За книгите и йогата

Веднъж в часа по йога, след не много лесна асана, едно от момичетата в залата спонтанно и без да чака указания, премина в друга - точно обратната на предишната. Учителят веднага реагира: „Ето, това е! Когато сами знаете как да освободите тялото и да създадете обратното напрежение, сте готови!“.

Сетих се за това, когато си прегледах пак списъка с прочетените през 2017 година книги. Привидно в него няма логика, но знам за себе си, че книгите не са ме намирали случайно в този си ред. Това обяснява прехода от Уелбек към Мюсо и от Аджан Брам към Светлана Алексиевич. Душата – точно като тялото! - има своите механизми за защита и може инстинктивно да преминава от трудно към лесно и да адаптира зрението си от светло към тъмно. Понякога се връща към нещо вече четено, но позабравено, събирайки сили, за да продължи.

Доволна съм, че съм започнала и завършила годината със силни книги. И не съжалявам за тези, които бързо ще забравя. За натрупаните до леглото ми, които чакат ред, ще пиша догодина.

Дано 2018 да бъде пълна с книги, които да поддържат душата ми здрава, гъвкава и бодра - знам, че тя сама ще си ги избере. 

1. "The Secret History", Donna Tartt

2. “The Circle”, Davе Eggers

3. „Кладенецът“, Веселина Седларска

4. "Дух над мен – писмата на Яна Язова до Александър Балабанов", съст. Цвета Трифонова

5. „Камбаната“, Недялко Славов

6. „Моши, моши, Япония“, Юлиана Антонова

7. „Първите седем“, Боян Петров

8. “The Strawberry Girl”, Lisa Stromme

9. "Същото море", Амос Оз

10. “Flowers for Algernon", Daniel Keyes

11. "Les cosmonautes ne font que passer", Elitza Gueorguieva

12. "Стопанката на Господ", Розмари Де Мео

13. "Les Transsibériennes", Jacques Lanzmann

14. "The Days of Abandonment", Elena Ferrante

15. "Ines of My Soul", Isabel Allende

16. "Plateforme", Michel Houellebecq

17. "L`instant présent", Guillaume Musso   

18. "Безкраен празник", Ърнест Хемингуей

19. "Затворисърце", Константин Трендафилов

20. "The Sun Is Also A Star", Nicola Yoon

21. "Everything, Everything", Nicola Yoon

22. "На плажа Чезъл", Йън Макюън

23. "Малко след залеза", Стивън Кинг

24. "Gwendy`s Button Box", Stephen King

25. “Beartown”, Frederic Backman

26. “Кривата на щастието “, Иво Иванов

27. „Sweet tooth“, Ian McEwan

28. “Аварията “, Тихомир Димитров

29. „Подчинение“, Мишел Уелбек

30. „Котешка люлка“, Кьрт Вонегьт

31. „Естествен роман“, Георги Господинов

32. „Книга за здравето“, Петър Дънов

33. "Отново и отново", Клифърд Саймък

34. „Трите дъщери на Ева“, Елиф Шафак

35. "Лиценз за щастие", Аджан Брам

36. "За писането", Стивън Кинг

37. „Doctor Sleep”, Stephen King

38. „Щъркелите и планината“, Мирослав Пенков

39. "Земя на сенки", Елизабет Костова

40. "Little Fires Everywhere", Celeste Ng

41. "Магистрала на вечността", Клифърд Саймък

42. "България за начинаещи", Веселина Седларска

43. "Хвърчило на надеждата", Константин Петров

44. "Чудовища и будители", Светослав Иванов

45. „Отвори сърцето си“, Аджан Брам

46. „Време секънд хенд“, Светлана Алексиевич

По пътя

В дните между Коледа и Нова Година, когато все се объркваш коя дата е днес и дали е вторник или сряда, е прието да се прави равносметка. Някои си броят парите, други – имотите, а аз и тези като мен правим списък на пътуванията и прочетените книги. За книгите специално ще напиша по-нататък. За пътешествията времето е ДНЕС!

