Не-пътепис

Преди няколко дни се завърнах от пътешествие, за което искам да ви разкажа: от Брюксел през Ню Йорк до Лос Анджелис, Лас Вегас, Гран Каньон, Долината на смъртта, Сан Франциско, Монтерей, Кармел, Санта Барбара, Малибу и обратно в Лос Анжелис за полета през Атланта до Брюксел. Пропътувахме с кола 3500 километра и почти още толкова по десет със самолет, благодарение на което имахме хубави преживявания, посещения на музеи, каране на колело по мост, вълнуващи гледки, много слънце и вятър, среща с приятели, а на места даже и вкусна храна.

Не, не е пътепис. Маршрутът е само скелетът на това живо същество пътуването, а аз искам да разкажа за сърцето му - за това, което научих и което искам да пожелая на всеки.

Ще започна с двете най-важни неща. 

Първото е колко е хубаво да пътуваш с децата си, които отдавна вече не са деца. Луксът и спокойствието за повече от десет дни да бъдат до теб, да не ги мислиш къде са и кога ще се приберат; да ги слушаш да си говорят за музика и филми, които не си слушал и гледал; да откриеш колко добре се разбират след всичките години на дразнения и закачки. Да ходите по места, за които те са научили и прочели; да виждаш колко по-високи от теб са станали, когато се наредите за снимка; да се шегуват с теб, че вечно си търсиш телефона или очилата; да установяваш с удоволствие, че чакат залеза със същото нетърпение като теб, но техните снимки са много по-хубави; да ги гледаш как стоят и гледат сърфистите и вълните много по-дълго, отколкото молове и витрини. Да виждаш със задоволство, че това, което си посял, е дало плод и от мрънкащи и уморени деца, които питат кога ще пристигнем, са се превърнали в хора с широко отворени очи, любопитни и искащи да пътуват. Е, понякога се случва да се дразним взаимно – те на моите предупреждения да не стоят на ръба на скалите, аз – на тяхното бавно събуждане сутрин. Това обаче е пренебрежимо малко на фона на щастието, което всеки с пораснали деца се научава да цени не по ден, а по час.

Второто е колко е хубаво на едно пътешествие да срещнеш приятел след много години. Не случайна, а уговорена среща, за която притесненията ти, че може да досадиш на този приятел, се изпаряват за минути, когато влезеш в топлия му и празнично украсен дом и видиш как се е приготвил да те посрещне, въпреки, че предната вечер самият той се е прибрал късно от свое си пътешествие, а на следващия ден е трябвало да работи, докато ти се шляеш по плажове и музеи. Няма по-вкусна вечеря и няма по-кратко време, когато за няколко часа трябва да се наваксат 15 години – какво се е случило, как са пораснали децата, променили ли сме се ние, къде са хората, които са ни свързвали, какво правят, колко беше хубаво тогава и колко хубаво е сега. В такива часове разликата между „сега“ и „тогава“ някак изчезва и годините всъщност въобще не са отминавали.

Между тези две най-важни неща има и други: 

Местата като Antelope canyon, на които не успяхме да идем поради липса на време или като Yosemite и Sequoia Park, където пътищата са затворени заради зимата. 

Книгите, които препрочетох заради местата, където са издадени („Вой“ на Гинсбърг в Сан Франциско) и заради местата, за които са написани („Улица „Консервна“ на Стайнбек в Монтерей). 

Препоръките на хора, които са били по тези места, като начин да осъзная и приема колко различни са хората и колко е нормално едно и също място като „Долината на смъртта“ на едни да въздейства, а за други да бъде просто пустиня. 

Стереотипите, заради които бих се отказала от някои места като Лас Вегас, защото определено са кич, а после съм доволна, че съм отишла. 

Слагането на етикети  („Лос Анджелис непременно разочарова“, „Сан Франциско е задължителна прелест“), които ме амбицират да правя свои открития и да пакетирам емоциите си по своя модел.  

Начинът, по който хора, които не са с мен, присъстваха чрез вещите, които са ми подарили (като едно шарено тефтерче от Перу, където си водех ей тия бележки) или с коледните честитки, които долитаха посред нощ с 10-часова разлика в месинджър или вайбър.  

Всяко от тези неща осмисли пътуването и го направи живо и мое. Използвам този не-пътепис да пожелая на всички ни следното:

Нека и в новата година да обичаме пътя и книгите, да приемаме различията между хората и факта, че и ние грешим, както и да ценим пропуснатите моменти, защото те продължават да бъдат мечти.

