Showing posts with label About friends. Show all posts
Showing posts with label About friends. Show all posts

Saturday, 26 January 2019

„Уки уки, Япония“

Тъкмо дочетох втората книга на Юлияна Антонова – Мурата и бързам да напиша за нея – докато е още светла радостта, а и защото довечера книгата вече няма да бъде при мен.

Искам да ви я разкажа като две неща: като Човек и като Книга.

Човекът „Уки уки, Япония“ е от тези, които обичат да вървят по слънчевата страна на улицата. От тези, които ти разказват за доброто, което са видели у хората. Не защото са наивни и не знаят, че има зло, а защото са разбрали, че на злото нито трибуна, нито сърце трябва да се отдава. Познавам и други, които са живели в Япония и които надълго и нашироко могат да разказват колко не-чак-толкова-добри неща са видели. Не вярвам, че е въпрос на личен избор как ще виждаш нещата, хората просто виждат така, както умеят. Наскоро друга приятелка по друг повод ми каза поговорката „Добри очи добро виждат.“ И мисля, че това е тайната да казваш на нещата „уки уки“.

Човекът „Уки уки, Япония“ ме запозна със своите приятели, които вече възприемам като мои. Успя да ме усмихне и успя да ме разплаче. Накара ме като една от героините Бриджит да търся самолетни билети Брюксел – Токио, но и необяснимо направи да ми домъчнее за дома, което, да си призная, рядко ми се случва. А всъщност е напълно обяснимо: Носталгията е по хората и нещата, които обичаме, а не по страни, които се намират на континенти върху планета.

А книгата? Книгата „Уки уки, Япония“ е красива, приятна на пипане, чиста, много бяла с червени акценти. Заради фотографиите е като личен албум. Страниците са твърди – не е за прелистване, а за бавно отгръщане. Малко трудно стои отворена, има нужда от човешки ръце, които сякаш са отвикнали от това усилие покрай електронните четци. Книгата „Уки уки, Япония“ е направена така, че да бъдеш с нея, когато я четеш – дори физически.

А защо няма да бъде с мен довечера? Защото ще я подаря. Още като я поръчах на приятелка, която ми я купи и донесе от България, бях решила, че ще я прочета и ще я подаря на друга приятелка, с която четохме и „Моши, моши“. А за себе си ще си я купя пак през лятото. За моя изненада днес попаднах на разказа за юзу и традицията първите плодове, които дава дървото, да се споделят с приятели, а да не остават за собственика.

Не вярвам в случайността. В доброто вярвам. Ако правилно съм разбрала от Човека и от Книгата, това е уки уки.

Sunday, 26 November 2017

Чудесата всеки ден

Наближават празниците и все по-често ще чуваме мантрата „По Коледа стават чудеса.“ 
Аз пък искам да ви разкажа за приятелка, която може да прави чудеса всеки ден. И празници да прави – за семейството, за другите, за себе си. 

Със Зори сме заедно от началното училище. Живееше в съседния блок и терасата им на първия етаж се виждаше от нашата висока тераса. И досега, когато се връщам при мама и татко, поглеждам натам, където не е останало друго освен детските спомени.

След училище играехме на една и съща улица на игрите, на които играеха тогава всички деца. Повече от всичко обаче съм запомнила модното ателие за кукли, което ми откри какви неща умее да прави Зорница. Дрехите, които тя измисляше, шиеше и плетеше, бяха всичко това, което моите дрехи за кукли не бяха. 

Дълги години след училище не се срещахме и не знаехме много една за друга. Преди време се открихме отново, заедно с други  момичета и момчета от първи „б“ клас. Всеки един от тях заслужава разказ, но нека сега да останем със Зори. И нейното чудно магазинче за красиви неща. 

Вече има много магазинчета за красиви неща, но рядко ми се е случвало да бъда така запленена. Всичко в него е измислено и направено с много мерак; то е различно всяко лято, когато отивам до него. Зори шие, плете, измисля със същата страст и със същото търпение, с които някога правеше дрехите на куклите от всякакви изрезки и парцали. Има и нещо друго, на което много държа, но не умея: когато разглеждам подареното ми от нея сърце и веселата обложка за книга с рецепти, сякаш няма следа от човешки ръце. Шевовете са идеални, равни и чисти. Така е във всеки занаят или спорт: майстори са тези, които правят неща, за които хората си казват „Че то много просто, и аз мога да го направя“. Ама не могат. 