2017-та беше толкова добра за път! Започна с коледен полет към топъл Тайланд с кратка студена спирка в Украйна, последван от дълги дни, споделени с големи деца сред златни храмове, слънце и море, слончета, маймунки и водопади в джунгли с орхидеи. 

Напролет годината продължи с приятели на запад към Андите с кондори, лами и алпаки, градове на инки, дишащи вулкани, високо езеро с острови от слама и разноцветни шапки, един тих океан и огнено писко. 2017-та стигна дори Амазонка – реката, дълга като живот, безбрежна като обич и упорита като обещание да се завърнеш. 

В ранното лято годината ми малко тъжно пи бира, загледана в златните покриви на Прага и сезоните на Муха, за да се върне пак след месец край Вълтава, да хапва вкусно и да се шляе дълго, преди да се отбие за миг до цветното площадче в Братислава. През юли кацна с нелеп черен чадър в Малта, спа нетърпеливо, за да види сградите на изгрев слънце и набра синева за някога, когато ще е тъмно. 

През август пътува сред слънчогледите на България и маслиновите горички на Гърция; през октомври – под пъстрокорите чинари на Париж и по приказните улички в Холандия; през ноември - в каменните градчета на Англия; през декември пи греяно вино в Германия и отнесе подаръци на слънчевата зима в Рим, където приятелствата са толкова топли, а Коледата - толкова вкусна. 

Аз съм от тези, които повече обичат да тръгват. За разлика от много хора, не ми идва отвътре да възкликвам при завръщане „Home, sweet home“. Не обичам студа на къщата, която не е била отоплявана дълго време; не чакам с нетърпение първата среща с клюмналите цветя. Трябват ми дни, за да се стопля, да си настроя часовника, да се върна от местата, където съм била.   

Аз и хората като мен знаят, че топлите спомени за студени дни са същото като белите пари за черни дни. Спестяваме мигове за вечерите пред камината с червено вино, когато уютът на дома се е върнал. Тогава вадим картите, отваряме сайтовете за продажба на самолетни билети и започваме да превръщаме мечтите си в планове. 

Защото всичко е път, дори и домът ни. Нека и Новата 2018-та бъде добра!

П.П. На картата на света по-долу се опитах да очертая маршрутите си от 2017. Идеята заимствах от "Физика на тъгата" на Георги Господинов. Вместо името на човека, от когото героят се опитва да избяга, моят силует в синьо прилича на планина или на потоци, които се спускат от върха, за да стигнат морето. Географията е лична наука, която учим, пътувайки.

Богат, беден

Четох за някакъв телевизионен репортаж, в който казали, че богатите подаряват електроника, а бедните – книги. Истината е, че много бедни хора подаряват електроника, защото ги е страх да не ги помислят за бедни. И много богати хора четат книги, въпреки че нямат проблем да си платят парното, лекарствата и храната. 

Аз съм човек, който обича и книги, и електроника. Не обичам, когато тяхното противопоставяне служи за разделяне на хората в някакви измислени групи. 

По едно чудно съвпадение, дни след вълненията заради въпросния репортаж, дойде рожденият ми ден. Получих прекрасни подаръци, но най-големият сред тях беше радостта, че децата ми са научили как се прави подарък. Това ми се струва важно поради тези причини:

Хубаво е да виждаш, че си посял добри семена.

Още по-хубаво е, че семената са си намерили чиста и здрава почва да никнат.

С тези заразени дъждове и реки, които текат буквално и преносно и отнасят де що човешко срещнат по пътя си, да сме научили някои дребни неща, е истински хубаво.

Вещите не са подаръците, а само тяхното физическо тяло. Душата на подаръците е старателното търсене и незабавното разпознаване; дългото опаковане и нетърпеливото разкъсване на хартията; добър слух за случайно споменати желания или просто доброто познаване на човека. 

Дали ще е електроника или книга, не я подарявайте, ако не знаете какво искате да кажете на човека с нея. И обратно, всичко има стойност, ако е важно за този, който го е получил. И в любовта е така: когато хората се обичат, стъкленото топче е бижу. Отиде ли си любовта, скъпото бижу е просто стъклено топче. 

