Чаках книгата с нетърпение от първите дни на излизането й, но когато я
получих, сякаш ме беше страх да я зачета. Бях си решила, че ако не ми хареса,
просто няма да пиша нищо за нея, все едно не съм я прочела и така няма да засегна
нито автора, когото искрено уважавам, нито приятелката, която ми беше донесла до
Брюксел своето собствено копие, получено като подарък. При това книгата е 700
страници, а всеки който пътува с малко багаж, знае какъв невероятен жест е
това. Междувременно я прочетоха други приятели и техните отзиви бяха повече от
хубави. Както и други, които имаха забележки и неоправдани очаквания.
Направих този увод, за да е ясно, че щом пиша за книгата, значи ми е харесала.
Много!
Нито за миг не ми изглеждаха изкуствено съшити двете истории – на Макгахан
и на Никола. Не просто беше интересно това пътуване във времето, не просто
елегично и приключенско, но и с много дръзки препратки към историята, която се
повтаря, когато хората не се поучават от нея. „Адът не е онова тъмно място под
земята с огньовете, дяволите и мъченията. Адът е навсякъде, където
върховенството на закона отсъства. Безправието превръща в ад и най-живописното
кътче на Земята. Там, където няма справедливост, демоните и огньовете се
появяват неизбежно.“ Помните ли от коя от двете истории са извадени тези
цитати? Въпросът е реторичен.
Съвременната история не я четох като криминале (отдавна не обичам този жанр), а като политически и обществен трилър. Знам, че много хора казват, че им е омръзнало да четат книги и гледат филми за мутри. Може би ще е вярно в някое друго време, когато всичко това ще остане в историята. Днес омръзването е мярка за примирение. И пак да използвам реториката на въпросите – от коя от двете истории е този цитат: „Аз осъждам. Аз обвинявам. Аз искам възмездие.“?
За стила е най-лесно да определя какво ми харесва: харесвам начина, по
който Захари Карабашлиев описва градове и състояния на герои, как описва малки
неща („…главичката на детето в скута ми миришеше на влажно врабче…“). Харесва
ми как прави кино с книгите си с автентичен диалог, с бързата смяна на кадрите, с непрекъснатото
пътуване през континенти, часови зони, векове. Последното е добавка към това,
което вече знаем от „18% сиво“.
Разликата с предишната книга? Тази е по-елегична, по-красива. Не само като
език. Имах вече повод да споделя догадката си за вероятна причина – писана е от
щастлив човек. Може би по-яростен в нетърпимостта си към злото, но и с по-голямо
търпение към безусловното добро.
Да, книгата ми хареса много! Аз не съм писател, нито литературен критик,
нито учител по литература и не ми е работа да правя анализи. Аз съм това, което
някога един приятел – литературен критик определи като „сантиментален читател“.
За мен книгата е хубава, когато съм изчела 700-те страници на един дъх,
повярвала съм на героя и ме е трогнала „човешката топлина, която вече толкова
рядко лъха от съвременните романи“ (казва го д-р Вера Стоименова, не аз). За мен книгата е хубава, когато съм готова да простя липсата на развитие на някои сюжетни нишки, някои може
би излишни герои или останали невидими и за редактора „loose ends”. Книгата все пак е такава, каквато авторът е поискал да бъде. А ние,
читателите, имаме право да ни харесва или да не ни харесва. Някъде бях чела, че
работното име на книгата е било „Свобода“.
Аз благодаря за „Хавра“,
Захари Карабашлиев! И браво! 