МУЗИКА, СЛАДКА МУЗИКА

От няколко дни напипвам в джоба си един бонбон и се сещам, че искам да разкажа тази история.

Понякога давам монети на уличните музиканти. Не на тези, които обикалят от вагон на вагон в метрото и разкъсват и без това малкото възух с изнервящи звуци. А тези, които свирят в подлезите или в подстъпите на гарата, на някоя оживена улица или площад. Не ги възприемам като хора, които просят. Те никога не вървят след теб с мрънкащо умоление; не те усъмняват с винаги притихнали увити в парцали бебета; не ти внушават съжаление или чувство на вина. Когато монетата издрънка в калъфа на инструмента или кутията пред тях, не спират да свирят, а лекичко кимват или ти намигат, а в очите им долавяш някакво съзаклятие. Често свирят унесено в своя си унесен свят и дори не забелязват хората, които минават или спират край тях да послушат. Усещането да даваш пари на такива хора не е че даваш милостиня, а че благодариш – за някакъв миг, който радва сърцето ти, припомня ти нещо, усмихва те на някакво хрумване, изведнъж започваш да забелязваш света и ти се иска да можеш да свириш и ти, за да кажеш нещо повече от това, което умееш да казваш..

Преди няколко дни, в топлата връзка на метрото и голям търговски център (изключително ми е неприятна думата „мол”), минах край човек, който свиреше на цигулка. Акустиката на тази бетонна зала правеше чудеса. Бързах да купя нещо и си казах, че на връщане ще се спра. А и тогава вече ще имам дребни пари, които да му оставя. Когато се наведох да пусна тежките монети, човекът спря да свири, благодари ми и ме помоли да почакам. Остави цигулката, отвори чантата си и загреба шепа бонбони. В този момент друга жена също му остави пари и той отново бръкна в чантата. Тя му отказа, имала проблем със зъбите и избягвала бонбони. Човекът, оглеждайки се леко объркано, каза: „О, ама какво да ви дам тогава, искам да Ви дам нещо!” Тя не взе бонбоните, но остана да си говори с него, а аз продължих към метрото.

Аз също не ям такива бонбони – дъвчащи, с различни аромати, с цветни хартийки с нарисувани плодове. Обаче ги взех, защото ми се сториха нещо повече от бонбони. Сега стоят в една кутийка на бюрото ми в офиса, шарените им гръбчета контрастират с белите листове край тях. Един бонбон случайно е останал в джоба на палтото ми. И когато го докосна, се сещам за думите на уличния цигулар, който искаше нещо да даде.

Има ситуации, които обръщат нещата, които разбираме. И понякога уводите са по-дълги от самите истории, които искаме да разкажем. Моята беше за даването и получаването, за магическата сила на музиката. И на бонбоните.

ТИ, КОЙТО СИ НА ЗЕМЯТА

От тази книга (The Humans by Matt Haig) човек може да научи много неща – ето някои от които:

1.      Преди да започнеш отново да натякваш на децата си, че не искат да четат „Синовете на Великата мечка” или „Граф Монте Кристо”, добре е да се вслушаш в тяхната (на децата!) препоръка за хубава книга. 

2.      На млади години четеш за извънземни, за да мечтаеш за Космоса. В по-зряла възраст четеш за извънземни, за да научиш повече за хората и за Земята, на която живееш.

3.       Има 97 съвета към хората на Земята, за някои от които може и да си подозирал, но е друго да ги чуеш от извънземен. 

4.      Математиката е поезия. Поезията е математика. 

5.      Вместо да изброяваш, по-добре да кажеш на хората да я прочетат.

Това, което човек със сигурност никога няма да научи, е как от смешното и тъжното се получават такива красиви истории.

ДОБРО С ОТЛОЖЕН СТАРТ

Нали знаете тази функция на печки, хлебопекарни, перални и миялни машини, наречена „отложен старт”, с която нагласяш часовника след колко време да се включи уредът?

Сетих се за това, когато преди няколко дни с изумление открих, че една туфа миниатюрни нарциси се готви да цъфне в градината. Бях ги забравила напълно, но сега си спомням, че и миналата, и по-миналата година така се изненадвах на появата им сред бръшляна под туите. Преди много време приятелка ми подари за рождения ден през ноември красиво аранжирано сандъче с цъфтящи нарциси. Когато прецъфяха и изчаках да изсъхнат листата им, прибрах луковиците,  наесен ги набодох в градината и ги забравих напълно. Още първата пролет се зачудих откъде са дошли тия слънчица в градината. Зарадваха ме и следващата година, а тази пък още повече, защото почти си бях тръгнала от този дом.

