THE GOLDFINCH, DONNA TARTT/„ЩИГЛЕЦЪТ”, ДОНА ТАРТ

Това е със сигурност една от книгите, които съм чела най-дълго – повече от месец. Не само заради почти 800-те страници и не защото не ми e била интересна, напротив. Някакси ти оставя усещането още от самото начало, че няма закъде да бързаш, че ти предстои да изживееш един цял живот с този герой, че той ще пораства пред очите ти, ще пътува от единия бряг до другия бряг и ще се връща, ще сменя континенти, за да търси това, което никога не му е принадлежало, но с което е изживял живота си и заради което вероятно се е спасил. На последните страници съвсем забавих хода – просто не исках да си тръгва този вече пораснал герой - нали знаете как точно на изпращане на вратата изведнъж започват да се говорят някакви много важни неща и така гостуването се проточва безкрайно. Затова и вероятно не дадох пет звезди, защото този тип книги не те грабват и не те изумяват като блестящи, а бавно страница след страница пускат корени в теб и истински ти харесват.

Това е книга, която през цялото време ме връщаше в други прочетени книги – в детските години на Тео Декер си мислех непрекъснато за „Без дом” и нетрайността на слчайното щастие; измамното усещане, че вече са се наредили нещата, бурята, която отнася покрива на поредния дом, в който си се приютил, за да останеш отново на пътя. За „Оливър Туист” и „Дейвид Копърфийлд” се сетих, но не съм си мислила дълго, защото и без това не бяха от любимите книги на моето детство и не съм ги препрочитала като „Без дом” няколко пъти. После започнах да си мисля за „Големите надежди” и за порастването, без да спирам да  виждам метафората на онази метална ръждива ограда около запустялото имение.

В книгата се говори за това как едно произведение на изкуството те засяга по един съвсем личен начин – то ти харесва не толкова или поне не само заради художествените си качества, не заради своята известност, не заради майсторството на автора, а защото отваря някаква врата в теб; защото с това произведение на изкуството някой ти подсвирва тихичко през времето от три-четири столетия, става важен точно за теб и не поради причините, заради които е важен за човечеството.

Благодарение на тази книга и на мен ми се случиха лични неща - отново бях и прекарах дълго време в Ню Йорк, неговите улици пък ме върнаха в нещо, което важно за мен; после пътувах с героя до нашите ниски земи и сякаш моето дежа-вю имаше някакво значение за фабулата.

И разбира се, птицата – това малко птиче на фона на бледа стена с краче, привързано с тънка верижка. Често разглеждам снимката на „Щиглецът” на Carel Fabritius (1654) и не мога да разбера кое е това, което не ти позволява да си откъснеш очите от нея. Скоро ще отида до Хага, за да я видя на живо в Mauritshuis.

Може би и аз ще чуя това тихичко подсвирване през вековете.

ЗА НИШКИТЕ И ХОРАТА

Няма да се уморя да разказвам колко талантливи и сръчни приятели имам! Тази сутрин във влакчето на път за работа Клемeнтина ми подари шалчето, което сама е изплела. 

На снимката не се вижда красивата златиста пяна, на която прилича. Невидими са и тъничките нишчици, които свързват хората, които харесват красиви неща. Както и изключителната радост да даваш и получаваш. 

Благодаря ти, Клеми, и се гордея ;)

東京

Една разходка из Токио, подарък от прекрасната Мария Нецова:

САНИ: ДРУГОТО „АЗ”, КОЕТО ПРАВИ БИЖУТА

Най-хубавото на работата е, че покрай нея откриваш нови приятели, а с тях и талантите им, за които често малко хора подозират. Един ден с изумление разбираш, че човекът, когото познаваш покрай срещи, работни групи и доклади, умее да прави толкова красиви неща, в които потъва след работа. Така и аз открих, че Александра Костова, с която професията ни свързва от години, изработва бижута – прекрасни, стилни, весели, неповторими. И я помолих да разкаже за любовта, с която ги създава. Това едва ли ще е изненада за тези, които познават Сани, дори и още да не са виждали сътвореното от нея. Когато един човек е умен и красив, всичко, което той прави, е умно и красиво – и в работата си, и в хобитата си, и в любовта си. Защото ще видите, че в нейния разказ има много любов: 

Александра Костова

"Всичко започна в една друга студена белгийска зима, когато приятелите ни прекарваха повече вечери у дома на топло, слънцето бързо се скриваше, а съзнанието и мозъците ни бяха претоварени. Случайно, или може би не, се озовахме в едно прекрасно малко магазинче за хобита в покрайнините на гр. Брюксел. Прииска ни се в малкото свободно време, с което разполагахме,  да започнем да създаваме осезаеми и красиви неща, ангажиращи фантазията и ръцете ни, освобождаващи съзнанието ни. Магазинчето беше собственост на една чудесна жена, която ни предложи да си направим дървени кутии за бижута чрез техниката „декупаж“, за което се нуждаехме само от красиви салфетки, специално лепило, панделки, акрилна боя, дървен материал и лак. Не си спомням броя на закупените основно от ИКЕА кутии, свещници и рамки за снимки, които преобразих, за да зарадвам приятелки и деца. Съпругът ми използваше акрилната боя, за да рисува картини, а аз - за да оцветявам дървения материал, който след третирането ставаше неузнаваем.

