За приятелите и перлите

Преди много години – повече от 15 – бях в една екзотична страна и там, на една лодка на път за едни острови, една жена продаваше перлени огърлици на туристите.

Докато аз – хем любопитна, хем недоверчива – разглеждах това, което жената беше наредила на масичката пред нас, тя ми каза:

-       Чудиш се дали са истински, нали? Сега ще ти покажа.

Пресегна се към една оставена на масата запалка, щракна я и я поднесе към перлената огърлица. Пламъчето облиза мънистата, те сякаш за миг леко промениха цвета си, но останаха непокътнати.

-       - Видя ли? - каза тя - Ако бяха пластмасови, щяха да се стопят.

Когато вече бях платила и се радвах на перленото си герданче, жената добави:

-      -  Само внимавай, когато пробваш бижутата си, да не докоснеш конеца, на който са нанизани, че ще се пръснат.

Оттогава минаха много години - повече от 15. Това герданче още си го нося, заедно с други перлени огърлици и обеци. Никога не поисках да знам дали са истински. Красиви са, скъпи са, обичам ги, радвам им се, подарък са ми или съм си ги купила сама. Ако истината се окаже неистина, ще бъда ли щастлива? И си отговарях категорично – не.

През последните години ни сполетя пандемия. Наскоро започна война. И наред с всички смърти и разрушения, много приятелства се пръснаха като мъниста. Дълго време се опитвах да ги събера и не исках да знам те ли не се оказаха истински перли или аз не бях внимателна с конеца, който ги държи.

Още нямам отговор на въпроса дали да е добре да знаеш истината.

Отговорът ми клони с тъга към „да“.

Късно е

От февруари не съм публикувала в блога. Защото ми се струва неподходящо, неуместно, ненавременно да пиша това, което обичайно пиша. По същия начин, по който се чувствам зле, когато пресаждам цветя, нареждам си порцелана, мечтая за лятото.

Защото блогът е моята малка градинка. Кутията от обувки, пълна с плетените от мен цветя. Витрината с порцелан. Шареното тефтерче с думи, написани на коляно във влака. И сега се страхувам да вляза в тях. Да ги отворя. Да ги напиша.

Сякаш деля вината на света, срама на човечеството, гузността на несвършеното, оправданията пред децата ми и пред всички деца, които предстои да се раждат.

А за тези, които не разбират нито от срам, нито от вина, както и за тези, за които истината е повече от една, тази сутрин се сетих нещо от моето детство. Когато вече бях облечена за училище и баба видеше по мен някое люлеещо се копче или провиснал подгъв, тя взимаше иглата и ми казваше сериозно:

„Я захапи нещо, та да не ти зашия акъла“.

Иска ми се така да им е било казано на тези, които не разбират нито от срам, нито от вина, нито от истина. Но вече е късно, толкова късно.