като нещо, без което не може и може;
като украса, удобство или утеха;
като цвят, като плат и като допир до кожа.
Любовта е което знаеш как се нарича
и това, което все още си няма име.
Какво държиш в ръката си, смело момиче?
Едно копче. За късмет при всяко излитане.
Тази сутрин, докато чакам влака към офиса и чета бодрия сутрешен пост на моята приятелка от детството Зори, ме осени едно прозрение - клише, каквито често се оказват прозренията:
Животът е Човек, уважаеми хора.
Нормален Човек - не задължително добър или перфектен, а нормален. Като мен, като вас, като всички ни.
Както се държиш с него, така се държи и той с теб. Ако му се усмихваш, и той се усмихва. Ако направиш добро, ще намери начин да го върне - не задължително на теб, но ще го направи за някого някъде. Като всеки нормален човек, обича баланса. И понякога го изгубва.
Ако му си сърдиш, и той ти се сърди. Или престава да ти обръща внимание. Ако истински вярваш, че е болен, се разболява. Ако вместо лекарство сложиш на нощното си шкафче парфюм или червило, ще избере тях и ще се огледа в близкото огледало.
И понеже е Човек, нищо човешко не му е чуждо. Понякога ще ти се разсърди без причина, няма да е справедлив, даже и няма да забележи, че му се сърдиш. Това не е повод да вярваш, че не е добър.
Та така. Понеже влакът закъснява, написаното прозрение стана по-многословно от това, което ми дойде първоначално наум. Както често става в Живота - този неуморен и талантлив Човек, който много иска да бъде обичан.
Може би това е най-трудният отзив за книга, който съм споделяла и сигурно щях да си го спестя, ако не ме бяха помолили. Причината е, че все още не мога да определя отношението си към тази книга – не съм възхитена от нея, но не е като да не ми хареса изобщо. Чувството по средата обикновено е безразличие, а тук случаят не е такъв. И ми е много трудно да кажа каквото и да е за книгата, без да издам замислените изненади в сюжета. Защото има такива и макар и много читатели в Goodreads да твърдят, че от самото начало са разбрали какво ще се случи, аз си признавам, че се случиха много неща, които не очаквах. Затова сега внимавам за всяка дума, която споделям за тази книга, поради което и отзивът звучи като едно голямо нищонеказване.
Книгата е дебют на авторката (не съм сигурна в правилното произношение на името ѝ), беше включена в краткия списък на наградите Букър за 2024 година. Действието се развива в началото на 60-те години в Нидерландия, главната героиня води самотен живот в изолирана къща, в която не идва никой, освен двамата братя, с които са отраснали тук, прислужницата и една жена, чиято поява става причината да бъде разплетена тайната.
Една от особеностите на книгата е криволиченето в жанра – повествованието тръгва в семейна история, завива в любовно-еротичен конфликт, продължава като пост-военна травма, завръща се в пасторална идилия, опрощение и любов. Дава усещане за дисбаланс, за некомфортно мятане от студено в горещо, от пълна тишина до непоносим шум. Не знам дали е търсен ефект или е слабост на първата книга. Със сигурност обаче е една от причините да ми е интересна и да не я оставя, докато не я прочета, въпреки мудното като цяло повествование.
Не е книга, която бих препоръчвала с лекота. Нито пък бих влизала в спорове за нея с пуритани и хомофоби.
Би ми било интересно да я обсъждам с хора, които познават Нидерландия по време на и след Втората световна война, както и такива, които познават Нидерландия днес и могат да кажат има ли още и какви са белезите от онова наранено и нараняващо минало.
А, и да, ще съм благодарна, ако науча правилното произношение на името на писателката. Както и дали книгата е преведена на български и ако не, какви са плановете за среща с българските читатели.
И ето, пак дойде това време в годината, когато в Къщата, както във всички къщи по цялата Земя, където хората празнуват Коледа, започнаха да вадят коледните играчки и да украсяват Елхата.
Колкото по-красиви бяха коледните играчки, толкова по-внимателни трябваше да са в надпреварата, защото крехките им телца можеха да се счупят и тогава щяха да свършат в кофата за боклук, вместо върху зелените клончета на Елхата.
