СВЕТЪТ СЕ ДВИЖИ НАПРЕД

Понеже нямам нужда от размисъл за кого ще гласувам в утрешния ден, в деня за размисъл си мисля за книгите и каква мощна машина на времето представляват те. Повод са преживяванията, които идват маскирани като препрочитания, а изненадват като открития.

При всяко връщане в България си вземам по някоя книга от „старите“ в домашната библиотека – тези, които съм чела в ученическите и студентските си години. Донасям ги в Брюксел, пресаждам ги в библиотека си тук сред купищата новонаписани, новоиздадени, новокупени книги, препрочитам ги отново, радвам се на бележчиците, оставени сред страниците им, на запазения дъх на дома. И макар да носят сантименталния прочит на минало, тези книги сега ми се струват напълно различни. Може би поради разликата от 40 години, която белязва натрупания ми личен опит и натрупания световен такъв; може би поради въздуха на новото време и място; може би просто книгите се променят от това, че четящият ги вече е различен човек. Може би има още много други причини.

Последното ми такова връщане във времето беше с „Рагтайм“ на Е. Л. Доктороу. Сигурно хората от моето поколение помнят тази неособено дебела книга с розова подвързия на издателство „Христо Г. Данов“. Издадена през 1979 г. с гъст шрифт, с предговор, в който ни обръщат внимание на „дръзкото смъкване на розовото покривало от епохата на рагтайма и оголването на някои органични пороци на капиталистическа Америка“.

Признавам си, не си спомнях много от детайлите в сюжета и героите в книгата. Мисля, че дори не съм се сещала за нея в продължение на много дълги години. Вероятно обаче тя си е стояла в мен и е чакала деня, в който да се покаже с розовата си дреха. Когато през април отидох в Ню Йорк, излизайки на улицата пред хотел „Едисон“ на 47-ма улица в Бродуей, първата ми мисъл беше: „Какъв рагтайм!“ и с тази музика в главата през следващите десет дни се радвах на града, който толкова много обичам.

Какво ли не бих дала да се превърна отново в момичето, което чете „Рагтайм“ в тийнейджърска възраст. Което не знае, че един ден ще отиде в Ню Йорк за четвърти път. Че един ден да се пътува дотам ще бъде толкова лесно с директен полет, който трае само два пъти повече от времето, което ни трябваше в детството да стигнем до морето. Че един ден ще знае какво е да ходиш по същите улици, описани в книгата; да вървиш в сенките на същите сгради и в слънчевите петна на същите паркове. Че един ден ще е достатъчно да изпишеш имената в полето за търсене в Youtube, за да чуеш изпълнението на Скот Джоплин „Wall Street Rag“ или „Maple Leaf Rag“, за който Коулхаус Уокър казва в книгата, че е „най-прекрасният раг, който е звучал някога“. Че един ден ще знае наистина какво означава „рагтайм“ и ще може да го чуе на живо в истински клуб.

Тук умишлено се ограничавам само до емоционалното възприятие на книгата без социалните и политически конотации, които също човекът, чел книгата преди 40 години, и човекът, който я чете сега, възприема по напълно различен начин.

Споделих за „Рагтайм“, но имах същото преживяване и с „Майстора и Маргарита“ на Булгаков. И с „Девет разказа“ на Селинджър. И с всички романи на Стайнбек. Особено напоследък поради подновения интерес към „На изток от рая“, много приятели споделят как в прочита на старата книга откриват това, което на 20 години не биха могли да открият. Това вероятно би поставило въпроса какъв е смисълът да четем някои книги в младостта си, ако ще ги разберем истински едва когато остареем. Но ние едва ли щяхме да ги разберем истински, когато остареем, ако не ги бяхме прочели в младостта си.

Та това си мисля за машината на времето, която работи в книгите, мърка тихичко или боботи тревожно и нарушава съня. И се радвам, че тази машина на времето съществува.

Иначе как щяхме да знаем, че светът се движи напред. Може би това е най-важното, което не трябва да забравяме в деня на размисъл. Ако знаем това, не е трудно да направим своите избори.