Много може да се говори за пропастта между бедните и богатите, между електрониката и книгите, между голямото и малкото, между бижутата и играта на топчета. Понякога е лесно е да се сбъркат. Често е трудно е да се различат.

Светът обаче е доста по-лесно обясним с това: една любима книга от любимата книжарница в Париж до водите на Сена; друга любима книга от друга любима книжарница в Маастрихт, чийто дом е една катедрала; и най-любимият Далчев в две книги, поръчани специално и специално донесени от България.   

Когато обичаме.

Чудесата всеки ден

Наближават празниците и все по-често ще чуваме мантрата „По Коледа стават чудеса.“ 

Аз пък искам да ви разкажа за приятелка, която може да прави чудеса всеки ден. И празници да прави – за семейството, за другите, за себе си. 

Със Зори сме заедно от началното училище. Живееше в съседния блок и терасата им на първия етаж се виждаше от нашата висока тераса. И досега, когато се връщам при мама и татко, поглеждам натам, където не е останало друго освен детските спомени.

След училище играехме на една и съща улица на игрите, на които играеха тогава всички деца. Повече от всичко обаче съм запомнила модното ателие за кукли, което ми откри какви неща умее да прави Зорница. Дрехите, които тя измисляше, шиеше и плетеше, бяха всичко това, което моите дрехи за кукли не бяха. 

Дълги години след училище не се срещахме и не знаехме много една за друга. Преди време се открихме отново, заедно с други  момичета и момчета от първи „б“ клас. Всеки един от тях заслужава разказ, но нека сега да останем със Зори. И нейното чудно магазинче за красиви неща. 

Вече има много магазинчета за красиви неща, но рядко ми се е случвало да бъда така запленена. Всичко в него е измислено и направено с много мерак; то е различно всяко лято, когато отивам до него. Зори шие, плете, измисля със същата страст и със същото търпение, с които някога правеше дрехите на куклите от всякакви изрезки и парцали. Има и нещо друго, на което много държа, но не умея: когато разглеждам подареното ми от нея сърце и веселата обложка за книга с рецепти, сякаш няма следа от човешки ръце. Шевовете са идеални, равни и чисти. Така е във всеки занаят или спорт: майстори са тези, които правят неща, за които хората си казват „Че то много просто, и аз мога да го направя“. Ама не могат. 

Виждам във Фейсбук колко хора се радват на това, което тя прави. Някои я познават лично, други – не. Някои – като мен - добавят към възхищението си детските спомени. Други споделят същата страст и аз завистливо ги слушам как се уговарят заедно да шият или плетат. Общото между всички нас е, че ни радва красивото, което Зори създава.

Познавам и хора, дето всеки ден се оплакват, които ще кажат „Лесно й е на нея“. Ами да ви кажа, не й е лесно. И тя като всеки си има тревоги, но няма да ви натъжава с тях. Никога не съм я чула да се оплаква. Вярва, че с труд и мерак се доставя радост. И го прави за себе си. Шиенето и плетенето са хобита, с които се занимава в допълнение към семейния бизнес и докато се грижи за уютна къща с градина. Гордее се със семейството си, с порасналите си деца и със златната внучка. И с магазинчето за красиви неща, разбира се.

Ако влезете в него, сигурно ще си купите нещо, защото всичко просто ви вика. Това, което обаче е повече от сигурно – ще поискате също да правите и да живеете в красота.

Затова няма нужда да чакаме някой да ни опакова чудесата по Коледа. Нито пък празника някой да дойде и да ни го сложи на масата. Тоя живот си го измисляме, шием, плетем сами. 

Ако някой не знае как, да пита Зорница Николова и нейното магазинче на улица „Гладстон“ 56 в Стара Загора.  

П.П. Снимките са на Зори - повярвайте ми, беше много трудно да избера само няколко. Публикувам ги с нейно съгласие и с моя молба за всичко, което ще видите на тях - да уважаваме автора.

Персеиди през ноември

Да, няма грешка в заглавието – тези Персеиди, за които ще ви разкажа, се случиха днес, през ноември.

