Любов и стари вещи

Така се промени ежедневието ни, че мине, не мине ден и добавяме нов запис към Списъка с Неща, Които Пандемията Отнема. Не става въпрос за живота и здравето на близки и приятели, тяхната загуба е твърде голяма, за да бъдат в каквито и да е списъци на неща или причини да се оплакваме.

Става дума за такива неща, без които може, но пък е толкова хубаво, когато ги има – като например да отидеш на концерт и на бира преди и след него; да си купиш билет за самолет, който струва по-малко от бусчето до летището; да отидеш за уикенда в град, където нямаш никаква работа. Ей такива неща и сред тях са брокантите. Brocantes се наричат в Белгия пазарите за стари неща. В едни съседни страни ги наричат пазари за бълхи. В България се наричат битаци, но не съм много сигурна дали това е същото като брокантите, които ми липсват.

Брокантите тук са тези събития, които се провеждат на точно определени места и по предварително обявен календар. Общината съобщава за продавачите срок за заявка на щандове и цената за тях. За нас, купувачите, е достатъчно да дойде денят, в който се шляем безцелно, нищо не търсим, но винаги нещо откриваме. После сядаме с приятели на масичка в някое от ресторантчетата наоколо и докато чакаме поръчката, си разглеждаме съкровищата и се препичаме на слънцето.

Най-интересни са кварталните броканти, особени в зелените и богати квартали. Продавачите не са прекупвачи-професионалисти, а хора, които живеят там и изнасят пред домовете си това, което вече не им трябва – мебели, посуда, дрехи, бижута. Изнасят си масички и по съседски си вдигат наздравици и те оставят да си гледаш колкото искаш. Понякога има жива музика, балони за децата, фургончета за картофки и наденички. Нещо като празник, без да има повод за него.

Има и такива броканти, които са си винаги на пост в един и същи ден и на едно и също място. Те са за тези почивни дни, в които се събуждаш, без да знаеш точно какво ще правиш днес и си в настроение да се окажеш в тълпа с други като теб, които не познаваш, а разглеждате едни и същи предмети и понякога се конкурирате за тях.

Хората са много интересни в отношението си към брокантите. Някои ги презират, защото не обичат „такива“ неща, обикновено казват, че им мирише на старо. За други брокантите са професия, как само звучи vide-grenier – да изпразваш тавани. Има и професионални купувачи, те знаят точно какво търсят или как да го разпознаят и ходят много рано сутрин, още докато сергиите се нареждат. За трети брокантите са съкровищници, приключенска експедиция, страстта да откриваш.

Някои хора имат очи за вещите, други – не. Едни търсят практични неща, за които е излишно да хвърляш пари, когато употребата им е за толкова кратко, че не си заслужава, като например детско колело или тротинетка. Други ровят за съкровища, на които някой нехайно е определил смешна цена, защото нито знае колко е скъпо, нито знае историята на този предмет, пък и не го интересува. Всеки път се чудя какви неща само купуват хората на тези броканти, на тях се убеждаваш колко е вярна поговорката, че за всеки влак си има пътници.

Понякога ми става тъжно – млади хора продават неща, очевидно принадлежали на баба и дядо. Личи си, когато се освобождава къща, в която доскоро някой е живял, колекционирал е предмети, които го радват, сувенири от пътувания, подаръци за семейни празненства. Имало го е, а вече го няма. Личи си, когато хората, които продават, имат сантимент към предметите, не се пазарят за цената, а гледат внимателно на кого го продават, сякаш им е по-лесно да се разделят с предмета, ако знаят, че ще отиде при човек, когото необяснимо защо са харесали.

Всеки човек търси и открива различни неща. Аз лично купувам порцелан. Не търся конкретни неща, нямам колекционерски профил. Само неща, в които се влюбвам от пръв поглед и много, ама много искам да имам. Неща, които ползвам в бита си и на които се радвам като дете: порцеланови кутийки за бижута и фиби, порцеланови фруктиери с дупчици за измиване на плодовете, порцеланови кутии за масло, порцеланови poubelle de table за отпадъци на трапезата като костилки, семки, костички. Последната ми придобивка е порцеланова бонбониера, на която всеки ден се чудя колко е красива.

Имам приятели, с които обичам да ходя на брокант, защото имат същото отношение към вещите – обичат ги, без да им робуват; държат на сантименталната им стойност, но се забавляват да се пазарят. С тези приятели е весело и лесно и един друг начин да пътуваме заедно.

За брокантите мога да пиша още много. Липсват ми. И ги чакам. Трябва да отворят следващия месец. Надявам се да бъдат отново празнични, въпреки мерките, които все пак ще трябва да спазваме.

Защото вещите имат само живота и стойността, който им даваме ние. Те са просто онези неща, без които може, но пък е толкова хубаво, когато ги има.

Книги, хора, тишина

Ако ме попитате с какво асоциирам думата „библиотека“, ще ви отговоря: „С тишина“. Това е първото, с което съм запомнила Нейно Величество Библиотеката – от мъничката в началното училище, през голямата градска, още по-голямата университетска, най-голямата народна до модерната и дигитализирана в институциите – тихо, абсолютно тихо. Ако е толкова необходимо да се каже нещо, се шепти. Ако е толкова необходимо да се движиш, го правиш на пръсти. Даже ако няма на кого да пречиш, ставаш безмълвен и бавен. Даже ако никой не ти е казвал, че се прави така, влизаш и се смълчаваш. 

Не зная дали книгите правят това. Или процедената през прозорците светлина. Или сноповете танцуващи прашинки във въздуха. Или кръговете от настолни лампи по масите. Може би самите ние, които имаме нужда от поне едно магично място в немагичния свят, да си го създаваме.

Другото, с което свързвам думата „библиотека“, са тези, които работят в нея. Библиотекарите. Хората, на които съм завиждала през живота си – и като първокласничка, и като студентка, и вече като голям работещ човек. Тези, които прекарват работния си ден сред хиляди книги. Които знаят и могат да ти намерят всичко, даже това, което не знаеш, че търсиш. Може би тишината идва от тях и от начина, по който поставят пръст пред устните си и се движат в процедената светлина или между кръговете от настолните лампи.

Библиотеката е, разбира се, най-вече книгите в нея. Много вярвам, че за да е жива една книга, тя трябва да пътува, да преминава от ръце на ръце и библиотеката прави точно това възможно. Продължавам и аз да правя така с почти всяка книга, която прочитам – да я предавам нататък. Когато бях дете, от вътрешната страна на корицата имаше талон, на който се отбелязваше датата за връщане. Обичах да гледам датите преди моята и сякаш виждах къде е пътувала книгата. Вече ги няма.

Не знам и дали онези чекмеджета с хиляди картончета в тях продължават да съществуват. Толкова бях запленена от тях, че си правих такива и на книгите вкъщи. Днес модерните библиотеки са дигитализирани, всичко се записва, съхранява, търси и открива в компютър. Самите книги вече не само се четат, но и се скролват, слушат, записват, изпращат. Важно е това, удобно и лесно е. И ще става и по-удобно, и по-лесно, надявам се.

И все пак, и все пак, единствено важните и абсолютно необходими съставки са три: книгите, хората и тишината.

Днес е 11 май и ги празнуваме.