Фестивалът на българската култура
в Брюксел беше открит тази седмица с филма „Бартер” (реж. Атанас Киряков).
Отидох да го гледам без да зная абсолютно нищо за него и без да очаквам каквото
и да било. Отдавна съм разбрала за себе си, че това е един от най-чудните
начини да открия това, което харесвам.
Няма да пиша за сюжета на филма и
за актьорския състав – в мрежата има всичко за него. Има информация и за предисторията
му, която, за съжаление, не е кино, а вече банално ежедневие. Просто искам да
кажа, че филмът ми хареса и ето защо:
·
Защото разказва една история на едни хора на
едно определено място, а не се опитва да прозре смисъла на цялото мироздание –
последното може и да е много интелигентно занимание, но често прави филмите
негледаеми от друг освен от създателите им и техните близки.
·
Защото тази история е истинска част от живота с
разпознаваеми, но умерено стилизирани герои – точно толкова, колкото е
необходимо, за да се разграничи художественият от документалния филм.
·
Защото историята е тъжна, подтискаща, да. Много
хора споделиха това, излизайки от салона. Но тъжни и подтискащи са и новините,
които разказват ежедневно точно тези истории. Дано и пред телевизорите и на
улицата сме така подтиснати и натъжени от това, което ни заобикаля, често и с
нашето мълчаливо съгласие.
·
Защото историята е тъжна, подтискаща, но не
безнадеждна. И лодката, която отплува в морето с младия човек, който иска да
почне на чисто, и с детето, което не е болно, а има различна душа, беше
невероятно красива. И мечтата за кончето, която по някакъв начин се сбъдна. И
спасените шапки. И любовта, която беше разказана само с очи.
·
Защото в този филм, за разлика от много други,
които напират от малкия и големия екран напоследък, „лошите” не са героизирани
и ние, зрителите, за щастие, не сме принудени да изследваме душевния им
катарзис. С цялата им физическа сила и способност за разрушение, закриляна по
познатия начин, те са поставени там, където им е мястото – в нравствената
клетка на обществото, където низшите духом стоят. Има и един друг бартер – с добро,
на който все някой трябва да ни научи.
·
Защото филмът много ми заприлича на руския „Левиатан”(реж.
Андрей Звягинцев) – поради сходството на действителността и поради таланта на
създателите им. „Бартер” все пак беше по-красивият филм, в който имаше проекция
на някакво спасение.
И нещо, не
маловажно, понеже говорим за кино:
·
Защото разбирах всичко, което говореха актьорите,
без да ми се налага да чета по устните им или да ползвам английските субтитри,
с които за радост на гостите филмът беше снабден.
Аз не съм
филмов критик, нямам професионални познания и препоръчвам това от позицията на сантименталния
зрител: Гледайте „Бартер”.