Всяка година през август, когато метеоритният поток Персеидите подарява приказен звездопад, ние сме с приятели край морето. Седем поредни години с едни и същи приятели край едно и също море. Очакваме безлунната нощ, в която звездите се ронят, оставят по небето бързи следи, а за нас – възторга и питането „Видя ли я тази? Огромна! Къде е?!“

В очакване на звездопада, на плажа през деня се провежда ей такава анкета, след която се съставя ей такъв „Списък на желания за падащи звезди":

-          Да дойде принц на бял кон;

-          Да имам право на много желания;

-          Гърненце с мед, за да ми е сладък животът;

-          Летящо килимче;

-          Да летя;

-          Да съм невидима;

-          Да чета мисли;

-          Да имам вълшебна пръчица;

-          Паксимадаки (ония критски сухарчета с домати, маслини и зехтин върху тях);

-          Да живея на облаците като грижовните мечета;

-          Да летя с еднорог;

-          Да правя дъги и да ходя по тях;

-          Да съм безсмъртен;

-          Да ми оздравеят краката с вода от лековитото изворче;

-          Да имам лампата на Аладин с право на безброй желания;

-          Да връщам времето назад със седем секунди.

Намерих тефтерчето с тези желания днес, когато търсех разни неща в разни кутии. Преписах ги дословно без да отбелязвам името на мечтателя. Някои желания не е трудно да се различат дали са на големи или на малки. А малките са били наистина малки, съдейки по препратките към явно популярни по онова време филмчета. В препратките към вечните приказки обаче трудно ще познаете кой на колко години е. Летенето е повтарящ се мотив. Другото ми наблюдение е, че мечтите често започват с „Да…“

Помня, че като малка се питах не намаляват ли всяка година тези Персеиди, щом падат ли, падат. Вече имам отговор – не се притеснявайте, мечтайте на воля, има за всички. 

А когато след месец и половина се съберем за Коледа приятелите от морския бряг, ще извадя този стар списък да видим докъде сме стигнали със сбъдването. И да продължаваме да го допълваме с „Да…“

Аз не съм се отказала от моето летящо килимче.

Една различна Задушница

Вчера беше Задушница за почитане на тези, които ни липсват. Нещо друго обаче искам да кажа сега - за починалите приятели в социалните мрежи.

Вече девет от моите приятели във Фейсбук си отидоха. Профилите им още стоят активни. Виждам и собствените си следи в тях – думи, които сме си разменяли; снимки, които сме си споделяли или харесвали взаимно; уговорки за срещи, които не са се сбъднали. С някои от тях ни е свързвало приятелство в реалния живот; споделяли сме ученическите години, работа, пътешествия и приятели – напълно реално.

Тези приятели вече ги няма и все пак ги има. Отидоха си от живота и останаха в нас. Не коментират и не споделят в социалните мрежи, но запазиха достъпни пътешествията си; книгите, които харесваха; нещата, които изработваха с ръцете си; нашите срещи.

В социалните мрежи - повече отколкото в реалния живот - разбираш какво се случва след смъртта. Хората споделят снимки, говорят за скръбта, припомнят си хубавите неща, съобщават на другите. Образуват се мини-общества на тъгата. Откриваш начина, по който други са били свързани с твоя приятел. Понякога има смразяващи сърцето честитки за рожден ден и пожелания за здраве - защото някой не е бил достатъчно близък; не е влизал често в социалните мрежи; не е разбрал; получил е автоматично напомняне да не забрави да честити. Понякога има още по-смразяващи нотификации за това, че този човек е станал приятел с някой друг, когото познаваш – вече много платформи са свързани и присъединяването към някоя от тях добавя автоматично към кръга от приятели и тези, които вече са регистрирани. Живот след смъртта по един особен и невъзможен преди години начин.

Не знам дали това ще се промени на технологично ниво. В момента знам, че социалните мрежи помагат на тъгата и на незабравянето. Успокояващо е усещането, че връзката не е напълно прекъсната, макар и да не знаем на какви нива тя продължава.

