Красота по време на тъгуване

Прецъфтяха японските вишни и разцъфна глицинията. Лилави облаци се скупчиха като всяка година над двора ни. Вали красота.

Когато времената са тъжни и човек има повече време да се спре и загледа, се удивява колко по-красива е красотата в тъжното време. Нещо такова се случи в пролетта на пандемията. Нещо такова се случва в момента. 

А тази пролет е още по-тъжна. Заради войната. Заради човешката жестокост, низост и глупост. Заради смъртта на толкова хора и трагедията на още повече, загубили дома си и целия свят. Заради неочакваната загуба на скъп приятел и невъзможността да се осъзнае това.

Споменавам приятеля и погледът ми пада на високата лампа с чупещото се тяло. Тя ми е подарък от него. Години наред на нейната светлина чета всяка вечер преди заспиване. И така ще продължа да правя и в годините занапред.

Мисля си как с добро, но без да осъзнаваме колко е важно, посяваме следите си в живота на другите хора. С вещи, думи, спомени, цветя и дървета. Те живеят свой собствен живот. Светят и тихичко си стоят. Пускат корени, растат сантиметър по сантиметър, разлистват се, разцъфват всяка година. За да ни помагат и радват в обикновените дни. Но и вероятно, за да имаме повече красота за времената, които са тъжни.

Надявам се и аз да съм направила хубаво за някой друг. С подарена книга, изплетено цвете, нарисувана картичка. С бели сърчица, пропътували дълъг път и поникнали в нова градина. С висока една педя глициния, която вече е облякла цяла тераса. С ябълково дръвче, което срамежливо цъфти и люлее своите малки.

Защото всички сме едно и разчитаме на тъгата и красотата да останем хора.

Когато прецъфти, глицинията се облича в зелено, после цъфва отново, но много по-скромно. Наесен плътният покрив от листа изсъхва и пада и цяла дълга зима голите клони изглеждат сухи и мъртви. И точно, когато се чудиш дали този път наистина не е измръзнала, се появяват първите мъхести пъпки.

Една сутрин глицинията просто избухва и от лилавите облаци вали красота.

Спасение има.

В кавички

На какво ли не се нагледахме напоследък. Както някой някъде написа, „не вярвах, че в две години ще ни се случи отново целият 20-те век.“ Баба пък, светла й памет, обичаше да казва „имала глава да пати“.

Ето, въведох си тезата - за цитатите.

Фейсбук е едно много плодородно място за тях. Растат, избуяват, пръскат семена и като глухарчета летят надалеч, за да пуснат корени, където успеят. И пак да растат, да избуяват, да пръскат семена и така нататък, и така нататък. Човек никога не знае бурен или цвете ще излезе от него.

Или баобаб, за който така тревожно предупреждаваше Малкият принц. Поради опасността тоя баобаб да пръсне планетата.

Едно от нещата, които ме изумяват най-много през последните две години, са едни такива хора, които все на нещо не вярват и все питат „ама ние как да сме сигурни, че наистина е така“ и се опитват и теб да убедят, „че има някаква страшна истина, която крият от всички ни“. И уж не вярват на нищо, а все се оказва, че са повярвали на поредната глупост, попаднала като бурен в главата им.

Отдавна съм се отказала да споря и убеждавам. Избрах своята малка война със злото да водя наивно - с цитати. От източници, които и най-подозрителните засега не са отхвърлили: детските книги, източната мъдрост, народните поговорки, текстовете на песни.

Защото продължавам да вярвам, че във всеки човек има добро, което се събужда, когато чуе думи, които са му чели в детството, които е припявал като влюбен тийнейджър, които е чел в безсъници или са му помогнали да вземе важно решение.

Ей така, по един ред на ден – като хапче, скрито в гроздено зърно или разтворено в мляко, за да не го усетиш.

Цитатите винаги имат подтекст и ми харесва как остроумно го доразвиват тези, с които сме на една вълна. Понякога обаче ги харесват и споделят хора, за които зная много добре, че са на точно противоположното мнение. Всеки тълкува с понятийния и ценностен апарат, с който са го възпитали. Но има и неща като човещина, усещане за справедливост и вътрешна свобода, за които трябва да намериш вярната дума, за да ги отключиш.

Думите, за разлика от парите, са лош слуга, но добър господар.

По тази причина, ще продължавам наивно с цитатите. Защото кошмарният 20-ти век един ден ще свърши и ще остане време за всеки да се погледне в огледалото и да види дали е останал човек.