Моето поколение беше научено да пише писма – хартиени, сгънати прилежно, с плик и марка. Беше научено да ходи до пощата; да очаква отговор; да брои дните; да проверява дали се белее нещо в пощенската кутия; да вади писмата с химикал, ако няма ключ; да е кисело, ако писмата закъсняват, и да е щастливо, когато писмата пристигат.
После моето поколение се отучи да пише хартиени писма, а тези след него изобщо не се научиха. Няма и причина да не бъде така: толкова е хубаво и удобно, че писмата вече отлитат с едно натискане на бутона, а адресатът ги получава веднага. Е, и сега очакването на отговор може да бъде мъчително, още повече, че забавянето не може да се извини със стачкуващи влакове, заобикалящи бурята кораби, отменени полети или строг граничен контрол. Хората получават писмата си направо на умния телефон и логично загубиха навик да проверяват пощенските кутии, защото съдържанието им е основно рекламни брошури, известия за данъци, сметки за парно.
Пиша всичко това не от носталгия по миналото. Пиша всичко това от надежда за настоящето. Ако изобщо световните беди могат да имат добри страни, ето една от добрите страни на пандемията: преоткриването на пътя към пощенската кутия. При това не само заради доставките на поръчаните онлайн стоки, а и заради бели и шарени пликове с думи от приятели.
Не, че не се е случвало и преди, най-вече по Коледа. Сега обаче дългите месеци на ограничения в пътуването, виждането с хора, работата от вкъщи събудиха желанието да се пишат писма, да се пращат по пощата, да се очаква съобщението от приятел, че е получил плика ти, че се е изненадал, че даже не може да ти обясни колко много се радва.
Не ви се вярва ли? Аз го направих и познавам и други хора, които го правиха и продължават да правят. Лечебно е, уверявам ви. Не е животоспасяващо, но е лечебно. Заради недостиг на персонал и заради нарушени графици на въздушния и наземен транспорт има големи закъснения, но по някаква неведома сила пликовете идват точно, когато има нужда от тях.
Тази седмица започна с известие, което ме натъжи и даже малко ядоса, но след няколко часа ме изненада плик от приятел в България с пера за калиграфия, само защото преди време го бях разпитвала за перодръжки и други такива пособия. Същата вечер получих съобщение в месинджър от моя съученичка, която не съм виждала от години и която живее в Норвегия, че е получила акварела, който й пратих, защото ме впечатли във Фейсбук нейна снимка на залез и го нарисувах, а тя го хареса. Излишно е да казвам колко се зарадвах аз, колко беше радостна тя и колко радостен беше приятелят, когато му казах колко се радвам – всичко това в един ден, който започна доста разочароващо.
Има и други пликове, които съм пуснала по света. Има някои, които още пътуват, както и такива, които скоро ще тръгнат. Зная, че има и пликове, които пътуват към мен.
Ето заради това написах всичко това. Нещата от миналото се връщат в настоящето, когато има нужда от тях. Както се връща звукът от грамофонната плоча или допирът до подвързия на книга. Не защото не може без тях, а защото с тях става по-хубаво в дни, когато е тъжно, трудно и страшно.
Бъдете здрави! И не забравяйте
да си проверявате пощенските кутии, приятели.
Снимката е на моята приятелка Теодора Стайкова, която, научавайки за колекцията ми, започна да се оглежда и да открива колко красиви наистина могат да бъдат пощенските кутии.
А това е колажът от акварела със снимката на моята съученичка Драгнимира Юнсен на фона на българска керамика в норвежкия им дом. Светът е чудо.