Светла да е паметта ви, приятели. Няма да ви отбелязвам. Пишете на лични. 

Сн. Светлозара Кабакчиева

Париж

Колкото и пъти да си ходил в Париж,

ще се влюбиш с очите на мама и татко:

Есента е светлоока и рижава

и засища като палачинки със сладко,

като щастие за един ден, като слънце в неделя,

като лучена супа и чаша розе.

Да се шляеш по улици не е просто безделие,

а един вечен римейк на "Шан-з-Елизе".

И както се разтваря в една катедрала

светлината и става пъстра за кратко,

есента се превръща в Париж и цялата

отива в ръцете на мама и татко.

Стиховете и Хляба

Стиховете са като хляба  

и хлябът е като стиховете:

не се режат още топли-топли;

първо трябва да си обиколят нивката,

а нетърпеливите да ги чакат, да повдигат лекичко кърпата

и едвам да се сдържат да си отчупят коричка.

Стиховете са като хляба

и хлябът е като стиховете:

понякога не се получават; понякога ти си

единственият, който не ги харесва. Или харесва.

Истината е, че може без стихове, както може без хляб –

някои така си преживяват на пасти.

Стиховете са като хляба

и хлябът е като стиховете:

случва се да станеш посред нощ, за да ги омесиш,

рано сутрин – за да ги опечеш,

да се върнеш вкъщи, когато е весело някъде другаде.

Стиховете – като хляба – не могат да се оставят да превтасат.

А когато ги извадиш – изпечени – те пеят,

стиховете и хлябът!

P.S. Хлябът на снимката е изпечен от мен. Трябва обаче да опитате хлябовете на моята приятелка, от която научих всичко написано тук. Благодаря, Марияна Беличовска!

Сн. Светлозара Кабакчиева

Моето пожелание

Днес отново е прекрасен празник. Хора с имена на любов, надежда и вяра празнуват. Както и тези, които се казват София. Празнуват и други, които не се казват така, но имат близки, приятели и любими. И хората, които обичат топлия септември, смиреното слънце, избистреното синьо небе. И септемврийския дъжд които обичат.

Празнуват и хората, които не са или нямат близки именици, но обичат символиката на деня на майката и трите й дъщери. Днес е един от малкото случаи, в които по логичен начин любовта се свързва с мъдростта, хората не се питат каква е разликата между надежда и вяра и се припомнят онези красиви думи към коринтяните: „Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда...“.

Веднъж моя колежка - шотландка, която е много любопитна за нашите обичаи и традиции, ми каза: „Вие българите имате много празници, свързани с имена.“ Така е. Вижте църковния календар – абсолютно всеки ден малка, голяма или още по-голяма група хора празнуват. Затова и не поздравявам във фейсбук, отбелязвайки хората – не само защото обичам специалните поздрави, но и защото се страхувам, че все някой ще бъде пропуснат. Такива като мен пък със светли имена най-често са именици, защото всеки празник идва, свързан е или обещава светлина. Както и трябва да бъде.

Хубаво е, много е хубаво. Нека празнуваме. Бъдете честити, Вяра, Надежда, Любов и София. И всички, които вярваме, че това не са само имена на хора. Аз ще празнувам името на моето момче, което носи много любов и ни радва с доброто си сърце. 

Иска  ми се обаче да пожелая и друго. Наистина имаме много празници. Хайде да си имаме и повече делници, в които вярата, любовта, надеждата и мъдростта да царуват. А ние да работим за тях.

P.S. Снимката е моя, правена е много далеч оттук. Стори ми се обаче подходящо пожелание за всеки делник и празник. Радостно е да ти кацне пеперуда на рамото! 

Сн. Светлозара Кабакчиева

ПРЕДИ КРАЯ НА ЛЯТОТО

Хора, за вас не знам, но аз не искам да спирам времето, въпреки че точно това си мечтаем в най-щастливите мигове,

когато децата ни са сладки и пухкави и се държат за ръката ни,

когато човекът, когото обичаме, ни обича и всичко изглежда така сякаш ще бъде завинаги,

когато сме с приятели на маса под безкрайното звездно небе и сме сигурни, че нито виното, нито думите, нито мълчанието ни някога може да свърши.

