2020

Знаете тази функция на умните телефони: без да си ги молил, правят ти колаж от снимки по алгоритъм, който лично аз все още не разбирам. Преди дни се появи на дисплея ми такъв колаж с много слънце, огрени покриви, синьо небе, върхове, море, цветя и най-хубавото на света за мен - четири пораснали усмихнати деца. Албумът е наречен от изкуствения колажист “2020”. Оттогава си го разглеждам често и си мисля колко тъжна беше тази световна 2020 година - със страховете и загубите, с тревожните статистики и мрачните новини, с празните улици и затворените кина, театри и галерии, със заземените самолети, с отменените празници, с лековерието, което избуя у хората, с разочарованието от много от тях. И въпреки всичко, колко хубава беше личната ми 2020 година с подареното време, което прекарахме у дома с дете, което обичайно е много далеч, с веселите кулинарни експерименти и c филмите, които гледахме заедно вечер, с виртуалните вечери с другите ни деца, с дългата и необичайно топла пролет, в която сякаш за първи път се вгледахме отблизо в розовите облаци на вишните и лилавия водопад на глицинията, в дългия път с кола до дома през Европа и после обратно, радостта да сме здрави и да са здрави хората, които обичаме. Хубавото е останало на снимките. Има го и в спомените ни и често се връщаме в тях. Лошото го няма на снимките. Вече започва да се изличава и от спомените ни. Лошото няма свой собствен носител. Ако всички забравим всичко, след години по снимките бихме си казали, че 2020 е била една прекрасна година. “Миналото е летливо”, пише в книгата си един писател, с когото бяхме в колективното ни времеубежище в петък. Вероятно човешкият род е създаден така, за да може да оцелява и да продължава напред. И все пак, да не забравяме каква беше 2020. Уроците са за това, за да се учат.

* Снимката е на слънчогледа ми в градината, който избра да цъфне през октомври. Времето е човешка черта. Или заблуда.