Само преди няколко дни прецъфтяха минзухарите, които друга приятелка ми подари като луковички за рождения ден през ноември. Те трябваше да спят няколко месеца на тъмно, преди да пуснат тъмнозелените си иглички и да налеят белите си чашки.

Сетих се и за миниатюрните астри, които цъфтят като гроздове в градината в София от пролет до зима – всяка година, след като земята се размрази, излизат от нея и почват да трупат пъпка по пъпка. Това се повтаря вече 15 години след като моята добра свекърва, която ни обичаше толкова много, ги засади в градината на новата ни къща. Тогава не знаех колко красиво е това, което ще ни изненадва всяка пролет. Вече шест години, откакто нея я няма, а доброто, което посади, продължава да цъфти все по-здраво и кичесто.

Сетих се и за още нещо, което не е свързано с цветя или поне не с истински – на Баба Марта срещнах две приятелки, които се бяха закичили с белите и червени мартеници като цветя, които им бях оплела и подарила миналата година. Третата не носеше мартеница и когато поисках да й дам, тя отвори чантата си и каза: „Не, не, не искам – аз си пазя твоето цвете от миналата година и не го изваждам от чантата си, защото ме пази.” Не знам как да нарека това, което се усеща в такива минути. Днес думите сами изплуваха в главата ми – доброто с отложен старт.

А защо с отложен? Защото то, Доброто, е живо от първия миг, но разцъфва тогава, когато неистово имаш нужда от него.

„ГРЪЦКО КАФЕ”, КАТЕРИНА ХАПСАЛИ

За последната една година това е третата българска книга, която - след „Бежанци” на Весела Ляхова и „Калуня-Каля” на Георги Божинов - ме намери и ми грабна сърцето.

Прочетох я с истинско удоволствие. Нанизаните една за друга истории ме трогнаха, а някои от тях ме накараха да се смея с глас. Накрая всички те се оплетоха в една шарена черга, която се оказа в правилното време на правилното място там под чардака, за да изиграе спасителната си роля. Хареса ми много.

Прочетох „Гръцко кафе” на един дъх. Дали заради красивия език на книгата. Дали защото ме върна в разказите на моите баба и дядо – напуснали Беломорска Тракия като деца, те никога повече не се върнаха там, но до края на живота си разказваха това, което са им разказвали техните баби и дядовци. Дали заради любимата родопска приказка на Лещен и Ковачевица. Дали заради честото пътуване през „синора” до напечена от слънце страна с цъфтящи зокуми и прозрачно море. Дали заради остроумието, иронията и поезията на изречението, с което завършва всяка глава – скоро започнах да го очаквам с нетърпение, за да открия с някаква странна гордост, сякаш съм го написала аз, че е точно такова, каквото очаквам – като здраво стъпало към следващата история. 

Хареса ми как Катерина се спаси в края на книгата.

Напоследък все повече ми харесва да присядам до това врящо балкански котле, в което се смесват магични подправки и билки, и да слушам спасителни приказки. 

ЧЕСТИТА БАБА МАРТА, ПРИЯТЕЛИ

Сн. Катя Кабакчиева

Това са мартеничките, които оплетох за вас. Някои още пътуват; други вече са у тези, за които са наречени; трети чакат в кутията да дойде утре; а много от вас мартеничките ще ви поздравят виртуално.

На всички ви искам да кажа – бъдете здрави и пълни с надежда! Щом Баба Марта е тук, скоро ще бъде зелено и топло! Бъдете усмихнати и не позволявайте на никого и на нищо да помрачава празниците, които обичаме!

Сн. Катя Кабакчиева

А на българите, които са далеч от България – да не забравяме да празнуваме! Да си носим мартениците и да се разпознаваме: Миналата година едно непознато момиче на улицата в Брюксел ме заговори на български, посочи към ревера на палтото ми и каза: „По мартеницата Ви познах.”

Честита Баба Марта, приятели!

Сн. Катя Кабакчиева