Виждам във Фейсбук колко хора се радват на това, което тя прави. Някои я познават лично, други – не. Някои – като мен - добавят към възхищението си детските спомени. Други споделят същата страст и аз завистливо ги слушам как се уговарят заедно да шият или плетат. Общото между всички нас е, че ни радва красивото, което Зори създава.

Познавам и хора, дето всеки ден се оплакват, които ще кажат „Лесно й е на нея“. Ами да ви кажа, не й е лесно. И тя като всеки си има тревоги, но няма да ви натъжава с тях. Никога не съм я чула да се оплаква. Вярва, че с труд и мерак се доставя радост. И го прави за себе си. Шиенето и плетенето са хобита, с които се занимава в допълнение към семейния бизнес и докато се грижи за уютна къща с градина. Гордее се със семейството си, с порасналите си деца и със златната внучка. И с магазинчето за красиви неща, разбира се.

Ако влезете в него, сигурно ще си купите нещо, защото всичко просто ви вика. Това, което обаче е повече от сигурно – ще поискате също да правите и да живеете в красота.

Затова няма нужда да чакаме някой да ни опакова чудесата по Коледа. Нито пък празника някой да дойде и да ни го сложи на масата. Тоя живот си го измисляме, шием, плетем сами. 
Ако някой не знае как, да пита Зорница Николова и нейното магазинче на улица „Гладстон“ 56 в Стара Загора.  

П.П. Снимките са на Зори - повярвайте ми, беше много трудно да избера само няколко. Публикувам ги с нейно съгласие и с моя молба за всичко, което ще видите на тях - да уважаваме автора.




Sunday, 12 November 2017

Персеиди през ноември

Да, няма грешка в заглавието – тези Персеиди, за които ще ви разкажа, се случиха днес, през ноември.

Всяка година през август, когато метеоритният поток Персеидите подарява приказен звездопад, ние сме с приятели край морето. Седем поредни години с едни и същи приятели край едно и също море. Очакваме безлунната нощ, в която звездите се ронят, оставят по небето бързи следи, а за нас – възторга и питането „Видя ли я тази? Огромна! Къде е?!“
В очакване на звездопада, на плажа през деня се провежда ей такава анкета, след която се съставя ей такъв „Списък на желания за падащи звезди":
-          Да дойде принц на бял кон;
-          Да имам право на много желания;
-          Гърненце с мед, за да ми е сладък животът;
-          Летящо килимче;
-          Да летя;
-          Да съм невидима;
-          Да чета мисли;
-          Да имам вълшебна пръчица;
-          Паксимадаки (ония критски сухарчета с домати, маслини и зехтин върху тях);
-          Да живея на облаците като грижовните мечета;
-          Да летя с еднорог;
-          Да правя дъги и да ходя по тях;
-          Да съм безсмъртен;
-          Да ми оздравеят краката с вода от лековитото изворче;
-          Да имам лампата на Аладин с право на безброй желания;
-          Да връщам времето назад със седем секунди.
Намерих тефтерчето с тези желания днес, когато търсех разни неща в разни кутии. Преписах ги дословно без да отбелязвам името на мечтателя. Някои желания не е трудно да се различат дали са на големи или на малки. А малките са били наистина малки, съдейки по препратките към явно популярни по онова време филмчета. В препратките към вечните приказки обаче трудно ще познаете кой на колко години е. Летенето е повтарящ се мотив. Другото ми наблюдение е, че мечтите често започват с „Да…“
Помня, че като малка се питах не намаляват ли всяка година тези Персеиди, щом падат ли, падат. Вече имам отговор – не се притеснявайте, мечтайте на воля, има за всички. 
А когато след месец и половина се съберем за Коледа приятелите от морския бряг, ще извадя този стар списък да видим докъде сме стигнали със сбъдването. И да продължаваме да го допълваме с „Да…“
Аз не съм се отказала от моето летящо килимче.


Sunday, 5 November 2017

Една различна Задушница

Вчера беше Задушница за почитане на тези, които ни липсват. Нещо друго обаче искам да кажа сега - за починалите приятели в социалните мрежи.

Вече девет от моите приятели във Фейсбук си отидоха. Профилите им още стоят активни. Виждам и собствените си следи в тях – думи, които сме си разменяли; снимки, които сме си споделяли или харесвали взаимно; уговорки за срещи, които не са се сбъднали. С някои от тях ни е свързвало приятелство в реалния живот; споделяли сме ученическите години, работа, пътешествия и приятели – напълно реално.

