Не свършва и с полета към Брюксел. Нито дори с първия работен ден.
Мога още дълго да нося слънцето и
усмивките: имам си много за подаряване, а каквото остане – за мен:
Събирах ги по бързите пътища на
Европа; по горещите улици на Венеция и слънчевите й зелени води;
Поръсих ги със звезди на двора на
моята къща и на една нагрята вечерна тераса над София, където
приятелите бързаха да кажат „здравей”;
Смесих ги в топлото на моя град - топъл от
сутрешните разходки с татко на Аязмото, мекиците и печените патладжани, които
мама приготвя, срещите с момичетата от първи „б” клас, купищата книги на
български, старите снимки – черно-бели и цветни;
Подправих ги с
нетърпеливото катерене на Мусала и на слизането сладката умора;
Оставих ги да узреят в изгревите край
прозрачното южно море, дългите горещи дни, прочетените книги, звездопада;
Отведох ги до сладките води на
Витоша, малините, светулките, звънчето на терасата, с което вятърът припява.
Ваканциите имат и това магично свойство - да не свършват.
