ПРЕДИ КРАЯ НА ЛЯТОТО

Хора, за вас не знам, но аз не искам да спирам времето, въпреки че точно това си мечтаем в най-щастливите мигове,

когато децата ни са сладки и пухкави и се държат за ръката ни,

когато човекът, когото обичаме, ни обича и всичко изглежда така сякаш ще бъде завинаги,

когато сме с приятели на маса под безкрайното звездно небе и сме сигурни, че нито виното, нито думите, нито мълчанието ни някога може да свърши.

Не спирайте времето, когато сте ужасно щастливи, хора, не спирайте.

За какво ни е замръзнало от щастие време?

Как ще летим в този кехлибар като златен мед?

В омагьосания на вечно веселие замък как ще танцуваме?

И децата ни как ще пораснат и ще станат големи и смели, изгубени и спасени, ако времето спре, когато още стискат ръката ни?

И любовите как ще си тръгнат, взели всичко и всичко оставили, ако времето внезапно спре и не позволи повече нищо ново да дойде?

И приятелите ни как ще започнат да си отиват един по един и да се връщат със звездите, за да допиваме виното там, където времето никога или никъде не може да спира?

За вас не знам, но аз искам да му купя обувки. Да му кажа „Върви.“. Да го помоля само да ме вземе със себе си.

С времето искам да вървя. Докъдето не може.