Тези приятели вече ги няма и все пак ги има. Отидоха си от живота и останаха в нас. Не коментират и не споделят в социалните мрежи, но запазиха достъпни пътешествията си; книгите, които харесваха; нещата, които изработваха с ръцете си; нашите срещи.

В социалните мрежи - повече отколкото в реалния живот - разбираш какво се случва след смъртта. Хората споделят снимки, говорят за скръбта, припомнят си хубавите неща, съобщават на другите. Образуват се мини-общества на тъгата. Откриваш начина, по който други са били свързани с твоя приятел. Понякога има смразяващи сърцето честитки за рожден ден и пожелания за здраве - защото някой не е бил достатъчно близък; не е влизал често в социалните мрежи; не е разбрал; получил е автоматично напомняне да не забрави да честити. Понякога има още по-смразяващи нотификации за това, че този човек е станал приятел с някой друг, когото познаваш – вече много платформи са свързани и присъединяването към някоя от тях добавя автоматично към кръга от приятели и тези, които вече са регистрирани. Живот след смъртта по един особен и невъзможен преди години начин.

Не знам дали това ще се промени на технологично ниво. В момента знам, че социалните мрежи помагат на тъгата и на незабравянето. Успокояващо е усещането, че връзката не е напълно прекъсната, макар и да не знаем на какви нива тя продължава.

Светла да е паметта ви, приятели. Няма да ви отбелязвам. Пишете на лични. 
Сн. Светлозара Кабакчиева


Friday, 22 September 2017

Стиховете и Хляба

Стиховете са като хляба  
и хлябът е като стиховете:
не се режат още топли-топли;
първо трябва да си обиколят нивката,
а нетърпеливите да ги чакат, да повдигат лекичко кърпата
и едвам да се сдържат да си отчупят коричка.

Стиховете са като хляба
и хлябът е като стиховете:
понякога не се получават; понякога ти си
единственият, който не ги харесва. Или харесва.
Истината е, че може без стихове, както може без хляб –
някои така си преживяват на пасти.

Стиховете са като хляба
и хлябът е като стиховете:
случва се да станеш посред нощ, за да ги омесиш,
рано сутрин – за да ги опечеш,
да се върнеш вкъщи, когато е весело някъде другаде.
Стиховете – като хляба – не могат да се оставят да превтасат.

А когато ги извадиш – изпечени – те пеят,
стиховете и хлябът!


P.S. Хлябът на снимката е изпечен от мен. Трябва обаче да опитате хлябовете на моята приятелка, от която научих всичко написано тук. Благодаря, Марияна Беличовска!

Сн. Светлозара Кабакчиева

Saturday, 24 December 2016

Честита Коледа и Мирна Нова Година

Някога моят дядо винаги пожелаваше в картичките до нас: „Мирна Нова Година“. 

Тогава бях дете и мирът ми беше някак ясен сам по себе си, та не разбирах защо трябва да се пожелава.

Сега, през 2016 година, срещам това пожелание все по-често, все по-настойчиво, все по-умоляващо. И нашите деца вече знаят, че мирът не е никак ясен сам по себе си.

Честито Рождество, приятели! Добра да е годината, която идва!

Пожелавам ни да бъде мир.

Да бъде! 


Thursday, 15 December 2016

На тези, с които заедно навършваме 50

Знаете ли, приятели, родени в годината на Огнения кон, че през 1966 година са се случили много интересни неща. Освен, че Франк Синатра се жени за Мия Фароу, филмът на Клод Льолуш „Един мъж и една жена“ печели страхотен успех, а „Бийтълс“ изнасят последния си концерт в Сан Франциско, през 1966 година са направени първите снимки на Земята от орбитата на Луната! Така пише на картичката, която мои много скъпи приятели ми бяха надписали с обич.

Това, което искам да ви кажа с тези факти, е, че имаме шанса да сме родени мечтатели. Звездите са ни подарили това. И ни е дадено да виждаме света отвъд неговата видима броня. Разбирате ли колко е важно това?!

Често ни наричат сбъркано поколение. Бяхме на 23 години, когато историята смени хода си. Поне по нашите ширини. Последните изпити бяха отложени заради стачка. Ученото дотук вече не беше валидно. Новите учебници още не бяха написани. Затова се справихме сами и смея да твърдя, доста почтено. Повечето от нас. Тези, които обичам. Някои не успяха. Не издържаха сърцата им. С другите се срещаме на всеки пет години и сме щастливи да сме тук или да пътуваме хиляди километри, за да срещнем доброто си „Аз“.