MI generated/създадено с МИ

П.П. Използвам случая да обявя личната си инициатива да поставям в края на написаното от мен (както и на нарисуваното, изплетеното и т.н.) обозначението ‘MI generated/създадено с МИ’. „МИ“ е съкращение на Моя Интелект. Мисля, че няма нужда от повече обяснения или сравнения.

„ЕСТЕСТВЕН РОМАН“, Георги Господинов

Когато през 1999 се завърнах в България след двегодишен живот в Лондон, бях жадна за нови български книги. Тогава не беше като сега, информацията не се намираше и разпространяваше

бързо, ползването на интернет беше в зората си и още не знаехме какво ни чака със социалните мрежи. Единственият начин да си купиш книга беше да влезеш в книжарницата и да я потърсиш на рафта – естествено, на хартия.

Тогава открих „Черешата на един народ“ и „Естествен роман“ и се запознах виртуално с техния автор. Написала съм и първите си „рецензии“ за тях в почти стихотворна форма. За съжаление, тази за „Черешата“ не мога да я открия, но пък съм направила заявка за нея в отзива за „Естествен роман“. 

Споделям го тук. Може би едва сега му е дошло времето – след 27 години. Още не е била написана любимата ми „Физика на тъгата“, „Времеубежище“-то още не е било толкова належащо, а Международният Букър – много далеч, Градинарят сигурно е била на годините на които сме ние сега, а Смъртта – нещо, за което човек обикновено не мисли, когато е на 30 години.

Написала съм това, без да имам намерение някъде да го публикувам, някого да похваля, някого да вдъхновя. Написала съм го за себе си и това вярвам, че е най-честният отзив.

Казват, че не можеш да влезеш два пъти в една и същата река. С книгите е възможно. И да влезеш отново в реката-„роман за края на деветдесетте, за възвишеността и бездарието на всекидневния живот“.

Вече сме 2026 година. Ако искате, прочетете.

 *

„ЕСТЕСТВЕН РОМАН“, Георги Господинов

Един човек - на моята възраст – е написал роман – на моето поколение.

Човек би казал, че е непосилно да се пише роман на едно толкова объркано поколение,

което тъкмо научи, въпреки всички съмнения, уроците на своето време,

и времето се смени. Което означаваше, че трябва да се учат нови уроци.

 

Моето време нямаше привилегията на поколенията след него да приемат

промяната като даденост и да влязат в нея без изгубили смисъл понятия.

То нямаше и привилегията на поколенията преди него, на които – като компенсация

за почти отминалия живот – им е простено да наричат нещата с мъртвите думи.

 

Моето поколение е зрял мъж, който с неудобство се свива на детския чин,

за  да учи азбуката, защото Нещо му е попречило да я научи навреме –

при това в контекста на времето конкретността на Нещото губи значение,

което лишава поколението от сладката утеха да прехвърля вината.

 

Моето поколение дълго страдаше от липсата на собствени думи,

докато един човек - на моята възраст – откри думите на моето поколение,

за да напише единствения възможен роман –

Естествен роман, който „дава само първия тласък

 

и деликатно се дръпва в сянката на следващото начало,

за да остави героите да се свързват според случая“.

 

Мисля, че вече можем да слезем от Черешата

просветлени.

 

1999 г.

Как имах юбилей пет месеца по-рано

Като правило хората не бързат да остареят. Като изключение хората са готови да остареят по-рано, ако това ще им донесе повече радост от правилната дата в календара.

Само година след традиционната среща по случай годишнина от завършване на гимназията се събрахме отново, за да отпразнуваме юбилея, който се пада на всички, родени през 1966 година.

Толкова е хубаво да си с хора, които си обикнал като дете. С хората, с които си пораснал, разделял, събирал, плакал, припадал от смях, влюбвал, мечтал, изгубвал, намирал, вършил глупости и мечтал за велики дела.

Толкова е хубаво да си заедно даже и с тези, които не са успели да дойдат. Толкова е тъжно да не можеш да си с тези, които биха дала всичко, за да могат да дойдат.

