Когато пандемията започна да утихва и да се завръщаме лека-полека към офиса, доста хора се срещнаха на живо за първи път. За две години екипът се беше променил доста, едни се бяха преместили от други отдели, а някои бяхме назначени за първи път и дълго време цялото общуване се случваше през екраните.
Една от изненадите, колкото и странно да звучи, беше ръстът на хората. Въпреки че по време на дългите срещи виждаш само лицето, мозъкът явно конструира човека в неговата цялост. Изградил си си представа, че жената, с която работиш най-много, е висок човек, а тя се оказва миньонче; друг колега пък ти е изглеждал по-скоро среден на ръст, а той ходи по коридорите с впечатляващите си близо два метра. Това се превърна в нещо като шега и дори сега, когато всяка седмица се срещаме в офиса, продължаваме да се забавляваме с тези открития. Чувството за хумор и самоирония винаги говорят добре за хората, с които общуваш.
Нещо такова се случи и с изпитанията, през които преминахме и продължаваме да преминаваме. И пандемията, и войната разкриха хората около нас по начин, по който не сме и искали да знаем и дори подозираме. Едни, които са ни изглеждали големи и са ни вдъхвали респект, се оказаха направо нищожни. Други, които сме смятали за малки, сякаш бяха пораснали за една нощ или ние не сме се опитвали да знаем нищо за тях. За щастие, а понякога и за нещастие, много хора си бяха такива, каквито никога не сме се и съмнявали, че са. Нали е ясно, че не говоря за ръст. Нито за образование, убеждения, възгледи, очаквания от бъдещето, идеи за световния ред. Говоря само за морал. Той върви и с чувството за хумор и самоирония. Но най-вече с човещината и това да си съпричастен.
Те винаги говорят много за хората, с които общуваш.