Приятели, с които тази година навършваме 50, нека погледнем Земята от Космоса. За мечтателите метафорите никога не са излишни. Понякога се случват напълно буквално.

По една случайност снощи, преди да напиша това, видях най-голямата Луна, която съм виждала през живота си. Изгряваше над сградите в края на улицата, по която отивах да посрещна на летището моя приятелка от детството, родена също в годината на Огнения кон.

Моля ви всички да погледнете тази Луна. Ще ви дам поне една основателна причина да ме последвате:

Биологичната възраст все повече ми прилича на непроветрена стая, чийто обитател се бои да не настине. В небиологичната възраст изборът е изключително наш и е достатъчно да отворим широко прозорците:

Луната ще влезе сама. Същата, от чиято орбита някога направиха първите снимки на Земята.  


Sunday, 17 April 2016

ЗА ПОДАРЪЦИТЕ


Някога си мислех, че подаръците трябва да са нещо, което остава завинаги.

Сега вече знам, че подаръци не са предметите, които стоят на лавица; които висят на стена; които чакат затворени в кадифени кутии.

Колкото по-скъп ми е един човек, толкова повече искам да му подаря преживяване. Може да е отново под формата на вещ, но не тази, която задължително трябва да остане завинаги: книгата - заради няколкото дена наслада; ароматната свещ - заради няколкото вечери уют; билетите за концерт – заради няколкото часа адреналин; вазата - заради цветето, което ще ти подарят.

Вече знам, че цялата радост е в миговете, в които разгъваш, разлепяш, разтваряш подаръците. И миговете, в които слушаш, четеш, смееш се, мислиш, пътуваш с тях.

По някакъв начин ТОВА остава завинаги.




Wednesday, 23 December 2015

ПРИЯТЕЛИ,


Сн. Катя Кабакчиева
които бяхте с мен през цялата първа година на моя блог – тази публикация е специално за вас.

Благодаря ви за това, че четяхте думите ми, че вярвахте в тях, че поискахте да долитат в пощенските ви кутии! Че ми споделяхте, че ви помагат или че са това, което сте усещали и вие. Еднакво ценя посещенията в блога ми и на тези от вас, с които ни свързва приятелство от деца; и на тези, с които се срещаме в делника; и на тези, които не познавам лично, но са ме открили чрез своите приятели. Неведоми и красиви са пътищата, по които хората намират хора - благодаря ви за това, че повярвахте в знаците и направихте срещите ни възможни!

Пожелавам ви светли, топли и чисти празници с хубави и обичани хора! Бъдете здрави, вярвайте в доброто и дарявайте добро – то винаги ще ви намери за отплата!

Ще се радвам да бъдем заедно и през Новата година, която ще бъде по-хубава, по-мъдра и щастлива!

Амин!

Sunday, 12 July 2015

Съчинение на тема

Тези снимки са направени от моя приятел от детството Петър. Когато днес ги видях във Фейсбук, сякаш се качих в машината на времето. И се върнах трийсет и няколко години назад в нашата кратка ваканция в Пирин. Тогава, благодарение на неговите родители, с още десетина приятели срещнахме една голяма любов – Планината. 

Сн. Петър Павлов
Спомените ми вероятно не са хронологически точни: Започват с теснолинейката от Септември и най-краткия, но най-тежък първи преход от хижа „Гоце Делчев” до Безбог. И завършват с последната нощ в хижа „Яворов”. Тогава нямаше лифтове и влекове. Тодорка беше само връх, който някои от нас изкачиха. Под Вихрен, който нито един от нас не изкачи заради мъглата, пак останахме с чуството, че сме от малкото посветени. И Бъндеришката поляна беше само за нас. Години след това, вече на ски в един много бързо развил се курорт, не исках да повярвам, че това е същото място.

През деня вървяхме; спяхме всяка вечер в различна хижа; езерата бяха ледени и сини; циркусите – мамещи и страшни, минзухарите цъфтяка под козирките от сняг, сякаш ги повдигаха с лилавата си сила; тинтявата не се береше, звездите мамеха да ги докоснеш; Байкушевата мура ни прегърна за снимка; с всеки ден раниците ставаха по-леки - дали защото свиквахме с ходенето или защото провизиите намаляваха.