Не спирайте времето, когато сте ужасно щастливи, хора, не спирайте.

За какво ни е замръзнало от щастие време?

Как ще летим в този кехлибар като златен мед?

В омагьосания на вечно веселие замък как ще танцуваме?

И децата ни как ще пораснат и ще станат големи и смели, изгубени и спасени, ако времето спре, когато още стискат ръката ни?

И любовите как ще си тръгнат, взели всичко и всичко оставили, ако времето внезапно спре и не позволи повече нищо ново да дойде?

И приятелите ни как ще започнат да си отиват един по един и да се връщат със звездите, за да допиваме виното там, където времето никога или никъде не може да спира?

За вас не знам, но аз искам да му купя обувки. Да му кажа „Върви.“. Да го помоля само да ме вземе със себе си.

С времето искам да вървя. Докъдето не може.

За бурените, билките и хората

Мина Еньовден и можем да си говорим за бурени вместо за билки. Макар и често да са едно и също – зависи кой как гледа на тях.

Подсети ме остроумието на една приятелка: „Не, че се хваля, ама съм страшна в отлеждането на бурени.“

И аз така. Напълно буквално. Обичам иглики, глухарчета, парички и едно пълзящо растение, което дава снежнобели фунийки. Харесвам ги и се опитвам всячески да ги пазя, въпреки, че знам, че са напаст за изумрудено-зелената морава и задушават други по-благородни растения.

Досега не съм успяла да убедя страстните градинари край мен, че тези цветя – цветя са! - трябва да бъдат оставени да си живеят разпръснати из тревата, а не да бъдат изскубвани или изтиквани в бордюри и ъгли, от които те все пак непослушно се измъкват и плъзват на воля.

Някои бурени са по-красиви от зелената поляна с надпис или без надпис „Не газете тревата!“. А магарешкият бодил може да развесели стаята повече от някоя роза.

И при хората е така. Бурените често са най-лековитите билки и май е по-добре да ги пазим. Нали?

Моите цветя

НА ЕВРОПА С ЛЮБОВ

Скоро прочетох нещо, което много ми хареса: „Фашизмът се лекува с четене, а расизмът – с пътуване.“ Ще добавя – с пътуване се лекува и евроскептицизмът. За препоръчване – в трети страни. Пътуване из Европа също помага.

Тогава има шанс тези, които се оплакват от регулациите, да ги оценят – например, по отношение на чистотата на въздуха и вредните емисиии, свободното движение, етикетирането на храните, таксите за роуминг, отговорността на компаниите за предоставяните услуги, обезщетенията, които като клиент имаш право да получиш. Правата на човека пък е една още по-дълга тема, която предполага и по-дълго пътуване. Не задължително в географския смисъл.

Трудно е да се изброи всичко. Просто пътувайте. Ако физически не е възможно, пътувайте с книгите и филмите.

Тогава, заедно с чудесата на света, ще откриете и „нечудесата“, които ще ви накарат да си спомните всичко, което Европейският съюз е сложил на масата ни, на пътищата ни, в дипломите ни и най-вече в главите ни.

И може би ще го оцените, скептици.

Осем чудеса от Перу

Като знаете каква съм словесна, сигурно се чудите защо още не съм написала нищо за пътешествието в Перу.

Отговорът е, че имам в главата си повече картини отколкото думи и рядкото за мен усещане, че не зная как да нарека всичко, което се случи.

Затова искам само да ви кажа за няколко от чудесата, които научих:

За моето поколение, което израсна с израза „на Мачу Пикчу“ като метафора на немислимо далечното и нереално „някъде“, подготовката за пътешествие в Перу е подготовка като за другия край на света. Веднъж пристигнал обаче и тръгнал по маршрут Лима – Куско – Пуно – Арекипа – Лима - Икитос – Лима със самолет, автобус, кола, влак и пеша, другият край на света престава да ти се струва далечен или нереален. По хубавия начин получаваш урок как всичко е постижимо и колко малък е светът, в който живеем.