И най-важното, да не забравяме хората наблизо или надалеч, защото те са тези, които правят хилядите ни километри толкова хубави. 

P.S. Моля ви, кажете ми дали и вие виждате окото над планината на снимката?

Моята твоя история

Имам снимка – преди десет години на октомврийска тераса във висок ведомствен блок с изглед към Витоша моята новородена дъщеря, майка ми и аз сме допрели лица, огрени от слънце. Има една жена, която липсва на снимката – моята баба-майка на майка ми-прабаба на дъщеря ми. Тя ще се присъедини след няколко седмици, когато отидем при нея – бебето, нейната дъщеря-баба на бебето, и аз-нейната внучка. На снимката липсват и други жени, които вече ги няма под това слънце, и които по някакъв начин нашите лица отразяват. На снимките, направени няколко месеца по-късно, може да различите златните обечки, които дъщеря ми получи от своята баба, която е моята майка и която е получила треперушките заедно с името от своята баба и моя прабаба, която не помня. Това е моята история на момичешките ушета, които по ред получават своята златна брънка от верижката на жените в нашия род.

Имам усмивка, която съм скрила в устничките на моето момченце, а то е вече по-високо от мен и навярно вече по-умно и знае как да я пази. Аз му я поверих в първите ни общи минути, когато се гледахме пред родилната зала. Тогава разговорът ни с очи беше прекъснат от един непознат, който попита може ли да направи нещо за нас, а аз се разплаках. Като знак и обещание за щастие приех това, че в първия час от живота на моя син някой се откъсна от своята радост и мъка, и как и сега ми се иска да вярвам, че в онзи миг съм поверила и готовността да се трогвам от всяка проява на добрина и човечност. Петнадесет години по-късно истински моя история е, че си имам пазител на силата, който с моята усмивка ме пита може ли да отиде на кино.      

Имам картонена къщичка, която щях да направя, ако бях събирала бордните карти от всички пътувания над морета и океани. Къщичка с пъстри стени, които щяха да помнят дните, в които децата са ме посрещали със зажаднели прегръдки и нетърпеливи очета към куфара. От коминчето на тази къщичка щяха да излизат кръгчета дим от сложни думи, сажди от неприключили преговори, парченца потъмняла хартия от проекти на договори, прах от доклади. Перденцата й щяха да са колосани и прибрани с панделчици победи, а белезите по вратата й – запознанства и с важни, и с измислени хора. Това също е моя история – път, усещане за кръглостта на земята, нещо завършено и все предстоящо, успехи.

Имам стихове като сбъднати мигове. Имам мигове като ненаписани стихове. Имам парцаливи тефтерчета, по които драскам в трафика и сменям скоростите с химикалка в ръка. Имам празни и чисти тетрадчици, които обичам да разгръщам и проветрявам като дом, в който скоро ще дойдат най-любимите думи. Имам сънувани разкази и разказани сънища. Имам непубликувани думи - като много специални вина, които пазя само за много специални приятели. Имам изписани на ръка редове: ако ги събера, ще стигна ли  поне до луната, не зная. Имам моя история, която пиша и илюстрирам всеки ден, и която тайничко искам някой ден светът да разгледа.  

Имам сърце,  което вярва, че любовта не може да се разказва - не защото няма думи за нея, а защото всеки има свои си думи, които другите не могат да знаят. Любовта е писмо, предназначено единствено за адресата си. Любовта е стъпки в снега, които водят само този, който иска да те последва. Сърцето на жената знае, че трябва да пази тайната на щастието да е обичана. То е нежна кутия с много писма, започнали да идват още от детството, с помъдряващ почерк и с все повече цветя, изрисувани върху плика. Не очаквайте да ви разкажа тази история.

Това е историята на златните обеци и на усмивките по наследство, на незапазените бордни карти и на сънуваните стихове, на писмата и стъпките по снега.  

История от метафори, разказана между пържене на мекици, поливане на цветя и безкрайно дълго отлагано миене на прозорци. 

История на жена. Моя история. Твоя.

За слънцето, слончето и иглата

Тази година обичайните почивни дни в началото на ноември оползотворих с пътуване из Нормандия. Всяка сутрин към 10 от една малка къщичка в средата на зеленото тръгвах към морето и надзъртах във всяко мъничко градче и всяка отбивка към скалите над водата, докато не залезе слънцето. Така пропътувах цялото крайбрежие от Лион-сюр-мер до Сен Валери-сюр-Сом. Пожелавам на всекиго да го види с очите си и да отиде още много отвъд.