А колко хубава беше Елхата в тъмнозелената си рокля с парфюм от смола и с маникюр от лъскави връхчета! Всяка играчка искаше да бъде на най-видното място от нея, да я отразява и умножава, да я кара да грее и да предизвиква всеки, който я погледне, да каже „Колко е красива Елхата! И особено ето Тази играчка…“
Играчките знаеха много добре, че няма да има място за всички върху Елхата. Някои ги закачаха по прозорци или врати, други – по дръвчетата в двора, а най-нещастните си оставаха в кутиите и торбите в мазетата и таваните, гардеробите и гаражите. Колкото и да бяха хубави, вече бяха много повече, отколкото можеха да се съберат върху крехките клончета. Освен това, заради една стара и много тревожна от гледна точка на коледните играчки традиция, всяка година нова съперница се появяваше и заемаше централното място. Хората явно вярваха, че така ще накарат Късмета да полюбопитства, да се огледа суетно в непознатата гостенка и може би да поиска да остане завинаги в къщата, в която Елхата несъмнено е по-хубава от всички други елхи по света.
Колкото по-младички бяха играчките, толкова повече вярваха, че са неотразими. Не спираха да се хвалят, да се сравняват и да се мусят, когато ги слагаха на малко по-задните или по-ниските клончета. Играчките пък, които бяха видели как децата в семейството порастват и започват да водят при Елхата свои деца, просто се радваха, че все още има място за тях на Елхата. След толкова посрещнати Коледи и още толкова умножени по 330-340 (о, да, коледните играчки умеят да смятат!) дни и нощи, прекарани в кутии и кашони, знаеха, че, макар и малко по-дълга от блясъка на бенгалския огън, и най-голямата радост е кратка, затова оценяваха всеки миг, окачен на Елхата. Някои от тях бяха толкова стари, че помнеха дори свещите, които се закрепваха с мънички щипчици върху елховите клончета и горяха с истински пламък, понякога стигащ застрашително близо до станиоловите гирлянди и памучетата, разхвърляни небрежно като току-що навалял сняг.
„Ох, помните ли как веднъж се подпали Елхата!“, изпъшка една изключително паметлива и бъбрива шишарка.
„Ами!“, невярващо ѝ отговориха съвсем новите автомобилчета с лъскави багажници, на които бяха качени стъклени новогодишни елхи.
„Едва ли някога е имало нещо друго, различно от нас, да свети върху Нашата Елха“, премигнаха самодоволно разноцветните лампички.
„Кога?!“, попита едно напълно забравило за предишните Коледи джудженце с изтъняла брада от памук, но все така с пълен чувал, подпрян в обвитата в бяла пелена дървена стойка на дръвчето.
Сред играчките в Къщата имаше едно мълчаливо и много хубаво чайниче с тънко носле, топъл цвят и заскрежена украса. То беше на Елхата всяка Коледа и всяка Нова година още от времето, когато стопанката на къщата беше дете. Беше я видяло как пораства, как става голямо момиче, как има свои деца, после внуци, които на свой ред порастват и един ден на свой ред ще имат свои деца. Беше видяло толкова много бенгалски огньове с метални пръчици, извити и закачени по клонките, баници с късмети, наречени в дрянови пъпки, наздравици край масата и сурвачки от истински дрян. Беше присъствало на толкова празници, че никога не се буташе да бъде непременно върху поредната най-красива Елха. Гушеше се на дъното на кутията, заравяше нослето си в меката хартия и се смущаваше, че винаги търсеха първо него, поемаха го с най-голямо внимание, закачаха го на най-видното място, снимаха го и го пращаха на децата и внуците, които празнуваха Коледа надалеч.
„Защо все него!“, недоволстваха новите играчки. „С какво е по-хубаво от нас! Ние сме по-лъскави и отразяваме Елхата толкова хубаво! А то виж какво е едно избледняло и малко“.
„Ами да!“, наливаше масло в огъня шишарката, която също не беше толкова млада, но много държеше да поддържа приятелството си с новите играчки, за да не изпадне в немилост пред тях, в случай, че един ден решат да гласуват кой да намери място върху клонките на Елхата.
„Ех, колко хубаво време беше!“, сещаше се изведнъж джудженцето с поизтъняла брада. „Все си го представях това чайниче как ми налива билков чай да се стопля след дългия път с чувала през преспите“. И потъркваше длани, сякаш измръзнали от изкуствения сняг, натрупан в основата на дръвчето.
„Кой ти пие сега билков чай, представи си! Ах, как съм зажадняла за един топъл шоколад с вкус на лешник!“, премрежваше очи стъклената принцеса, като внимаваше да не стъпи с босия си крак върху посипания брокат.
