За камъните и чудесата

Минаха три седмици, откакто моята първа книжка „Камъни с форма на сърце. Приказки от пословици“ видя бял свят. През тези три седмици получих много снимки на книжката в различни ръце, върху различни масички, с различни думи. Не можете да си представите колко ме трогва вниманието ви, разказите ви за ходенето до книжарницата, питането, поръчването онлайн, очакването, радостта, подаряването на приятели, споделянето коя от десетте ви е харесала най-много, снимките на камъни с форма на сърце, които пазите отдавна или сте открили сега, защото сте започнали да се вглеждате по-внимателно. Благодаря ви! Нямам търпение да дойдат дните, в които ще се срещнем на живо и ще си говорим за приказките и защо обичаме да ги четем и пишем. Можем да започнем още днес. Ето десет от моите отговори на въпроса „Защо пък точно приказка?“:

Защото с Приказката може да се разкаже всяко от чудесата на живота. Защото Приказката не е за деца или за възрастни - тя е за чувствителни хора. Защото Приказката е интуитивна и идва преди познанието. Защото Приказката иска познание, за да продължиш да откриваш пластовете в нея. Защото Приказката позволява да кажеш повече с по-малко думи. Защото Приказката е за интелигентен читател – не подценява и не разказва всичко наготово. Защото Приказката е като камък, в който се вглеждаш и откриваш лица. Или облак, в който откриваш форми, но те се стопяват или се превръщат в нещо друго. Защото Приказката е като човек – с възрастта става по-кратка, кротка и красива. Защото Приказката е нещо много лично, което е безопасно да споделиш, заради магичната сила на алегориите.

Десетият отговор е цитат от приказка: Когато Джейн и Майкъл разбират, че Мери Попинз е била в Страната на приказките, но в нея не е срещнала нито Пепеляшка, нито Робинзон Крузо, разочаровано питат „Къде сте била тогава?! Значи не сте била в нашата Страна на приказките?!“. Мери Попинз се усмихва самодоволно и отговаря: „Не знаете ли, че всеки си има своя Страна на приказките?“ И това е десетият ми отговор на въпроса „Защо пък приказки?“: Защото всеки си има своя Страна на приказките. И това е много, много важно. Заповядайте!

Майчино огледало

Моето малко сладко момченце стана голям и сериозен мъж. Моето малко сладко момиченце стана голяма и независима млада жена. А аз останах майка, която държи за децата си огледалото, което им казва това, което човек има нужда да чува, за да бъде това, което иска да бъдe. Аз съм майчино огледало.

2020

Знаете тази функция на умните телефони: без да си ги молил, правят ти колаж от снимки по алгоритъм, който лично аз все още не разбирам. Преди дни се появи на дисплея ми такъв колаж с много слънце, огрени покриви, синьо небе, върхове, море, цветя и най-хубавото на света за мен - четири пораснали усмихнати деца. Албумът е наречен от изкуствения колажист “2020”. Оттогава си го разглеждам често и си мисля колко тъжна беше тази световна 2020 година - със страховете и загубите, с тревожните статистики и мрачните новини, с празните улици и затворените кина, театри и галерии, със заземените самолети, с отменените празници, с лековерието, което избуя у хората, с разочарованието от много от тях. И въпреки всичко, колко хубава беше личната ми 2020 година с подареното време, което прекарахме у дома с дете, което обичайно е много далеч, с веселите кулинарни експерименти и c филмите, които гледахме заедно вечер, с виртуалните вечери с другите ни деца, с дългата и необичайно топла пролет, в която сякаш за първи път се вгледахме отблизо в розовите облаци на вишните и лилавия водопад на глицинията, в дългия път с кола до дома през Европа и после обратно, радостта да сме здрави и да са здрави хората, които обичаме. Хубавото е останало на снимките. Има го и в спомените ни и често се връщаме в тях. Лошото го няма на снимките. Вече започва да се изличава и от спомените ни. Лошото няма свой собствен носител. Ако всички забравим всичко, след години по снимките бихме си казали, че 2020 е била една прекрасна година. “Миналото е летливо”, пише в книгата си един писател, с когото бяхме в колективното ни времеубежище в петък. Вероятно човешкият род е създаден така, за да може да оцелява и да продължава напред. И все пак, да не забравяме каква беше 2020. Уроците са за това, за да се учат.

* Снимката е на слънчогледа ми в градината, който избра да цъфне през октомври. Времето е човешка черта. Или заблуда.