1.
- Мамо, какво е това?
Синът ми държи в ръце купчина от летвички, хартиени триъгълници и заплетени конци.
- Пак си ровил сред боклуците…
- Не са боклуци, беше най-отгоре на библиотеката в детската стая, ама навътре, затова не съм го видял досега.
- Как се покатери дотам?! Я да видя…Ха, знаеш ли какво е това?! Самолет!
- Самолет?! Ти къде си видяла такъв самолет…
- Самолет е. Ама много са оплетени конците, а и хартията сигурно е разкъсана…знаеш ли колко е старо това, сигурно…колко да са? 20 години?
- 20?!
- Може и повече. Ама няма да литне…направо го хвърляй!
- Аз ще питам дядо, той всичко може да ми поправи.
- Питай го.
2.
Заварих дядо и внук на масата в трапезарията. Бяха разгърнали един вестник и сортираха върху него летвичките, хартиите и конците.
- Това пък откъде го изровихте?!
Баща ми се опитва да звучи строго, но и след толкова години тренировки не му се удава.
- Защо са ти тия вехтории, бе, деди! Дай ще купим един нов самолет…
И аз, и внукът му обаче знаем, че това е само прикритие, така, за всеки случай, ако майка ми и негова баба влезе в тоя момент и почне да се сърди какви са пак тия боклуци и нали уж всичко беше изхвърлено. Още не казал баща ми това и вече рови в едно чекмедже и пита някой да е пипал онова специално лепило. Споглеждаме се със сина ми и знаем, че ще има самолет рано или късно.
- Сега като дойде баба ти и ще видиш какво ще ни прави и двамата…
Оставям ги и отивам в детската стая.
3.
Детската стая е тази стая в апартамента, която никога не престава да бъде наричана „детска“, дори когато вкъщи отдавна няма деца.
Детската стая беше мястото, което обитавахме със сестра ми, спяхме на ъгловото легло, карахме се вечер кой да загаси лампата и понякога тя оставаше да свети до късно през нощта, ако не сме се спазарили добре. Тогава си мечтаех ей за едно такова копченце, което ще натиснеш от леглото си и лампата сама ще угасне. Нямало е как да знам, че не сме били много далече от това изобретение, само на някакви си светлинни години.
Детската стая беше мястото, където си посрещахме гостите за рождените дни с филии с лютеница и сирене и направена от майка шахматна торта. По-късно стана мястото, където пак ни идваха гости, но за да слушаме с часове Пинк Флойд, насядали по земята, докато стаята съвсем притъмнее. И където куклите и плюшените играчки постепенно се качваха на все по-висок рафт в библиотеката, за да отидат най-отгоре, а после и най-назад, до стария руски магнетофон „Соната“, който отдавна не работеше, защото трябвало да му се смени някаква част, която вече не се произвеждала.
Детската стая е мястото, където спят децата ми, когато прекарват лятото при баба и дядо, където зимуват балконските цветя и където баща ми стои с часове да подрежда книгите на три реда по рафтовете и шкафовете на същата библиотека, която помня от моето детство.
Детската стая е мястото, където продължават да се провеждат изследователски експедиции и да се откриват съкровища.
Като този самолет. Отидох да видя какво става с него.
4.
- Готов е! Виж дядо как го оправи!
- Баба ти още ли я няма?
- Върна се от магазина, ама пак отиде, защото забравила да купи нещо. Каза, че дядо бил на моя акъл и да разчистваме масата, че ще обядваме след малко.
- Стана бе! Не вярвах, ама стана… толкова беше оплетено!
Баща ми се радва като дете. Самолетът лежи на масата. С криле от хартия, опъната от тънки летвички. Почистен от праха. С нови канапчета, които са по-тъмни и лъскави от старите.
- Обаче, деди, да знаеш - сигурно няма да полети.
- Защо, дядо?! Нали го поправи…
Баща ми поглежда внука си, засмива се и почва да разчиства масата.
- Прав си, защо пък да не полети…дай сега да обядваме първо и после ще отидем на Аязмото да го пробваме.