Толкова е леко, когато вече си постигнал, взел си, споделил си, пропуснал си всичко, което е трябвало и е било по твоята мярка. Оттук нататък можеш само да благодариш и да си позволиш да продължаваш, постигаш, вземаш, споделяш, пропускаш това, което намериш за добре или за което имаш настроение и желание.

Духнахме свещите на общата торта. Отпразнувахме рождения ден на нашето детство, приятелство и пълноценен живот. Прегърнахме тези, които дойдоха и тези, които не успяха по различни причини. Взехме решение кога ще бъде следващата ни среща.

И продължихме по своя път - не сами.

Благодаря ви, приятели!

За поезията

Забелязали ли сте, че хората не умеят да говорят за поезия. Стесняват се да споделят за нея. Не са сигурни как е подходящо да се изказва мнение за стихове и има ли начин да се изрази мнение без да изглежда, че не разбираме нищо от тях.

Не говоря за хората, които разбират професионално от поезия, които я пишат, издават, коментират, критикуват, неглижират. Говоря за хората, които обичат да я четат, но тя не е част от света, в който те са успешни, признати, уверени, смели. Говоря за тези, които имат в сърцето си пламъче, но по свои си причини го прикриват с дрехите срамежливо.

Не зная защо е така. Може би по същата причина, по която аз се възхищавам на картини, но не намирам думи да говоря за тях. Може би защото все още има нужда нещо от нас да не бъде тема за разговор, пост в социалните мрежи, снимка на чаша вино на фона на залез, мъдър цитат. Може би защото е вярно това, че за поезията няма пазар, защото тя не е за пазара. Може би защото от поезия никой не става богат, но тя прави магията да разбереш защо не си беден.

Имам една молба към тези, които четете поезия непрофесионално: няма нужда да казвате нищо на никого. Ще ви помоля само да се огледате и да отбележите лично за себе си – ако имате у дома книги с поезия, къде ги държите?

Аз направих този тест в трите си „у дома“ и сякаш за първи път забелязах: В дома, където съм отраснала, книгите с поезия са наредени в библиотеката в „детската стая“. В дома, който създадох като пораснал човек, книгите с поезия са на лавиците в спалнята. В дома, където живея сега и който е далеч от другите ми домове, книгите с поезия са на нощното ми шкафче и в библиотеката в една мъничка, мъничка стая. Все места, където хората, които влизат вкъщи, никога няма да видят.

Може би затова битува това вярване, че „кой чете поезия днес“. Може би затова не умеем да говорим за поезия. Може би затова не искаме да го правим. Просто си я четем и мълчим. Не на пазара, защото за поезията няма пазар. А след като сме напазарували, сготвили, нахранили и изпратили гостите. Може би е добре така да остане. Светът сигурно има нужда от този не-разговор за поезия.

P.S. А аз, аз обичам да говоря за нея и ето според мен какво правят ПОЕТИТЕ:

Бие дванайсет. Трябва да ида да късам коприва

и дяволски ризи да плета, да плета;

на заранта да ги метна – магията да попива.

И пак на лебед да стане света.

("Сенки на сърца", изд. "Знаци", 2025)

Снимката е от огъня в моя дом. Заприлича ми по нещо на поезия. 

Благодаря за ноември

Няма друг такъв месец като месец ноември – привидно тъмен с късите дни и дългите нощи, с дъждовете и свлечените по паважа листа, а всъщност светъл с празничните свещички на тортите за рожден ден, с блестящите очички на човече, което тепърва опознава света, с кадифения цвят на недокосната още от мен корица на книга, с цветята, които греят през ноември, с пламъчетата в памет на тези, които ни пазят отвъд.

Няма друг като моя ноември, в който празнувам празниците на порасналото си момче и порасналото си момиче; в който празнувам моя празник и около мен са тези, които обичам.

Ноември е светъл.

А когато той е на път да си тръгне, мога само да му благодаря. Една от книжките, които прочетох през него и която ми беше препоръчана от любима приятелка, беше „В края на ноември“ на Туве Янсон. Много изречения от тази топла и мъничко тъжна приказка запомних наизуст, но едно ми се стори особено подходящо за последния ден на моя ноември:

„Хомсчето си представи как, когато се събудиш, ще е важно да разбереш, че някой е мислил за теб, докато си спял“.