Когато слязохме в равното, вече бяхме други хора. Пораснали, обикнали красотата и натъжени от раздялата с нея. Бяхме станали приятели завинаги. 

Сетих се за всичко това, докато гледах приказните снимки. Въпреки че са от друга планина, от друго време, с друга техника и вероятно с други хора.
Приятели, обични ми от толкова години – за вас не знам, но аз вече съм готова с домашното, което класната ни даде на последната ни среща миналия месец:

„Защо съм това, което съм.”
Сн. Петър Павлов


Thursday, 23 April 2015

КНИГИТЕ – ЗАЩО ГИ ОБИЧАМ:



  1. Защото са с мен от самото ми раждане - и за двете благодаря на моята майка;
  2. Защото са били с мен и в хубаво, и в лошо, и в никакво време (както и в слънце, и в дъжд, и на плаж - и на много от тях им личи :-);
  3. Защото са ми помагали да не бъда сама;
  4. Защото са били една сериозна причина да искам да бъда сама;
  5. Защото - независимо от възрастта - продължавам да вярвам, че всичко, което се случва в тях, е наистина;
  6. Защото – независимо от възрастта – продължават да ме разсмиват с глас и да ме разплакват със сълзи;
  7. Защото са ме срещнали с хора, които съм щастлива, че съм срещнала;
  8. Защото вероятно са ми помогнали да не срещна хора, които изобщо не бих желала да срещна;
  9. Защото мога да говоря за тях с часове;
  10. Защото просто не мога без тях.
  11. Обичам ги.

Friday, 17 April 2015

МАЙКИТЕ НА НАШИТЕ ПРИЯТЕЛИ

Майките на нашите приятели са нещо много специално. Те са тези, които ни питат ще останем ли за вечеря и без никакви притеснения слагат още един стол на масата. Те са тези, чиято лютеница познаваме толкова добре, колкото лютеницата, която се прави в нашата къща. Те са тези, които могат да убедят мама да ни пусне на някое парти или да останем да спим у тях през нощта. Те са тези, които ни търпят, когато не се сещаме да си тръгнем навреме за вкъщи. Те са тези, които първи звънят у дома, когато техните деца не се сещат да си тръгнат навреме за вкъщи. Те са тези, с които нашите майки седят на един чин по време на родителска среща. Те са тези, които измерват по нас неуспехите на децата си. И тези, които се радват на успехите ни заедно с успехите на децата си.

Майките на нашите приятели са нещо много специално. Те са тези, които питат децата си за нас колкото и години да минат. Те са тези, които ни разпознават на улицата, дори когато не са ни виждали цяла вечност. Те са тези, които пазят в тефтерчетата си старите ни телефонни номера, опитват се да си спомнят името на кученцето, което сме имали, и които все знаят нещичко за общите приятели, които сме изгубили някъде през годините. Те са тези, от които винаги можеш да очакваш да изровят някоя снимка, писмо или спомен, или поне всеотдайно да търсят. Те са тези, които повече от всички други след нашите майки могат да видят как нашите деца ни повтарят. И тези, в чиито очи никога не порастваме, както не порастваме в очите на нашите майки.

Майките на нашите приятели са нещо много специално. И ако един ден майките на нашите приятели си отидат, светът ни става по-малък. Защото светът винаги става по-малък от раздяла с човек, заради когото сме пораснали. И сме станали хора.


Thursday, 26 February 2015

ЗА НИШКИТЕ И ХОРАТА

Няма да се уморя да разказвам колко талантливи и сръчни приятели имам! Тази сутрин във влакчето на път за работа Клемeнтина ми подари шалчето, което сама е изплела. 

На снимката не се вижда красивата златиста пяна, на която прилича. Невидими са и тъничките нишчици, които свързват хората, които харесват красиви неща. Както и изключителната радост да даваш и получаваш. 

