Маги, момичето със сладките пръстчета

Спомняте ли си приказката „Тисту, момчето със зелените пръстчета“ на Морис Дрюон? Тисту има вълшебни ръце и щом докосне местенце, където има скрити семенца, долетели от някъде, по него разцъфтяват чудни цветя. Момичето, за което ще ви разкажа пък аз, има вълшебни ръце, които превръщат и най-обикновените продукти, които докосва, в чудни сладкиши и торти.

Разказвам за Маги, защото е наше дете. Тя дойде за първи път в нашия дом преди повече от 12 години, а преди две години официално стана част от семейството и прие нашата фамилия. Пиша за нея, защото се гордея и защото моето новогодишно обещание беше да споделям хубавото, което хората тихичко си творят. И защото много се ядосвам, когато говорят как младите хора в днешно време не били такива, каквито младите хора трябва да бъдат.

Още като малко момиченце, Маги е открила сладкото щастие от това да даваш щастие. Сега в своите двайсет и няколко години прави торти, когато близки и приятели имат празник или просто знае колко им се хапва сладичко. 

„Аз правя неща, които знам, че другите ще харесат. Защото ми харесва как някой яде нещо, което съм направила, и му е вкусно“. Кухнята ѝ е лична, заниманието - хоби и намира време за него в почивните дни или след дългите часове в офиса, в който работи.

Сладкишите са и красиви, и вкусни. Снимките, които мога да покажа тук, са само на малка част от това, което Маги е сътворила в празнични и делнични дни. Опитвала съм някои от тях, за други съм слушала от нея или от тези, за които са били направени. Когато човек се храни и с очите, то дълго се помни.

Маги знае какво обича всеки от нас и се старае тортата, която прави, да е любима лично на този, който празнува. Сигурно от тази специална грижа се ражда нещо толкова вкусно. Както и от прецизното отмерване на продуктите, спазването на пропорциите, вниманието към детайлите, търпението и всичко това, заради което аз лично никога не се научих да правя сладкиши.

Когато я попитах дали не ѝ е мъчно, че отделя толкова време да създаде красота, която се изяжда толкова бързо, Маги ми отговори: „Неее, по-скоро ми доставя наслада, че се е харесало от всички. Даже мога аз да не ям, стига ми само да го направя и да видя, че другите са го харесали“. И ми каза още, че най-много обича да прави сладкиши заради това, че имат повече цветове и текстура, но и защото „винаги запомняш тортата накрая, която открадва славата, защото е последна, сладка и красива“.

Зная, че има разни теории как животът е кратък и десертът трябвало да се изяжда пръв. Аз пък смятам, че точно заради това десертът трябва да се изяжда накрая.

Цялата философия на живота е в тези три думи – последен, сладък и красив. Особено, когато има някой с вълшебни сладки пръсти да го направи за нас.

P.S. Може ли за мен с бял шоколад и малини, моля? J

Цветя без градина или как се раждат приказките

Миналата седмица на представянето на книжката ми „Камъни с форма на сърце“ в Посолството в Брюксел си говорихме много за цветята и за това как се раждат приказките.

Една от историите в сборника се нарича „Цветя без градина“ и разказва за ирис, който избира да
живее сам до стара стена вместо да се присъедини към цветята в градината на една къща на Улицата на светулките. Улица на светулките наистина съществува и аз живея на нея. И през пролетта, лятото и есента наистина има много цветя и пчели в малката ни градинка. И такъв непринадлежащ на ничия градина ирис наистина съществуваше и аз го видях и снимах при една от моите разходки в квартала.

Днес обаче в градината видях нещо, което още по-добре описва как се раждат приказките. Историята отново е за цветя.

Миналата година приятели ни дадоха много луковички на пролетни цветя, които са цъфтели в домовете им в саксия. Помня как събрахме няколко хартиени плика, пазихме ги цяло лято и в ранната есен ги насадихме в градината, за да цъфнат напролет. Както винаги, забодохме ги в пръстта и ги забравихме.

След минусовите температури през миналата седмица и необичайния сняг, днес излязох в градината и видях как нослета на кокиченца и нарциси вече са се подали от земята и се източват към бледото слънце.

Голямата ми изненада обаче беше някаква разкъсана книжна торба, оставена върху някакви стари саксии в някакъв ъгъл. Тя беше цялата прободена от свежи зелени стебла на нарциси, които невъзмутимо се протягаха нагоре, нагоре.

През есента явно сме забравили тези луковици и така незасети, те са оцелели без пръст кротко и тихо. И са пробивали бавно, но сигурно хартиената торба, за да се подготвят съвсем сериозно за пролетта.

А тя, Пролетта, идва ето така. И ето така се раждат Приказките. От само себе си.