Благодаря, че мислихте за мен. Че ме засипахте с добрите си думи и пожелания.

Благодаря за ноември.

За децата и книгите

Когато споделих, че очаквам новата си книжка, се замислих колко книжките приличат на деца:

Те са твои - родени и отгледани от теб, ала са пораснали и са тръгнали по света - без теб.

Искаш да им се случват само добри неща, да ги обичат и да им се възхищават, ала се страхуваш, че може не винаги да е точно така. Че може да срещат и хора, които да ги пренебрегват или даже да бъдат жестоки – дали от завист или просто защото са те.

Искаш да ги предпазиш от всичко и всички, но искаш и да ги научиш да отворят сърцето си за света. Да ги пуснеш на път с доверието, че има добри хора, любов и надежда.

Когато пораснат децата и книжките, на майките им остава само да чакат. И да разглеждат останалите на рамката на вратата чертички, с които са отбелязвали как децата растат. Както и бележниците, изписани на ръка със стихове и бележки.

Новата ми книжка „Сенки на сърца“ започва с посвещението „На моите деца с моята обич“. 

Защото обичта е единствена – като децата ми.

За четенето и препрочитането

Днес, 9 август, бил Световният ден на любителите на книги. Събота е и правих толкова много неща (включително и дочетох една нова книга “Родиния“ на Николай Терзийски, препоръчвам горещо!), че едва сега разбрах, че имало и такъв ден. Аз лично вярвам, че книгите се обичат всеки ден и затова всеки ден е празник за любителите на книги.

Напоследък с приятели си говорихме как с възрастта се променя четенето на книги. И препрочитането. Голямата разлика е в познанието на света, което сме натрупали, в начина, по който осмисляме написаното, в натрупания опит, към който сега можем да отнесем написаното. Затова лично на мен четенето ми носи и по-голяма тъга, припознавам се в съвсем различни герои от тези, с които съм се чувствала свързана или вдъхновена преди много години. И въпреки че човек осъзнава това, не си казва „аз съм друг човек“, а „сякаш друга книга съм чел преди години“.

Това ми се случи тази година и с „Майстора и Маргарита“ на Булгаков, и със “Сидхарта”на Херман Хесе, и с “Души в окови“ и “Луна и грош“ на Съмърсет Моъм. А последното ми връщане към книга беше - никога няма да познаете коя! - „Тримата мускетари“ на Александър Дюма. Не беше нито планирано, нито предвидимо. Четях „Париж“ на Едуард Ръдърфорд – този увлекателен епос, който ни разхожда из историята на Париж и Франция от Средновековието до 1968 година. Там се споменаваше и родът на Д`Артанян и така ми се прииска да си припомня книгата, която съм чела на 12-13 години. Ами (пре)прочетох я с пълно сърце и ми достави много голямо, макар и различно, удоволствие. Това, което в детските ми години е било чисто приключение и пример за истинско приятелство и задруга, сега беше вече подплатено с исторически и географски контекст, с познание за религиозни войни и политически сделки. И с хумор, който на 12-13 години не бих могла да оценя и на който да се разсмея.

Това ми е отговорът на въпроса, който сама си задавам понякога – защо си губя времето да препрочитам, като ме чака камара от току-що издадени и непрочетени книги? Със сигурност не е опит да се изкъпеш в една и съща река. По-скоро е наслада да изкачиш отново някой връх, когато си станал по-силен, по-издръжлив и си изхвърлил от раницата си всички излишни неща.

А иначе, ще продължаваме да чакаме с нетърпение новонаписаните книги, ще ги четем, ще си говорим за тях, ще ги препоръчваме на младите хора, които ще имат време и да ги прочетат, и да ги препрочетат след много години. И може би да напишат нещо за тях в Деня на любителите на книги.

Защото светът е устроен така, че книгите под каквато и да е форма винаги ще ги има. И хора, които да ги обичат всеки ден, ще има. Надявам се.