Цветя без градина или как се раждат приказките

Миналата седмица на представянето на книжката ми „Камъни с форма на сърце“ в Посолството в Брюксел си говорихме много за цветята и за това как се раждат приказките.

Една от историите в сборника се нарича „Цветя без градина“ и разказва за ирис, който избира да
живее сам до стара стена вместо да се присъедини към цветята в градината на една къща на Улицата на светулките. Улица на светулките наистина съществува и аз живея на нея. И през пролетта, лятото и есента наистина има много цветя и пчели в малката ни градинка. И такъв непринадлежащ на ничия градина ирис наистина съществуваше и аз го видях и снимах при една от моите разходки в квартала.

Днес обаче в градината видях нещо, което още по-добре описва как се раждат приказките. Историята отново е за цветя.

Миналата година приятели ни дадоха много луковички на пролетни цветя, които са цъфтели в домовете им в саксия. Помня как събрахме няколко хартиени плика, пазихме ги цяло лято и в ранната есен ги насадихме в градината, за да цъфнат напролет. Както винаги, забодохме ги в пръстта и ги забравихме.

След минусовите температури през миналата седмица и необичайния сняг, днес излязох в градината и видях как нослета на кокиченца и нарциси вече са се подали от земята и се източват към бледото слънце.

Голямата ми изненада обаче беше някаква разкъсана книжна торба, оставена върху някакви стари саксии в някакъв ъгъл. Тя беше цялата прободена от свежи зелени стебла на нарциси, които невъзмутимо се протягаха нагоре, нагоре.

През есента явно сме забравили тези луковици и така незасети, те са оцелели без пръст кротко и тихо. И са пробивали бавно, но сигурно хартиената торба, за да се подготвят съвсем сериозно за пролетта.

А тя, Пролетта, идва ето така. И ето така се раждат Приказките. От само себе си.