи.
„Едва ли някога е имало нещо друго, различно от нас, да свети върху Нашата Елха“, премигнаха самодоволно разноцветните лампички.
„Кога?!“, попита едно напълно забравило за предишните Коледи джудженце с изтъняла брада от памук, но все така с пълен чувал, подпрян в обвитата в бяла пелена дървена стойка на дръвчето.
Сред играчките в Къщата имаше едно мълчаливо и много хубаво чайниче с тънко носле, топъл цвят и заскрежена украса. То беше на Елхата всяка Коледа и всяка Нова година още от времето, когато стопанката на къщата беше дете. Беше я видяло как пораства, как става голямо момиче, как има свои деца, после внуци, които на свой ред порастват и един ден на свой ред ще имат свои деца. Беше видяло толкова много бенгалски огньове с метални пръчици, извити и закачени по клонките, баници с късмети, наречени в дрянови пъпки, наздравици край масата и сурвачки от истински дрян. Беше присъствало на толкова празници, че никога не се буташе да бъде непременно върху поредната най-красива Елха. Гушеше се на дъното на кутията, заравяше нослето си в меката хартия и се смущаваше, че винаги търсеха първо него, поемаха го с най-голямо внимание, закачаха го на най-видното място, снимаха го и го пращаха на децата и внуците, които празнуваха Коледа надалеч.
„Защо все него!“, недоволстваха новите играчки. „С какво е по-хубаво от нас! Ние сме по-лъскави и отразяваме Елхата толкова хубаво! А то виж какво е едно избледняло и малко“.
„Ами да!“, наливаше масло в огъня шишарката, която също не беше толкова млада, но много държеше да поддържа приятелството си с новите играчки, за да не изпадне в немилост пред тях, в случай, че един ден решат да гласуват кой да намери място върху клонките на Елхата.
„Ех, колко хубаво време беше!“, сещаше се изведнъж джудженцето с поизтъняла брада. „Все си го представях това чайниче как ми налива билков чай да се стопля след дългия път с чувала през преспите“. И потъркваше длани, сякаш измръзнали от изкуствения сняг, натрупан в основата на дръвчето.
„Кой ти пие сега билков чай, представи си! Ах, как съм зажадняла за един топъл шоколад с вкус на лешник!“, премрежваше очи стъклената принцеса, като внимаваше да не стъпи с босия си крак върху посипания брокат.
„И с щипка каенски пипер, поръсен отгоре!“, добавяше стъкленият принц, който наскоро се беше появил на Елхата и още не беше разбрал, че от него се очаква да донесе стъклената пантофка.
Чайничето мълчеше и срамежливо се криеше зад най-близкото еловото клонче. Понякога се унасяше в сън и преставаше да чува бърборенето на играчките. Сънуваше, че е лъскаво и ново и че една мъничка ръка го хваща внимателно за дръжката, накланя го над чашката от най-фин порцелан и от него потича аромат, чието име хората научават, едва когато пораснат.
Докато чайничето сънуваше, играчките на Елхата замлъкваха за миг, подушваха въздуха със стъклените си нослета, но после забравяха и продължаваха шумно да спорят коя е по-хубава и да пресмятат на пръсти колко дена остават до Коледа.
