Една различна Задушница

Вчера беше Задушница за почитане на тези, които ни липсват. Нещо друго обаче искам да кажа сега - за починалите приятели в социалните мрежи.

Вече девет от моите приятели във Фейсбук си отидоха. Профилите им още стоят активни. Виждам и собствените си следи в тях – думи, които сме си разменяли; снимки, които сме си споделяли или харесвали взаимно; уговорки за срещи, които не са се сбъднали. С някои от тях ни е свързвало приятелство в реалния живот; споделяли сме ученическите години, работа, пътешествия и приятели – напълно реално.

Тези приятели вече ги няма и все пак ги има. Отидоха си от живота и останаха в нас. Не коментират и не споделят в социалните мрежи, но запазиха достъпни пътешествията си; книгите, които харесваха; нещата, които изработваха с ръцете си; нашите срещи.

В социалните мрежи - повече отколкото в реалния живот - разбираш какво се случва след смъртта. Хората споделят снимки, говорят за скръбта, припомнят си хубавите неща, съобщават на другите. Образуват се мини-общества на тъгата. Откриваш начина, по който други са били свързани с твоя приятел. Понякога има смразяващи сърцето честитки за рожден ден и пожелания за здраве - защото някой не е бил достатъчно близък; не е влизал често в социалните мрежи; не е разбрал; получил е автоматично напомняне да не забрави да честити. Понякога има още по-смразяващи нотификации за това, че този човек е станал приятел с някой друг, когото познаваш – вече много платформи са свързани и присъединяването към някоя от тях добавя автоматично към кръга от приятели и тези, които вече са регистрирани. Живот след смъртта по един особен и невъзможен преди години начин.

Не знам дали това ще се промени на технологично ниво. В момента знам, че социалните мрежи помагат на тъгата и на незабравянето. Успокояващо е усещането, че връзката не е напълно прекъсната, макар и да не знаем на какви нива тя продължава.

Светла да е паметта ви, приятели. Няма да ви отбелязвам. Пишете на лични. 

Сн. Светлозара Кабакчиева