Всичко е красиво, чисто и спокойно и трудно може да се опише в няколко реда. Тук е само залез от едно пътешествие.

Като всеки човек, който не обича и не умее да планира, често получавам подаръци от живота, който прави всичко вместо мен. Как така се случи този втори ден, колко време гледах морето, колко се бавих в селца с още цъфтящи рози и дълго ли бях в избите с ликьор „Бенедектин“, не знам. Но стигнах Етрета точно преди залез слънце. Хората вече се събираха на зеления гръб на хълма, от който се виждаше целият плаж и известната от картините на Моне скала, наречена от местните Слончето и Иглата. С арка, извита като хобот, тя наистина прилича на слонска глава, а до нея една островърха скала допълва композицията графично.

Малко по малко синият ден с бели облачета се превърна в червено небе с още по-червено слънце, което бързо се спусна над водата, докато напълно потъна. Миг преди това се вмъкна под хобота на Слончето и позволи на суетата ни да снима, снима, снима.

Колкото по-червено ставаше небето и колкото повече и повече ставаха хората на хълма, толкова по-малко се чуваха говор и смях - само щракане на фотоапарати и леко движение от сядане на трева. Когато обаче и последната златна точица изчезна в морето, първо настана пълна тишина, а после избухнаха ръкопляскания. Напълно спонтанни. Хората, изправени на крака, аплодираха най-чудното представление, което още никой никога не е успял да повтори.  

Ако има нещо по-красиво от залеза, това е когато самодоволният, суетен, обсебил пространството и променящ всичко Човек се смирява и аплодира Слънцето, Слончето и Иглата.

Макар и за кратко.

Посоката и сърцето

Преди две седмици плавахме с колеги в есенните води край Зееланд в Холандия. Беше весело, валя ни дъжд, гря ни слънце. Трудно се разказва чувството, когато платната се разгърнат и поемат с пълни гърди вятъра. Трябва да застанеш под тях, а още по-добре – да си този, които ги вдига. 

Като всеки малък, но добре работещ екипаж, всички си имахме задача на борда, а капитан беше най-опитният в плаването колега. При инструктажа на непосветените той обясни правилата на движението така:

Морето, в което плаваме, е спокойно, затворено и не вдига висока вълна. Има обаче много плитчини, опасни за лодката. Затова е важно да се следват коридорите от зелени и червени буи. 

На излизане от пристанището, зелените буи са ни отляво, а червените отдясно. Когато се връщаме, е обратно. Всъщност е много просто за запомняне: Зелено - напред към морето, червено – обратно към вкъщи. Посоката е отляво, а отляво значи до сърцето. Напред!

Може пък и да не го е казал точно така – аз обичам да чувам това, което ми харесва и да го превръщам в метафора. Харесвам правила, които следват естествените приливи на разума или разчитат на сърцето да обясни.

Така до бързия ден с вятър, слънце и дъжд и до бавната вечер със стриди и вино си записах правило, което и без това зная отнякъде:

Пази до сърцето посоката и няма да попаднеш в плитки води.

Началото

Днес къщата е огряна от слънце и празна:
другаде суши си косите мойто момиче.

Една розичка още ухае във вазата

като дошло така отдалече „обичам те“.

Както пишат по книжките, съм горда и тъжна.

Да тръгва и мойто момче се приготвя.

Дните оттук насетне ще правят окръжности

като над потънала в езеро котва.

Приказката е друга, но под същото име:

В делвата, вместо лястовичето, майка му чака.

В къщи, огрени от слънце даже през зимата,

като деца се завръщаме - сега и понякога.

Мед от глухарчета

Знам защо идва лятото – дъждовно или горещо: идва, за да ни върне в далечните ни лета и да ни води на среща с хората, които ни познават от деца. Тези хора се интересуват от това, което сме ние, и с тях времето минава бързо и не съществува.

Лятото идва с мед от глухарчета, набрани по чисти поляни над града на нашето детство. Златната част от тях, смесена с точни пропорции вода и захар, прави чудеса под формата на една лъжица в чая през зимата или когато сме болни.

Лятото е мед от глухарчета. Дано да има кой да ви го подари.

За гъдулките и хората

В последния ден на последната седмица на последния месец, който измина, срещнах един лош човек. Лошите хора не са някакви изключения, които срещаш само на неподходяща дата и място. Все пак, отдавна не ми се беше случвало да се сблъскам с думи, процедени с тоя специален тон, който трябва да разтвори отровата им и да я направи бързодействаща и силна.