Александра Костова

В друг един ден, слънчев този път, влязохме в книжарница „Филигран“ в Брюксел, където попаднахме на няколко книги за хобита и предимно за правене на бижута от моделин, което изненадващо вдъхнови моята половинка. Отидохме във вече познатите ни големи магазини за хобита, за да купим няколко цвята моделин и специална машинка за третирането му (машинката става и за правене на спагети). Оказа се, че съпругът ми притежава всички необходими таланти за правене на прекрасни моделинови части за бижута - сръчност, търпение и фантазия. Тази нова страст му носи изключително удоволствие, което намира своя завършек с изпичането на моделина във фурната, когато пък идва моят ред: вече готовите елементи се използват за създаване на накити. Това чудесно творческо допълнение между нас постави началото на едно ново, общо, семейно хоби. Е, първите ни „произведения“, направени преди 5 години, далеч не бяха изключителни, но пък бяха уникални по своемy и създадени с любов. 

Александра Костова

Обичам ярките цветове, нестандартните форми, панделките, прозрачните мъниста за прешарване на иначе тежкия моделин, филца, направен на цветя и леко втърден след това с гел....експериментите. Магазините, които се намират на ул. Пиротска  в София, предлагат   много разнообразни и изгодни като цена подобни неща. Когато се разхождам в тази част на София, не пропускам възможност да попълня запасите си от материали, взимайки всичко, което привлече вниманието ми. Разглеждам на спокойствие, защото и хората, които продават подобни неща, са усмихнати и внимателни. По-късно всичко намира своето приложение.

Александра Костова

Александра Костова

Трудно е да се измерят резултатите от едни преговори или от написаните опорни точки и изказвания, но когато пред себе си имам едно интересно бижу, изпълнено с цветове, създадено от собствените ни ръце, а не от машина, въплъщаващо емоциите ни, визията ни за хармония и красота, изпитвам удовлетворение, задоволство и желание да споделя направеното.

Александра Костова

Не продаваме бижутата, кутиите и рамките за снимки, а ги подаряваме, съобразно характера и стила на хората, които искаме да зарадваме.

Александра Костова

Още помня последното бижу, което направих няколко часа преди да родя сина си в Коледата на 2011 година. С появата на Пламен в живота ни, създаването на моделинови бижута бе преустановено за цели 3 години. Тази Коледа подновихме правенето на бижута с жар, нова енергия, нови идеи и малък помощник, който едва държим настрана. Колко ни липсваше да създаваме красота! Трябва само да „пресъздам“ и няколко кутии, за да съхраняваме новите ни творения."

Аз ви казах, че в разказа на Сани има много любов. След като го прочетох, извадих бижуто, което получих от нея – светлозелено, пролетно, закачливо – и усетих това, което навярно сте почувствали и вие: Направено е от щастлив човек! А щастливите хора умеят да дават.

Александра Костова

Александра Костова

Александра Костова

В един зелен квартал на Брюксел

 

ЗА ИЗБОРА И ГЕРДАНЧЕТАТА

Тази сутрин, докато се приготвях за работа, ми се случи нещо много тривиално, което аз обаче разчетох като знак - вероятно защото съм в такъв етап, че чакам нещо да се случи, искам да се намеся и в нетърпението си се опитвам да правя списъци с положителните и отрицателните страни на всяко развитие.

Тази сутрин се чудех кое герданче да избера измежду две подходящи по различен начин герданчета. Отидох в банята, за да се огледам кое как стои на дрехите, които съм си облякла днес. И точно тогава едното герданче се скъса. Разноцветните камъчета се пръснаха навсякъде, събрах ги в кутийка и си сложих другото, което беше останало здраво. Изведнъж дилемата беше решена от само себе си и беше време да тръгвам за работа.

И тогава изведнъж си помислих, че това е не просто скъсано герданче, а знак. И че трябва да се успокоя, защото в крайна сметка винаги става това, което трябва да стане. Че изборът намира мен, а не аз правя избора. Че всичко, което се случва, е хубаво, защото се е случило, когато и защото трябва.

А скъсаното герданче мога да нанижа наново. Вероятно няма да успея да повторя същата подредба на мънистата; вероятно ще се получи ново герданче, което на свой ред изборът ще предпочете пред някое друго също подходящо по различен начин герданче.

Никога няма да разберем какво е щяло да случи, ако се беше случило нещо друго. Затова пък винаги ще знаем колко хубаво е това, което ни е избрало.

Та така, да си носим герданчетата, момичета, и да бъдем щастливи!

Кексчета...

 ...или как да направим очакването на понеделника приятно и вкусно. 

А може и вторника :)

Стара Загора: моето кратко любовно писмо

Колекцията на пощенски кутии съвсем естествено започва оттам, откъдето аз съм започнала.:

Пощата с чистата символика на орела, разперил бронзовите си криле, недосегаем за прекупвачи на цветни метали и останал безработен в електронния век. 

Часовникът - високо в небето - вдигнал глава, слуша тихите стъпки на времето. 

Може ли човек да изчисли колко пъти е тичал до тези пъстри пощенски кутии и може ли изобщо да си спомни цвета през годините? 

Кутии за писма за „Стара Загора” , за „Страната”, за „Международни”…червена кутия, синя кутия, според цвета на човешки очаквания, човешкото нетърпение, човешкото желание да изпревариш времето с писмо. 

Аз съм изписала купища писма и до моята двайсетгодишнина те всички са тръгвали от тези кутии.

Сега е време за моето любовно писмо, което кутиите да получат.