Синът ми грейва и по време на обяда след всяко топче от супата се навежда да погледне самолета, който лежи на килима до крака на масата и си почива.
- Бабо, ти ще дойдеш ли с нас на Аязмото да пускаме самолета?
- Само ако си изядеш и супата, и мусаката, и млякото с ориз.
- Ама млякото с ориз след това, може ли?
- Може.
5.
Когато бях в гимназията, едно литературно списание за средношколци публикува няколко мои стихотворения. Дните, в които излизаха броевете, бяха най-голямата мъка за мен – толкова се радвах и исках да ги покажа на всички, а толкова не исках никой, ама никой да не знае за тях. Един ден списанието публикува и разказа ми – единствения разказ, който бях написала дотогава. В него имаше история за хартиени самолетчета и едно момиче, което май се спаси от премеждие заради тях. Може и да звучи странно, но сега не помня нищо повече от хартиените самолети в историята. Скоро след това получих две писма от непознати другарчета. Бяха изпратени до училището ми, изписано - заедно с класа и паралелката, в която учех - под името ми след разказа. Едното беше от момиче от София. Много се радвах, разменихме си две или три писма, но после някак от само себе си кореспонденцията ни затихна. Другото беше от момче от едно градче в Северна България, което трябваше да потърся върху картата в детската стая, защото не бях чувала за него до този момент. Това момче беше харесало разказа ми, защото то самото правело модели на самолети. Но не като моите от сгъната хартия, а с доста по-сложна конструкция от дърво, хартия и въженца.
Разменяхме си писма в продължение на месеци, даже години, всъщност почти до края на гимназията. Момчето пишеше за страстта си към самолетите, за моделите, които изработваше, как ходи да ги пуска някъде по поляните в далечната за мен земя на север от планината. Разказваше ми за училището си, за родителите си, за приятелката си. За скарванията и сдобряванията им. За това, какво иска прави, след като завърши училище. И пак за самолетите, винаги за самолетите. Какво съм му писала аз, не знам. И никога няма да науча, освен ако това момче не се появи сега отнякъде пораснало и не ми покаже писмата ми.
Почеркът му не беше като на момче, буквите бяха красиво и грижливо изписани. Пишеше и стихове и понякога ми изпращаше някои от тях. Бяха хубави стихове, но някак сериозни, приличаха на модели, изработвани дълго от дърво, хартия и въженца, които трябва да умееш да управляваш. Бяха различни от моите момичешки стихове като самолети, сгънати от хартия и вдигнати с лекота от летния вятър. Веднъж момчето ми прати и своя снимка, с чуплива коса и май само това си спомням от снимката.
Моето ученическо гадже знаеше за кореспонденцията и дори и да е имал нещо против, никога не го каза или показа. Когато един ден вместо писмо в пощата имаше покана да получа пратка от пощата, отидохме двамата и едвам дочакахме връщането в детската ми стая, за да отворим плоската и дълга кутия. Вътре имаше летвички, хартия и въженца и инструкции с красивия почерк на момчето как да се разгъне конструкцията и какво да се направи, за да стане самолет и да полети. Още същия ден отидохме на Аязмото и там на една голяма поляна пуснахме самолета. Не успяхме от първия път, и от втория не успяхме, но при един нетърпелив порив на вятъра моделът потрепери, олюля се лекичко и полетя. Тогава усетих радостта на въженцата в ръцете ми, които знаеха точно колко да отпуснат, за да полети самолетът, и точно колко да притеглят, за да не го изгубят от поглед. Подавахме си един на друг управлението, а моделът правеше кръгове, връщаше се за малко при нас и пак политаше нагоре. Разбира се, написах веднага писмо на момчето, за да благодаря и за да разкажа как сме се справили.
