Ще започна с личните причини за харесване на тази книга.
Първо, защото с нея изпратих
старата година и с нея посрещнах новата година. Така се случи, но аз отдавна
съм разбрала, че в тоя живот няма нищо случайно.
Второ, защото я четох на път.
Винаги съм вярвала, че има нещо особено в книгите, които са част от едно пътешествие.
Дори и когато са много далеч като география, философия и език от местата и
времето, през които четеш и пътуваш.
И трето, защото я прочетох след „Щиглецът“.
А да ми хареса книга от същия автор след книга, която ми е харесала толкова много,
за мен това е нещо изключително.
Сега за книгата. Обещавам, че
няма да разказвам сюжета.
Интересна е. Зловеща. И поглъщаща. Без сериозни обрати, които да те изненадват. Удоволствието е по-скоро от това,
че някак си от самото начало си знаел, че ще се стигне дотук. Случаят, който те
вкарва в страшна игра. Откриването на границите на собственото си зло. И на
доброто си също. Никой не е само добър и никой не е само лош. Страх за
родители. Спомени за вини. Най-голямото наказание – собствената съвест.
Познание, което те тика към опасни полета. Желанието да си обичан. Способността
да си сам. Всичко е сложно. Трудно е да спреш. Приятелството е лек. И понякога
смърт.
Дона Тарт е истински майстор да
те накара да пишеш след като си прочел нейна книга. Както и да те вкарва в
история, от която няма излизане. Вече знам, че - точно както след „Щиглецът“ - ще
се питам от време на време какво ли правят сега героите. Тези, които са останали
живи. И другите, които идват само нощем – в съвестта.
И май първото ми изречение се
оказа излишно. Защото всяка причина за харесването (и нехаресването) на една книга е лична.
Благодаря за тайната история,
Дона Тарт.
No comments:
Post a Comment