Ще си призная нещо. Дълги години се присмивах на този празник. Не защото е някаква заемка от чужда култура, не. Аз по-скоро харесвам преплитането на традициите. Вярвам, че то ни прави по-високи, че виждаме по-надалеч, че не мразим и не се приемаме като уникални. Ако има нещо, в което дълбоко не вярвам, това е уникалността, неповторимостта и предопределението да бъдеш неповторим и уникален.
Присмивах се, защото приемах 14 февруари като масова, комерсиална и фалшива дата, с която хората прикриват нелюбов. Шаренията и врявата на тоя ден не ми се връзваха с тишината и интимността на чувствата.
И още не ми се връзват. Но вече не ми се спори, не ми се съди, не ми се използват категории. Човек има право на своята лична естетика. С времето започнах да осъзнавам, че нямам никаква потребност да съм права. Ако някой иска да подари цветя, а друг иска да ги получи; ако балоните могат да говорят и нямат търпение да летят до небето; ако малки къщички в планината или край морето чакат влюбените си гости – ами нека да бъде така. Тези, които използват празника за прикриване на нелюбов, не могат да развалят празника на тези, които се обичат.
В крайна сметка, никой не е по-голям от хляба, от виното и от любовта. И е свободен да празнува всичко, което е празник за него. А свободата е може би единствената уникална и неповторима сила, която е предопределена да бъде такава.
Честит празник!