„И с щипка каенски пипер, поръсен отгоре!“, добавяше стъкленият принц, който наскоро се беше появил на Елхата и още не беше разбрал, че от него се очаква да донесе стъклената пантофка.
Чайничето мълчеше и срамежливо се криеше зад най-близкото еловото клонче. Понякога се унасяше в сън и преставаше да чува бърборенето на играчките. Сънуваше, че е лъскаво и ново и че една мъничка ръка го хваща внимателно за дръжката, накланя го над чашката от най-фин порцелан и от него потича аромат, чието име хората научават, едва когато пораснат.
Докато чайничето сънуваше, играчките на Елхата замлъкваха за миг, подушваха въздуха със стъклените си нослета, но после забравяха и продължаваха шумно да спорят коя е по-хубава и да пресмятат на пръсти колко дена остават до Коледа.
Ноември ми е много личен месец. В него се е случило почти всичко най-важно в живота ми, а останалото най-важно е пак близо до него. И животът, и смъртта са ми с най-висока концентрация през ноември.
Дори и празникът, с който месецът започва. Почитам го като личен и ме дразнят публични честитки в социалните мрежи от хора, които почти не четат. Не вярвам, че паметта работи така.
Днес ще поздравя за празника моите лични будители, ще си мисля за тези, на които е късно да честитя, ще чета, ще пиша и ще зная заради кого ги имам тези дарове да чета, да пиша, да мисля. Понеже за мен паметта работи така.
Нека ноември да бъде добър. Чакат ме празници и ме чака тъга. Месец, който за мен е пълен с всичко.
P.S. Снимката е моя. Дали се вижда бледата луна между клоните на златното гинко билоба?
Как ли не го уговаряха майка му и баща му: “Излез, бе, дете! Излез да поиграеш с децата! Остави я тая книга, ще си развалиш очите, иди поиграй!”
Не и не! Молеха се, сърдиха се, заплашваха го: “Да знаеш, няма да дойдеш с нас на море! И на планина няма да дойдеш. Ще си стоиш тук в града до прозореца, да те видим колко ще съжаляваш през зимата”.
Лятото не знаеше какво е това да съжаляваш. Не знаеше и зима какво означава. Нали нямаше да го има през този сезон, щеше да замине много преди него, затова заплахите не го трогваха. Не че не искаше да излезе да играе с децата. Искаше, о, колко много искаше Лятото! Ала се срамуваше и когато чуеше, че го викат отдолу, се скриваше зад пердето и ги наблюдаваше как си отиват - първо разочаровани, после напълно забравили за него, подгонили футболна топка или някоя стара кутия, която ритаха и на чиято все по-променяща се форма се смееха шумно.
Понякога се осмеляваше да излезе на терасата, всички спираха играта и викваха “Ееей!” и му махаха бързо да слиза. Направи го два или три пъти, хареса му много, радваха му се като на ново дете в квартала, но усещаше, че и мъничко не му вярват. А и тая тежка топка го плашеше, няколко пъти го удряше в главата и болката го пронизваше като гръм. Тогава се прибираше вкъщи разплакано, бършеше сълзите си с ръкавите на ризката, която не посмяваше да свали, и гледаше как децата се разбягват и се скриват под козирките на входовете, където почваха да играят на друго. Майка му изваждаше всеки ден фланелки с къси ръкави, приготвяше му три четвърти панталони с много джобове, но не, то упорито обличаше ризата с дълги ръкави и се препъваше в дългите крачоли на дънките. “За какво ги купихме тия сандали?”, ядосваше се баща му, “ето на, тъй си стоят”. А то, Лятото, си мислеше, че не е молело никого да му купува сандали, добре му е тъй с чисто новичките почти необувани маратонки.
“Нали без това няма да има море…”, осмеляваше се да каже на глас, а баща му, ядосан, крясваше “И планина няма да има!” И прибираше маратонките.
Само че времето минаваше, хората ставаха нетърпеливи. Все по-често на вратата се позвъняваше и, скрито в килера при неизползваните сандали, Лятото чуваше как майка му и баща му се оправдават и молят за разбиране съседите, а и хора от околните къщи:
„Беше малко настинало…имаше да чете от списъка, който им дават в училище…скоро ще излезе…благодарим за разбирането…“
Знаеше Лятото колко са разочаровани всички от него, ала не можеше да намери сили в себе си да излезе и остане навън.