Толкова за лошото. Не действа. И без това е от човек, който не ми е никакъв и едва ли ще имам много поводи да го срещам. За лошото пиша, само защото познавам Доброто. А от една седмици имам и нова дума за него - гъдулка.

Човекът, който ми позволи да я подържа и да си представя, че свиря, ми каза, че гъдулката се прави от южната част на дървото (неговата беше от орех). „Виж - каза и посочи към близкото дърво - северната му страна каква е студена, мъхеста и влажна. А южната е суха и топла, затова и гъдулката има такъв звънък и слънчев глас.“

Не знам как по друг начин може да се опише Доброто. Гъдулката наистина има топъл и звънък глас. На вид е светла, с мека извивка. На допир е гладка и нежна.

Това обяснява и защо някои хора не звучат добре – може би се дължи на другата страна на дървото. Забравих да питам дали ако все пак има погрешно направена гъдулка, повече слънце може да промени гласа й.

Сигурно човекът не знае, може и да не е виждал лоши гъдулки. Важното е ние да помним за в бъдеще южната част на дървото, която ни кара да пеем.

Сърце

Идеята да събера тези снимки се появи съвсем спонтанно, когато търсех из архивите си във Фейсбук една снимка на къщичка с изрязани в дървото сърца.

Исках да я пратя на много скъпа приятелка, която се зарадва на друга снимка на врата с „шпионка“ във формата на сърце. 

Прехвърляйки снимките, открих колко други сърца съм събирала през годините: някои създадени от природата, други – от човека, трети – просто забелязани от него.

Каня ви на тази импровизирана изложба (снимките са мои и ги споделям с пълно право).

Може би вече го правите, но ако не, сигурна съм, че ще започнете да откривате сърца навсякъде. 

Така светът изглежда по-хубав, нали?

П.П. Последната снимка е на сърцето, което нося в портмонето със стотинките - за всеки случай. 

Погледни преди да отвориш

В един замък в Австрия

Купено от мен

Някъде в Бялото море

Неизвестен автор

Сгънато от мен

Горско сърце

Морско сърце - някъде на Ситония, Гърция

В градините на абатство някъде из Белгия

Някъде близо до Корфу

Оплетено от мен

Хлябът на Марияна, която вижда сърца навсякъде

Над Mégève, Франция

Момино сърце, отгледано от мен

На коледния базар в Моnschau, Германия

Врата на къщичка във Франция, някъде до Morzine

Къщичка във Франция, някъде до Morzine

Градско сърце

Безопасност на движението

В двора на къщичка във Франция, някъде до Morzine

Неделно сърце

Някъде в гората на Uccle

Върху руините на абатството във Villers-La-Ville

Не е разменна монета

ЮНИ

Нещата имат и смешна страна,
сега обаче са в новолуние.

Никна като трева в древна стена
някъде там в средата на юни. 

Наивно протягам зелени уши,
чакам да чуя конски копита -

косите лениво степта си суши;
пчелите си кърпят старите пити;

няма битки и загуби няма;
точат войниците вместо саби езици;

за по-сигурно хвърлят във ямата
и брашното евтино, и скъпите трици.

А аз какво съм - трева в новолуние.
Утре тънкият сърп ще ме жъне.

От юни замаян, все някой от хуните
в смешната страна ще се спъне.

https://liternet.bg/publish7/skabakchieva/iuni.htm  

Непоисканото добро

Заинтригува ме една история във Фейсбук за млад мъж и приятелката му, които във влака платили билета на възрастна жена, за да не бъде принудена да слезе на следващата гара. 16 лева. На благодарностите приятелката отговорила „О, никакъв проблем...“

Тази история ми върна един спомен от началото на 90-те, когато пътувах с автобус от София до Франкфурт. Пътят беше дълъг - за две денонощия неизбежно ставаш близък с другите пътници, научаваш историите им, кой за къде пътува, кой ще го чака, споделяш и ти. Всичко се движеше горе-долу според плана до момента, в който на една от границите, които прекосявахме, автобусът беше задържан за 8 (осем) часа. Причината беше износена и нечетлива тахо-шайба, от която не си личи шофьорите да са почивали задължителните часове.

