Чудесата всеки ден

Наближават празниците и все по-често ще чуваме мантрата „По Коледа стават чудеса.“ 

Аз пък искам да ви разкажа за приятелка, която може да прави чудеса всеки ден. И празници да прави – за семейството, за другите, за себе си. 

Със Зори сме заедно от началното училище. Живееше в съседния блок и терасата им на първия етаж се виждаше от нашата висока тераса. И досега, когато се връщам при мама и татко, поглеждам натам, където не е останало друго освен детските спомени.

След училище играехме на една и съща улица на игрите, на които играеха тогава всички деца. Повече от всичко обаче съм запомнила модното ателие за кукли, което ми откри какви неща умее да прави Зорница. Дрехите, които тя измисляше, шиеше и плетеше, бяха всичко това, което моите дрехи за кукли не бяха. 

Дълги години след училище не се срещахме и не знаехме много една за друга. Преди време се открихме отново, заедно с други  момичета и момчета от първи „б“ клас. Всеки един от тях заслужава разказ, но нека сега да останем със Зори. И нейното чудно магазинче за красиви неща. 

Вече има много магазинчета за красиви неща, но рядко ми се е случвало да бъда така запленена. Всичко в него е измислено и направено с много мерак; то е различно всяко лято, когато отивам до него. Зори шие, плете, измисля със същата страст и със същото търпение, с които някога правеше дрехите на куклите от всякакви изрезки и парцали. Има и нещо друго, на което много държа, но не умея: когато разглеждам подареното ми от нея сърце и веселата обложка за книга с рецепти, сякаш няма следа от човешки ръце. Шевовете са идеални, равни и чисти. Така е във всеки занаят или спорт: майстори са тези, които правят неща, за които хората си казват „Че то много просто, и аз мога да го направя“. Ама не могат. 

Виждам във Фейсбук колко хора се радват на това, което тя прави. Някои я познават лично, други – не. Някои – като мен - добавят към възхищението си детските спомени. Други споделят същата страст и аз завистливо ги слушам как се уговарят заедно да шият или плетат. Общото между всички нас е, че ни радва красивото, което Зори създава.

Познавам и хора, дето всеки ден се оплакват, които ще кажат „Лесно й е на нея“. Ами да ви кажа, не й е лесно. И тя като всеки си има тревоги, но няма да ви натъжава с тях. Никога не съм я чула да се оплаква. Вярва, че с труд и мерак се доставя радост. И го прави за себе си. Шиенето и плетенето са хобита, с които се занимава в допълнение към семейния бизнес и докато се грижи за уютна къща с градина. Гордее се със семейството си, с порасналите си деца и със златната внучка. И с магазинчето за красиви неща, разбира се.

Ако влезете в него, сигурно ще си купите нещо, защото всичко просто ви вика. Това, което обаче е повече от сигурно – ще поискате също да правите и да живеете в красота.

Затова няма нужда да чакаме някой да ни опакова чудесата по Коледа. Нито пък празника някой да дойде и да ни го сложи на масата. Тоя живот си го измисляме, шием, плетем сами. 

Ако някой не знае как, да пита Зорница Николова и нейното магазинче на улица „Гладстон“ 56 в Стара Загора.  

П.П. Снимките са на Зори - повярвайте ми, беше много трудно да избера само няколко. Публикувам ги с нейно съгласие и с моя молба за всичко, което ще видите на тях - да уважаваме автора.

Персеиди през ноември

Да, няма грешка в заглавието – тези Персеиди, за които ще ви разкажа, се случиха днес, през ноември.

Всяка година през август, когато метеоритният поток Персеидите подарява приказен звездопад, ние сме с приятели край морето. Седем поредни години с едни и същи приятели край едно и също море. Очакваме безлунната нощ, в която звездите се ронят, оставят по небето бързи следи, а за нас – възторга и питането „Видя ли я тази? Огромна! Къде е?!“

В очакване на звездопада, на плажа през деня се провежда ей такава анкета, след която се съставя ей такъв „Списък на желания за падащи звезди":

-          Да дойде принц на бял кон;

-          Да имам право на много желания;

-          Гърненце с мед, за да ми е сладък животът;

-          Летящо килимче;

-          Да летя;

-          Да съм невидима;

-          Да чета мисли;

-          Да имам вълшебна пръчица;

-          Паксимадаки (ония критски сухарчета с домати, маслини и зехтин върху тях);

-          Да живея на облаците като грижовните мечета;

-          Да летя с еднорог;

-          Да правя дъги и да ходя по тях;

-          Да съм безсмъртен;

-          Да ми оздравеят краката с вода от лековитото изворче;

-          Да имам лампата на Аладин с право на безброй желания;

-          Да връщам времето назад със седем секунди.

Намерих тефтерчето с тези желания днес, когато търсех разни неща в разни кутии. Преписах ги дословно без да отбелязвам името на мечтателя. Някои желания не е трудно да се различат дали са на големи или на малки. А малките са били наистина малки, съдейки по препратките към явно популярни по онова време филмчета. В препратките към вечните приказки обаче трудно ще познаете кой на колко години е. Летенето е повтарящ се мотив. Другото ми наблюдение е, че мечтите често започват с „Да…“

Помня, че като малка се питах не намаляват ли всяка година тези Персеиди, щом падат ли, падат. Вече имам отговор – не се притеснявайте, мечтайте на воля, има за всички. 

А когато след месец и половина се съберем за Коледа приятелите от морския бряг, ще извадя този стар списък да видим докъде сме стигнали със сбъдването. И да продължаваме да го допълваме с „Да…“

Аз не съм се отказала от моето летящо килимче.

Една различна Задушница

Вчера беше Задушница за почитане на тези, които ни липсват. Нещо друго обаче искам да кажа сега - за починалите приятели в социалните мрежи.

Вече девет от моите приятели във Фейсбук си отидоха. Профилите им още стоят активни. Виждам и собствените си следи в тях – думи, които сме си разменяли; снимки, които сме си споделяли или харесвали взаимно; уговорки за срещи, които не са се сбъднали. С някои от тях ни е свързвало приятелство в реалния живот; споделяли сме ученическите години, работа, пътешествия и приятели – напълно реално.

Тези приятели вече ги няма и все пак ги има. Отидоха си от живота и останаха в нас. Не коментират и не споделят в социалните мрежи, но запазиха достъпни пътешествията си; книгите, които харесваха; нещата, които изработваха с ръцете си; нашите срещи.

В социалните мрежи - повече отколкото в реалния живот - разбираш какво се случва след смъртта. Хората споделят снимки, говорят за скръбта, припомнят си хубавите неща, съобщават на другите. Образуват се мини-общества на тъгата. Откриваш начина, по който други са били свързани с твоя приятел. Понякога има смразяващи сърцето честитки за рожден ден и пожелания за здраве - защото някой не е бил достатъчно близък; не е влизал често в социалните мрежи; не е разбрал; получил е автоматично напомняне да не забрави да честити. Понякога има още по-смразяващи нотификации за това, че този човек е станал приятел с някой друг, когото познаваш – вече много платформи са свързани и присъединяването към някоя от тях добавя автоматично към кръга от приятели и тези, които вече са регистрирани. Живот след смъртта по един особен и невъзможен преди години начин.

Не знам дали това ще се промени на технологично ниво. В момента знам, че социалните мрежи помагат на тъгата и на незабравянето. Успокояващо е усещането, че връзката не е напълно прекъсната, макар и да не знаем на какви нива тя продължава.

Светла да е паметта ви, приятели. Няма да ви отбелязвам. Пишете на лични. 

Сн. Светлозара Кабакчиева