Когато преди няколко дни се отбелязах, че съм в Рим, написах: „Понякога Вечният
град е като кратка целувка.“ Беше наистина кратка – точно 28 часа.
Била съм и за по-кратко тук – преди 10 години пристигнах с влак от Милано
сутринта, свърших си работата до обяд, разходих се за няколко часа и с вечерния
влак се върнах в Милано. Тогава Рим ме зашемети, стори ми се някак невъзможно,
непостижимо красив.
След това съм идвала още няколко пъти и с всяко завръщане го откривам все
по-достижимо, все по-възможно красив. По начина, по който виждаш своя си град –
мислиш си, че го познаваш, а той все ще те изненада – с някое кътче с
филигранни балкони, с нацъфтели през октомври бугенвилии, с някой бърз дъжд или
неочакван ракурс към окъпана в слънце фасада.
Имам много любов в този град, която ми дадоха скъпи приятели. Затова
никога не тъгувам, когато си тръгвам, защото по някакъв начин знам, че отново
ще дойда. Може да е за дни или за няколко часа, но една възможна и постижима
тайна ще ме чака винаги някъде в Рим.
На коментара, с който започнах, една обична приятелка и отколешна
съмишленичка по пътешествия отговори: „Понякога целувката е вечна като Рим.“
Всичко е въпрос на взаимност.
No comments:
Post a Comment