Благодаря ти, Клеми, и се гордея ;)


Friday, 13 February 2015

САНИ: ДРУГОТО „АЗ”, КОЕТО ПРАВИ БИЖУТА

Най-хубавото на работата е, че покрай нея откриваш нови приятели, а с тях и талантите им, за които често малко хора подозират. Един ден с изумление разбираш, че човекът, когото познаваш покрай срещи, работни групи и доклади, умее да прави толкова красиви неща, в които потъва след работа. Така и аз открих, че Александра Костова, с която професията ни свързва от години, изработва бижута – прекрасни, стилни, весели, неповторими. И я помолих да разкаже за любовта, с която ги създава. Това едва ли ще е изненада за тези, които познават Сани, дори и още да не са виждали сътвореното от нея. Когато един човек е умен и красив, всичко, което той прави, е умно и красиво – и в работата си, и в хобитата си, и в любовта си. Защото ще видите, че в нейния разказ има много любов: 

Александра Костова
"Всичко започна в една друга студена белгийска зима, когато приятелите ни прекарваха повече вечери у дома на топло, слънцето бързо се скриваше, а съзнанието и мозъците ни бяха претоварени. Случайно, или може би не, се озовахме в едно прекрасно малко магазинче за хобита в покрайнините на гр. Брюксел. Прииска ни се в малкото свободно време, с което разполагахме,  да започнем да създаваме осезаеми и красиви неща, ангажиращи фантазията и ръцете ни, освобождаващи съзнанието ни. Магазинчето беше собственост на една чудесна жена, която ни предложи да си направим дървени кутии за бижута чрез техниката „декупаж“, за което се нуждаехме само от красиви салфетки, специално лепило, панделки, акрилна боя, дървен материал и лак. Не си спомням броя на закупените основно от ИКЕА кутии, свещници и рамки за снимки, които преобразих, за да зарадвам приятелки и деца. Съпругът ми използваше акрилната боя, за да рисува картини, а аз - за да оцветявам дървения материал, който след третирането ставаше неузнаваем.
Александра Костова

В друг един ден, слънчев този път, влязохме в книжарница „Филигран“ в Брюксел, където попаднахме на няколко книги за хобита и предимно за правене на бижута от моделин, което изненадващо вдъхнови моята половинка. Отидохме във вече познатите ни големи магазини за хобита, за да купим няколко цвята моделин и специална машинка за третирането му (машинката става и за правене на спагети). Оказа се, че съпругът ми притежава всички необходими таланти за правене на прекрасни моделинови части за бижута - сръчност, търпение и фантазия. Тази нова страст му носи изключително удоволствие, което намира своя завършек с изпичането на моделина във фурната, когато пък идва моят ред: вече готовите елементи се използват за създаване на накити. Това чудесно творческо допълнение между нас постави началото на едно ново, общо, семейно хоби. Е, първите ни „произведения“, направени преди 5 години, далеч не бяха изключителни, но пък бяха уникални по своемy и създадени с любов. 

Александра Костова
Обичам ярките цветове, нестандартните форми, панделките, прозрачните мъниста за прешарване на иначе тежкия моделин, филца, направен на цветя и леко втърден след това с гел....експериментите. Магазините, които се намират на ул. Пиротска  в София, предлагат   много разнообразни и изгодни като цена подобни неща. Когато се разхождам в тази част на София, не пропускам възможност да попълня запасите си от материали, взимайки всичко, което привлече вниманието ми. Разглеждам на спокойствие, защото и хората, които продават подобни неща, са усмихнати и внимателни. По-късно всичко намира своето приложение.

Александра Костова
Александра Костова

Трудно е да се измерят резултатите от едни преговори или от написаните опорни точки и изказвания, но когато пред себе си имам едно интересно бижу, изпълнено с цветове, създадено от собствените ни ръце, а не от машина, въплъщаващо емоциите ни, визията ни за хармония и красота, изпитвам удовлетворение, задоволство и желание да споделя направеното.
Александра Костова
Не продаваме бижутата, кутиите и рамките за снимки, а ги подаряваме, съобразно характера и стила на хората, които искаме да зарадваме.
Александра Костова

Още помня последното бижу, което направих няколко часа преди да родя сина си в Коледата на 2011 година. С появата на Пламен в живота ни, създаването на моделинови бижута бе преустановено за цели 3 години. Тази Коледа подновихме правенето на бижута с жар, нова енергия, нови идеи и малък помощник, който едва държим настрана. Колко ни липсваше да създаваме красота! Трябва само да „пресъздам“ и няколко кутии, за да съхраняваме новите ни творения."


Аз ви казах, че в разказа на Сани има много любов. След като го прочетох, извадих бижуто, което получих от нея – светлозелено, пролетно, закачливо – и усетих това, което навярно сте почувствали и вие: Направено е от щастлив човек! А щастливите хора умеят да дават.