Досадата от чакането беше най-малката грижа – все още нямаше мобилни телефони, не можеш да се обадиш на тези, които те чакат, нямаш идея дали те знаят за това закъснение. Едно момиче, което се казваше Миглена и пътуваше за Мюнстер, се притесни, че ако никой не я чака, може да не й стигнат парите, за да вземе такси до дома на приятелите, на които щеше да гостува. След дълго чакане все пак продължихме. Според плана при влизане в Германия пътникопотокът трябваше да се раздели и един микробус да се отклони за Мюнстер, а останалите да продължим за Франкфурт. Миглена се притесни още повече, защото вече беше ясно, че ще пристигне много след полунощ. Тогава съвсем спонтанно извадих 20 марки и й ги дадох. Тя се смути, но ги взе, поиска ми адреса и телефона и многократно ми обеща, че ще ми ги върне веднага щом се прибере в България. Честно казано, никак не ги мислех тези 20 марки. Имах ги, дадох ги и ги забравих. Ако на мен ми трябваха, а ги нямах, сигурно щеше да има някой в автобуса, който да ми ги даде. Не съм си мислила дали това е нещо добро. Или неразумно. Бях на двайсет и няколко години. Беше ми важно пътуване. Чакаха ме толкова хубави неща, че последното, за което можех да се притесня, беше дали Миглена ще ми върне парите. Едва ли животът някога щеше да ни срещне отново. А и никой никога не е забогатял, нито пък е обеднял с 20 германски марки.

Около месец след моето завръщане телефонът (разбира се, стационарният) звънна, беше Миглена. Прибрала се от Германия предишната нощ и се обаждала да ми благодари отново и да ми каже, че току-що е изпратила 20 германски марки в плик. По пощата. Може и да е невероятно, но парите пристигнаха. Тогава си помислих, че макар и неразумно, това е Добро.

Животът наистина никога повече не ни срещна. Сетих се за Миглена за първи път, когато прочетох за момчето и момичето във влака. И едва сега – повече от 25 години по-късно - разбрах нещо толкова просто:

Дали е Добро оценява този, който получава. За този, който дава, това е Нормално.

Или поне така трябва да бъде.

О!БУКВИТЕ и ОБУВКИТЕ

След близо половинвековна взаимна любов с буквите, продължавам  да се удивявам на какво са способни. В българската азбука има 30 букви, а в българския език - повече от 120 000 думи. И нови думи продължават да се раждат. Раждат се и нови книги с истории, стари като света, а сякаш за пръв път разказани. А броят на буквите си остава един и същ. Какви безкрайни комбинации могат да правят те! Какви чудни вселени да раждат! Каква приказна математика е 30 да раждат безброя!

Бях на четири-пет и знаех наизуст приказките, които ми четяха. Никога не ми омръзваше да ги чувам отново. Слушах и гледах в книжките черните знаци. Научих се да чета сама, когато започнах да свързвам графичните изображения на думите с това, което звучеше в главата ми. Така е направено, че буквите да идват по-късно в живота ни, когато имаме вече езика, който да облечем.

Както първите истински стабилни обувки ти обуват, когато проходиш. Можеш и бос да откриваш белия свят, но за път не е много удобно. А и няма да стигнеш далеч.

Вгледайте се в двете думи. И после кажете, че буквите не правят магия!

Де е България

Преди няколко дни, когато дъждът спря и излязох в градината, видях колко е пораснал здравецът и вече е започнал да цъфти. Двете туфи в предното и задното дворче на къщата в Брюксел са избуяли само от едно мъничко коренче, донесено през някое от летата в България. От такова малко коренче се беше получила полянка и пред къщата, в която живеехме преди време в друг зелен квартал на Брюксел.

В това време роднините на същия този здравец продължават да се разпростират в двора ни в София, да преживяват лютата зима в планината, да се събуждат напролет, да цъфтят без никой да ги наблюдава, да ги полива, да се грижи за тях.

Здравец е. Просто го има. Отговаря си на името. Пътува по света. Някой го харесва и си взема по малко, за да го засади в някоя далечна градина. Живее на сянка и не се оплаква от нищо. Или на някоя слънчева тераса, където други по-топлолюбиви растения умират от жега.

Исках да напиша още нещо и да обясня метафората на здравеца. Отказах се, защото то е ясно без думи.

А финалът дойде съвсем спонтанно тази вечер, когато дъщеря ми през смях каза: „Мамо, а пък днес по география А. вместо „България“ написа моето име.“

А. е нейна приятелка, идва от една северна европейска страна и знае къде е България.

Под друго име здравецът вероятно вирее и там.