Билет

Вчера след Фестивала на българската книга в Брюксел си тръгнах за вкъщи с метро – весела, разсеяна, натоварена с книги. Валидирах си електронното билетче-карта, влязох, пътувах и на излизане от метрото трябваше наново да валидирам, за да се отворят вратите. Дръпнах се встрани, започнах да търся картата по джобовете и да ровя из претъпканата си чанта.

В този момент към мен се насочи момиче и си помислих, че ще ме моли да премине бариерата с моя билет, както често досега се е случвало. Момичето имаше рошава коса, наполовина боядисана в гарваново-черно, а другата половина – в снежно-бяло. Пиърсингите по лицето му блестяха, изпод дългите ръкави на дънковото яке се виждаха татуировките. Винаги съм отказвала на такива молби, а сега и моята карта беше някъде в бездънната чанта.

Момичето обаче попита друго:

-       Мога ли да ви помогна, госпожо? Ако нямате билет, можете да минете с мен.

Изненадах се, казах, че няма нужда и продължих да ровя в чантата. Момичето валидира билета си, завъртя турникета и премина от другата страна, но не си тръгна веднага. Когато аз най-сетне намерих картата и се насочих на свой ред към устройството, то вдигна палец, усмихна ми се и заподскача по стълбите.  

Не е нужно да казвам как се почувствах. Така ги нарежда животът тия неща: Първо те чака да си прочетеш книгите, да ги обсъдиш с хората и да се наговорите за капаните на стереотипите и клишетата. А после ти дава задача, за да види какво си научил и как го прилагаш на практика.

Благодаря ти, непознато момиче! И извинявай.

 

П.П. Тази снимка няма нищо общо с историята и поуката от нея, но също беше част от вчерашния слънчев ден. 

Madame Chapeau е една от знаковите скулптури в Брюксел.

 

Колко ни трябва

На 1 юни в Деня на детето споделих думите на Ерих Кестнер от предговора на „Хвърчащата класна стая“. Онези мъдри, но не поучителни; топли, но не сантиментални думи, с които казва на децата да не се плашат, ако не сполучат в нещо; да не се разкисват, ако нямат късмет, да не провесват нос. И още, да бъдат смели и разумни, защото смелост без разум е беля; а пък разум без смелост е направо дивотия.

Малко са възрастните хора, които могат да разговарят с децата така. Повечето възрастни не умеем или умеем, но се чувстваме неудобно да го правим. Или не знаем как да застанем така, че очите ни – на възрастен и на дете – да се срещнат на едно равнище. Или просто сме много заети, защото имаме в момента някакви други важни неща.

Силно вярвам, че възпитанието не създава добри деца, то прави естественото добро в тях да се развива и пази.

Да обичаш детето си е част от неговото възпитание, но далеч не е всичко.

Вярвам, че начините – в допълнение към обичта - са два: пример и книги.  

Пример не е да казваш „аз като бях на твоята възраст“ (и аз съм го казвала). Пример са например думите, които детето ти е чуло да казваш, когато някой е изпаднал в беда, а още по-силен пример е, когато те е видяло какво си направил или не си направил, за да помогнеш.

Ние правим това, което сме видели нашите родители да правят. Те правят това, което техните родители са правили. И не, не тези неща, срещу които всяко следващо поколение естествено се бунтува. Иначе щяхме да се въртим в кръг, а не да се издигаме в спирала.

Повтаряме вниманието към другия човек, състраданието, непоносимостта към насилниците. Онези малки жестове с големи последици. Тази толкова крехка и вечна тъкан, която държи всичко и в най-разпадащия се свят – моралът.  

С книгите е още по-достъпно, но все така отговорно и с големи последици. Сложи в ръцете на дете хубава книга и виж как тя посява семенцата у него.

Преди да започне същинския разказ в „Хвърчащата класна стая“, Ерих Кестнер казва: „Да, и утре най-сетне започвам коледния роман. В него ще става дума за смелчаци и за страхливци, за умници и за глупаци. Нали в един интернат има най-различни деца?“

Когато преди много години дадох на моето 10-11 годишно момче книгата, не разговаряхме за нея, докато не я прочете. Тогава го попитах „На кого от героите искаш да приличаш?“ и той отговори без колебание „На Мартин.“

Така разбрах, че аз и книгата сме си свършили работата.

Ако не си спомняте кой е Мартин, прочетете отново „Хвърчащата класна стая“ - възрастните също имат нужда от примери.

И от книги и обич.