Александра Костова
Александра Костова
Александра Костова







Saturday, 24 January 2015

ХРАНАТА – ТАЗИ ПЕРФЕКТНА МАШИНА НА ВРЕМЕТО

Обичам, когато доброто води до друго добро! Хлябът, който Марияна Беличовска показа за нас миналата седмица, предизвика въпроси, коментари, възторжено „ще опитам и аз”, допълнителна информация от приятели и колеги, които вече са пробвали. И предложението на друг много важен за мен човек – пак Мариана, но Димитрова, която каза „Искаш ли да ви разкажа за храната на дедите ни?”.

Мариана Димитрова е усмихнат и светъл човек, тя е от онези прекрасни срещи, които предлага роднинството по сватовство и аз я обичам много заради всички радостни и тъжни мигове, които ни свързват в семейството, и заради нещата, които съм научила и продължавам да уча от нея. Моята изключително сладкодумна Мариана е историк и това, което ще прочетете по-долу, е не просто обща култура, а професионално познание.

За храната на дедите ни Мариана разказа това:
„Историята изобилства от факти за войни, събития, владетели. Изследването на всекидневния живот на обикновените хора обаче дава облика на всяка епоха. Храненето съпровожда човека през неговото битие. Ние хората се храним не само според необходимостта да живеем, а и според правилата на нашата култура.

За тракийските пиршества научаваме не само от древните хронисти, а от съвременни археолози. В средата на миналия век бе открита гробницата на известния с богатството си фригийски цар Мидас, в която бяха намерени сто петдесет и седем бронзови съда. Налепът по стените на котлите, купите и чашите дава интересни подробности относно последната вечер на царя. При раздялата с него роднините и близките хора са хапнали агнешко задушено с леща. За подправки са използвани анасон, или копър. В осемнадесет гърнета са били оставени парчета печено месо (козе, или агнешко). Намерени са също следи от вино, бира подправена с шафран и медовина. От запазените тракийски съкровища по нашите земи се вижда, че траките са имали вкус към пищните и изискани трапези с разнообразна и вкусна храна и вино. Траките са притежавали огромни стада от коне, кози, овце, крави. В нашите земи са се отглеждали и свине, горите са били пълни с дивеч, реките с риба, в Струма се е ловяла змиорка. Маслото – един деликатес и скъпа стока в древността е било съвсем достъпно у нас. Гърците дори са смятали, че дедите ни са се мазали с масло - на такова изобилие и богатство са се радвали траките. По време на гостуването си при цар Севт, древногръцкият писател  Ксенофонт става свидетел на тракийското гостоприемство. Гръцкият пълководец описва хлябовете на нашите деди  като огромни и изключително вкусни, които се правели със специална закваска от хмел. Виното се е леело щедро, прислугата на тракийския владетел се е грижела на никого да не липсва нищо.

За обикновеното население в Римската империя храната не е била нито толкова богата, нито толкова разнообразна. Във всяка римска кухня е трябвало задължително да има зърнени продукти, маслини, зехтин, сирене. Месо са хапвали само по празници, имало е много тестени изделия. Лещата е била е една от най-предпочитаните храни на римляните, като дори има сентенция, че лещата прави силата на римския войник, а любимата напитка е била виното или изцеден лимон с листенца от мента и мед.
 
Римската аристокрация си е позволявала много повече. Най-известният римски кулинар Апиций е препоръчвал на приятелите си ястия от езици на чучулиги или кюфтенца от пауново месо”, разказа Мариана.


Прабългарите са били носители на културата на конните народи. Хранели са се предимно с месо, мляко и млечни продукти. Слагали са ивици месо върху гърбовете на конете си, които са се осолявали от потта на жребците и са се превръщали в пастърма. Прабългарите не обичали растителна храна, защото смятали разораването на земята за отваряне на път към пространствата на мъртвите. Славяните използвали примитивни готварски техники - варене и печене. От Византия пък предците ни усвоили задушаването, варенето на пара, пърженето.

Приемането на християнството обаче довело до огромни цивилизационни промени. Новата религия принудила хората да постят 200-250 дни в годината. Наложило се да променят стопанството си и от скотовъди да се превърнат в земеделци. Хората започнали да се хранят с каши от житни култури - пшеница, овес, ечемик, просо, лимец. В армията войниците носели в торби предимно булгур, който не мухлясва, приготвя се бързо и има ценни хранителни качества.