Един ден почти в края на юли, докато седеше в стаята си и се правеше, че не вижда черните облаци, които се бяха струпали по небето навън, и докато се правеше, че не чува трополенето на ледените зърна на градушката по прозореца, едно по-особено почукване го накара да вдигне глава. Червено пиленце умолително го гледаше през стъклото, почука отново, даже повдигна леко краче, сякаш да натисне дръжка, каквато днешните прозорци не притежават.
Лятото се почуди какво да направи, първо си помисли да повика майка си и баща си, но се сети как те веднага ще започнат да правят забележки, че всичко това е по негова вина и ако сега си беше навън, както би трябвало да бъде всяко лято от почтено семейство, нямаше къщата да се тресе от близките гръмотевици, нито хората да трябва да газят до колене и да пустосват общината, която пак не е почистила шахтите, или да гледат тревожно през прозореца дали градушката няма да направи колите им на коли, надупчени от градушка.
Мина му и през ум да се направи, че не чува, защото е нормално да не чуваш, когато всичко наоколо гърми и трещи, но ново почукване по прозореца направо потрепери в сърцето му. Червеното пиленце беше навело глава и го гледаше само с едно черно оченце. Лятото не издържа, стана, отвори прозореца и заедно с пиленцето в стаята нахлу кална вълна и няколко ледени топчета. Бързо затвори и се огледа за нещо, с което да забърше преди да са пристигнали майка му и баща му да питат какъв е тоя шум и да припомнят как отдавна му бяха казвали, че ще стане така.
Червеното пиленце стоеше на ръба на масичката и го гледаше сякаш с усмивка. Лятото знаеше, че птиците не могат да се усмихват, но, въпреки че не беше излизало много навън, разбираше езика им, защото летата просто се раждат така. Езикът не е само това, което чуруликат птиците радостно или тъжно, знаеше Лятото. Той е и това, което казва перушината, по която дъждът блести като малки бисерни капчици. И това, което казват извиването на главичката, и кръглият поглед, и нетърпеливите малки крачка, които тракат по масичката като по клавишите на пиано. Без червеното пиленце да е издало и звук, Лятото чу дългия му разказ колко тъжен е светът тази година. Как децата отварят кутиите със снежнобели перца и пак ги затварят, а федербалните ракети мърморят, че вече им е омръзнало да седят така. Как калните реки, които текат навън, обръщат хартиените лодки, които иначе толкова весело плават по бистрите поточета след летния дъжд. Как птиците вече се тревожат дали гнездата им ще издържат и дали следващата година не е по-добре да останат в страните, откъдето долитат всяка година. Без да мърмори, както правеха обикновено майката и бащата на Лятото, червеното пиленце каза, че всички са толкова тъжни и само то – Лятото – може да оправи нещата.
После червеното пиленце скочи на перваза на прозореца и почука по вътрешната страна на стъклото. Сякаш някаква ръка отвън само чакаше тоя знак и рамката изведнъж се отмести. Водата от стаята се изля навън, смалените ледени топчета изтрополяха и скочиха към короната на дървото отпред, подът се наведе като палуба на хартиена лодка и Лятото усети в косите си вятър. Първо помисли, че пада, после разпери ръце и усети как с леко раздвижване може да контролира посоката и височината – летеше! В този момент майка му и баща му, разтревожени от трясъка на отворения прозорец, влязоха в стаята и видяха как навън Лятото
се издигаше и спускаше, въртеше и гмуркаше, рисуваше с пръсти по небето, което беше станало чисто и синьо, шмугваше се в короната на дървото, откачаше от високите клони заплетеното хвърчило, което някое нетърпеливо дете се беше опитало да пусне от терасата, излизаше с рошави коси и изподраскани ръце от листака и с лекота се приземяваше на асфалта, от който калните води се бяха отекли и той изсветляваше бавно и ставаше топъл, за да посрещне футболната топка, която излетелите от входовете наоколо момчета подгониха заедно с Лятото.
„Ама то е босо“, притесни се майка му. „Да не настине? Кажи му да си обуе сандалите…“
Татко му пък гледаше червеното пиленце, което летеше около главата на сина му, и с усмивка и мъничко завист каза, както казват обикновено бащите:
„Остави ги, лято е, нищо им няма. Момчета…“