Още дълго време писмата идваха и отлитаха. В тях се промъкна няколко пъти въпросът дали ще е хубаво да се видим на живо, но аз не исках да виждам момчето, което пишеше стихове и правеше самолети. Помня колко то беше изненадано от това, вероятно дори огорчено. Казваше ми, че може би не съм го разбрала добре, че не е свързано с чувства, че знае, че си имам приятел, че и той си има приятелка. Аз пък не можех или пък не исках да му обясня защо не искам да се виждам с него. По някакъв начин самолетите щяха да спрат да летят, писмата да спрат да идват, а стиховете да останат ненаписани.
Един ден все пак той дойде в моя град от южната страна на планината. Позвъни на вратата. Уж беше същият като на снимката, но някак различен. В ръката си държеше познатата вече плоска и дълга кутия. Сигурна съм, че беше пролет, защото бадемите на Аязмото цъфтяха и тревата на поляната, където отидохме да пускаме самолета, беше зелена. Сега видях какво е наистина да накараш нещо или някого да полети. Нашите опити, на които толкова се радвахме, бяха направо смешни в сравнение с това, което момчето правеше със самолета. Моделът не се подчиняваше - той танцуваше за него, сякаш пишеше по небето с красивия му почерк; беше лек и приличаше на стих, който е написан така, сякаш бял лист е сгънат и вдигнат от вятъра. Дори не предложих да опитам и аз, всичко след този танц в небето щеше да бъде тромаво скачане и превъртане на един модел, който ръце на поет бяха създали за полет. Вечерта момчето си тръгна за своя град от северната страна на планината. Беше усмихнат, каза, че отдавна е мечтал за този ден, но не ми остави самолета си. Скоро след това интервалите между писмата ни започнаха да стават големи и по-големи, докато накрая някой от двама ни не отговори и кореспонденцията замря.
6.
Това е най-странното приятелство в живота ми. Не зная защо го получих и имало ли е то някаква връзка с всичко друго, което съм преживяла. Сигурно да, нали нищо не е случайно или без причина, но боя се, че никога няма да науча каква е тя.
Повече не срещнах момчето със самолетите. Днес, когато интернет знае всичко за всекиго, опитах да го потърся по име и град, но нямаше резултати за моето търсене. Кашонът от тефлонова тенджера с всичките ми получени от приятели писма, сред които и неговите, отдавна го няма и вече се превърнаха в семейна шега моят въпрос към татко „Намери ли го?“ и неговият отговор „Сигурно е изхвърлен.“
Не зная и къде са книжките на онова средношколско списание, което продължава да съществува и днес, но вече онлайн, а аз напразно търсих дигитализиран архив на старите броеве. Нямам копие от онзи мой разказ за хартиените самолети, не помня нищо от него, освен техния полет и това, че накрая момичето май оживя заради тях. А може и да не е оживяло.
Сякаш единственото, което остана от това странно приятелство, бе самолетът, който получих по пощата. Той дълго време събира прах на най-горния рафт на библиотеката в детската стая, където постепенно отиват всички неща, които сме израснали и надживели. Нямам обяснение защо самолетът не изчезна така, както изчезна и магнетофонът „Соната“, за който отдавна не се произвежда някаква част, и кашонът от тефлонова тенджера с писма от приятели, и куклите ми с остригани коси, гримирани с флумастер очи и срязани усти, за да приемат с лъжичка разни отвари. Нещата от детството изчезват така – не защото някой ги е изхвърлил, а защото са си тръгнали сами към страната, която не съществува на картата в детската стая.
Може би това е истинската причина да сме имали вещите и приятелствата: за да пораснем.
Може би има причина едно от тях да остане, за да бъде намерено от децата ни, когато ние пораснем.
7.
- Мамо, мамо…не полетя! Знаеш ли колко пъти опитвахме с дядо, даже и баба пробва и каза, че сега ще видим…ама не стана!
- Няма как да стане, деди…20 години са това, ей! Нищо, ще купим нов самолет. Ако пък не продават, ще си направим сами.
- Страшен си, дядо! Ей сега ще видя в интернет как се прави!
- Първо обаче ще си изядеш млякото с ориза, нали обеща?
- Уфффф, бабоооо…а може ли в детската стая?
И синът ми се запътва натам, стиснал с две ръце купичка с бодната в канелен прах лъжица.
***
