МУЗИКА, СЛАДКА МУЗИКА

От няколко дни напипвам в джоба си един бонбон и се сещам, че искам да разкажа тази история.

Понякога давам монети на уличните музиканти. Не на тези, които обикалят от вагон на вагон в метрото и разкъсват и без това малкото възух с изнервящи звуци. А тези, които свирят в подлезите или в подстъпите на гарата, на някоя оживена улица или площад. Не ги възприемам като хора, които просят. Те никога не вървят след теб с мрънкащо умоление; не те усъмняват с винаги притихнали увити в парцали бебета; не ти внушават съжаление или чувство на вина. Когато монетата издрънка в калъфа на инструмента или кутията пред тях, не спират да свирят, а лекичко кимват или ти намигат, а в очите им долавяш някакво съзаклятие. Често свирят унесено в своя си унесен свят и дори не забелязват хората, които минават или спират край тях да послушат. Усещането да даваш пари на такива хора не е че даваш милостиня, а че благодариш – за някакъв миг, който радва сърцето ти, припомня ти нещо, усмихва те на някакво хрумване, изведнъж започваш да забелязваш света и ти се иска да можеш да свириш и ти, за да кажеш нещо повече от това, което умееш да казваш..

Преди няколко дни, в топлата връзка на метрото и голям търговски център (изключително ми е неприятна думата „мол”), минах край човек, който свиреше на цигулка. Акустиката на тази бетонна зала правеше чудеса. Бързах да купя нещо и си казах, че на връщане ще се спра. А и тогава вече ще имам дребни пари, които да му оставя. Когато се наведох да пусна тежките монети, човекът спря да свири, благодари ми и ме помоли да почакам. Остави цигулката, отвори чантата си и загреба шепа бонбони. В този момент друга жена също му остави пари и той отново бръкна в чантата. Тя му отказа, имала проблем със зъбите и избягвала бонбони. Човекът, оглеждайки се леко объркано, каза: „О, ама какво да ви дам тогава, искам да Ви дам нещо!” Тя не взе бонбоните, но остана да си говори с него, а аз продължих към метрото.

Аз също не ям такива бонбони – дъвчащи, с различни аромати, с цветни хартийки с нарисувани плодове. Обаче ги взех, защото ми се сториха нещо повече от бонбони. Сега стоят в една кутийка на бюрото ми в офиса, шарените им гръбчета контрастират с белите листове край тях. Един бонбон случайно е останал в джоба на палтото ми. И когато го докосна, се сещам за думите на уличния цигулар, който искаше нещо да даде.

Има ситуации, които обръщат нещата, които разбираме. И понякога уводите са по-дълги от самите истории, които искаме да разкажем. Моята беше за даването и получаването, за магическата сила на музиката. И на бонбоните.