Колкото и часа да стоиш на Мачу Пикчу, все не ти се иска да тръгнеш. Колкото и да го снимаш,

все се изкушаваш за още един – последен? – кадър. Мъглата, облаците, слънцето, дъждът се редуват и променят лицето на това странно място и ти - временният, дошлият от далеч, един от многото -  искаш да запазиш само за себе си тази магия.

Същото е с Амазонка, която прелива, слива, разлива и променя пред очите ти, но запазва винаги строгата граница между себе си и другоцветните реки и небе. Неусетно започваш да планираш следващите пътувания, в които да я опознаеш.

Звездите в небето на Южното полукълбо са видимо повече, по-едри, по-близки и понякога се отронват преди да си си намислил желание. Нали си човек и нищо човешко не ти е чуждо, всяко непознато звездно небе ти се струва по-приказно от небето, което си имаш вкъщи.

Можеш да преживееш – поне една нощ! – без отопление (но затова пък с местната ракия писко край огъня и грейка с гореща вода в сламената колиба), без интернет (но затова пък с изгрев над езерото Титикака сред полюляващата се тръстика), без ток за зареждане на телефони и таблети (но затова пък със слънце в студеното утро, когато слагаш шапката от алпака и тръгваш да пориш вълните със сламена лодка).

В рамките на две седмици можеш да се адаптираш в амплитудите от морското равнище на плажа на Лима през 2430 метра надморска височина в Мачу Пикчу, 3399 – в Куско, 3830 – в Пуно на езерото Титикака до 5000 метра по пътя за Арекипа. Както и в амплитудите от минус 10 градуса преди съмване в Каньона Колка до 30 градуса с 98 процента влажност в Икитос на брега на Амазонка. Човек преминава собствените си граници така, както преминава границите между държавите. И континентите.

Колкото и да е голяма една страна, пътуването с кола по пътищата й я прави реална и опитомена лично от теб. Шарени планини, будни вулкани, полета с киноа, безкрайни ливади с лами, алпаки и викуни, зелени тераси, каньони и крила на кондори, които в приказките закриват слънцето – с всичко това стигаш по-бързо закъдето си тръгнал. И с повече картини в главата отколкото думи.

Затова спирам дотук. Може би само още едно – осмото! - чудо за това как се сбъдват мечтите да отидеш в Перу:

Мечтите се сбъдват с приятели.

За празниците и снимките

Днес е много хубав ден. И много важен. Прекрасно слънчев. Ден за размисъл.

Днес е Благовец.

И днес празнуваме 60 години от създаването на Света, в който искам да живеем.

Затова нека ви разкажа тази снимка.

Защото не ми беше удобно да я снимам - беше твърде лична. И в същото време ми се стори важна за всички нас.

Вчера, до пилоните зад сградата на Европейската комисия, стъпили на високия мраморен парапет, мъж и жена се прегръщаха, а техен приятел лежеше на земята и ги снимаше.

Бяха много красиви. И много млади. Тя беше бременна и излъчваше толкова щастие, колкото могат да излъчват само жените, които носят живот. Движенията им приличаха на танц и те ту се събираха, ту се разделяха, за да се прегърнат отново.

Знамената с дванайсетте звезди, които сутринта бяха спуснати наполовина, сега се вееха нависоко. И небето беше ясно, както може да бъде ясно само небето в Брюксел привечер.

Сигурна съм, че дори и да не минавате всеки ден край това място, виждате снимката.

Защото знаете колко хубав ден е днес. И колко слънчев.

А утре? За утре ще се знае след години. Затова - да мислим хубаво сега. И умната. 

Час по рисуване

Събота ми е.

Едно такова.

Изгубено в очи.

Зад тишина.

На нощница написано.

Следи от копче.

И хрупане от зайче

на трева.

Шумът се слива.

Падат цветовете.

Петна от сладко.

Обедна мъгла.

И продължава да е

събота, когато

сме малко по-големи

от дъжда.