Кръстоносците се удивлявали на изобилието от евтини и вкусни храни по нашите земи, на хубавото вино. Византийците се прехласвали по големите самуни хляб. Хронистът Григорий Антиох дори пише: “Един такъв български хляб е достатъчен да се нахранят 8 здрави мъже.” Популярен тогава бил и просеникът, който се пече в пепелта. По пътя на коприната от Индия и Китай до нашите земи достигнали канелата, куркумата, кимионът, кимът, джинджифилът, бахарът, дафиновият лист, черният пипер.

Старинните рецепти, които Мариана Димитрова е събрала и даже някои е изпробвала, са над 25. „Те са на базата на писмени сведения и археологически данни. Най-много информация за бита и храненето на древните българи са открити в боклукчийските ями. Така възстановихме едно от ястията. Разфасованата телешка глава се сварява, а след това към обезкостеното месо се добавят зеленчуци - лук, зеле, нахут, бакла. По онова време са отглеждали краставици, моркови, ряпа, леща, чесън. Пащърнакът е замествал картофите”, казва историкът и добавя, че навремето богатите предпочитали тлъстите меса. Приготвяли са печено агне, пълнено с вкусотии. Стигало се е и до кулинарни извращения, като на царската трапеза бил поднасян печен щъркел. Сред популярните ястия е бурания, което се приготвя от булгур и кисело зеле. Употребявали са бакла, която съхранявали в делви, запечатани с кал. Издържала цяла зима и е много богата на белтъчини. През Средновековието били правени много видове сирена. Най-популярно било твърдото сирене “бранза”. Родопската брънза и днес е сред перлите на бабините рецепти. Готварството е било един от най-ценените и високо платени занаяти във Византия и в Османската империя. Според древни сведения готвачът получавал двойно по-голямо възнаграждение от ходжата. В края на XIV век се появява и първата на готварска книга с описание на около 190 ястия.
 
Сред тях е ромейското пиле, което обичам да приготвям. Младо пиле се нарязва на порции. Запържва се в краве масло. После се изваждат парчетата и се запържват лук, счукан чесън, бадеми или кедрови ядки. Към тях се добавя месото, залива се с бульон или сок от нар и се задушава”, споделя Мариана Димитрова.
Друго ястие нарекохме “Радостта на войника” или телешко разсол, защото се яде от войниците, преди важни битки. На дъното на казан се подреждат насечените кости. Над тях се прави скара от лозови пръчки и след това се редят мръвки, които се покриват със зеленчуци и се поръсват със сол. Най-отгоре се покрива отново с лозови пръчки и се затиска с речни камъни. Сипват се 100 грама ракия и вода. Гозбата се пече 4-5 часа на слаб огън. Подправя се с хрян и се яде с пръсти.

Болярите похапвали и чомлек, което е гювеч със заек. Печено по деспотски пък включва агнешко бутче и зеленчуци. Булгурената каша е популярна и като “спасението на селяка”. Десерти отпреди хилядолетия са булгур с прясно мляко, както и кисело мляко с петмез.

Хлябът никога не е бил дефицит през Средновековието. В плодородните български земи никога не е имало гладна смърт. Една реколта се е смятала за добра, ако от едно засято зърно поникне клас с 20 зърна. Хлябът се разчупва след молитва от най-възрастния човек в семейството и се раздава на всеки по старшинство. На централно място стоят мъжете в семейството, а за децата е отреден края на масата. Към хляба има специално отношение, свързано не само с множеството фолклорни представи за него, но и със сложния процес по неговото придобиване. В традиционната култура има и много забрани, които възпитават у всички уважително отношение към хляба и храната – хлябът не бива да се троши, не бива да пада на земята, да се тъпче с крака, защото ще изчезне. 

Характерни били пълнените хлябове - лучник, зелник.Правили са и хляб гюзлеме, който се изпича на сач. Омесвали са го с кисело мляко, разделяли тестото на топки и го разточвали. Корите намазвали обилно с масло и им слагали плънка. След това увивали разточеното тесто на руло и го печели.”

Аз нали ви казах още в началото, че имам страхотни приятели! Благодаря, Мариана! Така, както завършва разказът ти, ми се струва, че има още много за разказване, нали? Благодаря и за снимките, които изпрати! Чакай ни за фестивала "Римски пазар на Сексагинта Приста" в Русе, на който римската храна е част от атракцията, както и на крепостта Червен за възстановката на средновековния бит. 

Хайде да попътуваме в миналото, заради което ни има и днес!