Не-пътепис

Преди няколко дни се завърнах от пътешествие, за което искам да ви разкажа: от Брюксел през Ню Йорк до Лос Анджелис, Лас Вегас, Гран Каньон, Долината на смъртта, Сан Франциско, Монтерей, Кармел, Санта Барбара, Малибу и обратно в Лос Анжелис за полета през Атланта до Брюксел. Пропътувахме с кола 3500 километра и почти още толкова по десет със самолет, благодарение на което имахме хубави преживявания, посещения на музеи, каране на колело по мост, вълнуващи гледки, много слънце и вятър, среща с приятели, а на места даже и вкусна храна.

Не, не е пътепис. Маршрутът е само скелетът на това живо същество пътуването, а аз искам да разкажа за сърцето му - за това, което научих и което искам да пожелая на всеки.

Ще започна с двете най-важни неща. 

Първото е колко е хубаво да пътуваш с децата си, които отдавна вече не са деца. Луксът и спокойствието за повече от десет дни да бъдат до теб, да не ги мислиш къде са и кога ще се приберат; да ги слушаш да си говорят за музика и филми, които не си слушал и гледал; да откриеш колко добре се разбират след всичките години на дразнения и закачки. Да ходите по места, за които те са научили и прочели; да виждаш колко по-високи от теб са станали, когато се наредите за снимка; да се шегуват с теб, че вечно си търсиш телефона или очилата; да установяваш с удоволствие, че чакат залеза със същото нетърпение като теб, но техните снимки са много по-хубави; да ги гледаш как стоят и гледат сърфистите и вълните много по-дълго, отколкото молове и витрини. Да виждаш със задоволство, че това, което си посял, е дало плод и от мрънкащи и уморени деца, които питат кога ще пристигнем, са се превърнали в хора с широко отворени очи, любопитни и искащи да пътуват. Е, понякога се случва да се дразним взаимно – те на моите предупреждения да не стоят на ръба на скалите, аз – на тяхното бавно събуждане сутрин. Това обаче е пренебрежимо малко на фона на щастието, което всеки с пораснали деца се научава да цени не по ден, а по час.

Второто е колко е хубаво на едно пътешествие да срещнеш приятел след много години. Не случайна, а уговорена среща, за която притесненията ти, че може да досадиш на този приятел, се изпаряват за минути, когато влезеш в топлия му и празнично украсен дом и видиш как се е приготвил да те посрещне, въпреки, че предната вечер самият той се е прибрал късно от свое си пътешествие, а на следващия ден е трябвало да работи, докато ти се шляеш по плажове и музеи. Няма по-вкусна вечеря и няма по-кратко време, когато за няколко часа трябва да се наваксат 15 години – какво се е случило, как са пораснали децата, променили ли сме се ние, къде са хората, които са ни свързвали, какво правят, колко беше хубаво тогава и колко хубаво е сега. В такива часове разликата между „сега“ и „тогава“ някак изчезва и годините всъщност въобще не са отминавали.

Между тези две най-важни неща има и други: 

Местата като Antelope canyon, на които не успяхме да идем поради липса на време или като Yosemite и Sequoia Park, където пътищата са затворени заради зимата. 

Книгите, които препрочетох заради местата, където са издадени („Вой“ на Гинсбърг в Сан Франциско) и заради местата, за които са написани („Улица „Консервна“ на Стайнбек в Монтерей). 

Препоръките на хора, които са били по тези места, като начин да осъзная и приема колко различни са хората и колко е нормално едно и също място като „Долината на смъртта“ на едни да въздейства, а за други да бъде просто пустиня. 

Стереотипите, заради които бих се отказала от някои места като Лас Вегас, защото определено са кич, а после съм доволна, че съм отишла. 

Слагането на етикети  („Лос Анджелис непременно разочарова“, „Сан Франциско е задължителна прелест“), които ме амбицират да правя свои открития и да пакетирам емоциите си по своя модел.  

Начинът, по който хора, които не са с мен, присъстваха чрез вещите, които са ми подарили (като едно шарено тефтерче от Перу, където си водех ей тия бележки) или с коледните честитки, които долитаха посред нощ с 10-часова разлика в месинджър или вайбър.  

Всяко от тези неща осмисли пътуването и го направи живо и мое. Използвам този не-пътепис да пожелая на всички ни следното:

Нека и в новата година да обичаме пътя и книгите, да приемаме различията между хората и факта, че и ние грешим, както и да ценим пропуснатите моменти, защото те продължават да бъдат мечти.

И най-важното, да не забравяме хората наблизо или надалеч, защото те са тези, които правят хилядите ни километри толкова хубави. 

P.S. Моля ви, кажете ми дали и вие виждате окото над планината на снимката?

Моята твоя история

Имам снимка – преди десет години на октомврийска тераса във висок ведомствен блок с изглед към Витоша моята новородена дъщеря, майка ми и аз сме допрели лица, огрени от слънце. Има една жена, която липсва на снимката – моята баба-майка на майка ми-прабаба на дъщеря ми. Тя ще се присъедини след няколко седмици, когато отидем при нея – бебето, нейната дъщеря-баба на бебето, и аз-нейната внучка. На снимката липсват и други жени, които вече ги няма под това слънце, и които по някакъв начин нашите лица отразяват. На снимките, направени няколко месеца по-късно, може да различите златните обечки, които дъщеря ми получи от своята баба, която е моята майка и която е получила треперушките заедно с името от своята баба и моя прабаба, която не помня. Това е моята история на момичешките ушета, които по ред получават своята златна брънка от верижката на жените в нашия род.

Имам усмивка, която съм скрила в устничките на моето момченце, а то е вече по-високо от мен и навярно вече по-умно и знае как да я пази. Аз му я поверих в първите ни общи минути, когато се гледахме пред родилната зала. Тогава разговорът ни с очи беше прекъснат от един непознат, който попита може ли да направи нещо за нас, а аз се разплаках. Като знак и обещание за щастие приех това, че в първия час от живота на моя син някой се откъсна от своята радост и мъка, и как и сега ми се иска да вярвам, че в онзи миг съм поверила и готовността да се трогвам от всяка проява на добрина и човечност. Петнадесет години по-късно истински моя история е, че си имам пазител на силата, който с моята усмивка ме пита може ли да отиде на кино.      

Имам картонена къщичка, която щях да направя, ако бях събирала бордните карти от всички пътувания над морета и океани. Къщичка с пъстри стени, които щяха да помнят дните, в които децата са ме посрещали със зажаднели прегръдки и нетърпеливи очета към куфара. От коминчето на тази къщичка щяха да излизат кръгчета дим от сложни думи, сажди от неприключили преговори, парченца потъмняла хартия от проекти на договори, прах от доклади. Перденцата й щяха да са колосани и прибрани с панделчици победи, а белезите по вратата й – запознанства и с важни, и с измислени хора. Това също е моя история – път, усещане за кръглостта на земята, нещо завършено и все предстоящо, успехи.

Имам стихове като сбъднати мигове. Имам мигове като ненаписани стихове. Имам парцаливи тефтерчета, по които драскам в трафика и сменям скоростите с химикалка в ръка. Имам празни и чисти тетрадчици, които обичам да разгръщам и проветрявам като дом, в който скоро ще дойдат най-любимите думи. Имам сънувани разкази и разказани сънища. Имам непубликувани думи - като много специални вина, които пазя само за много специални приятели. Имам изписани на ръка редове: ако ги събера, ще стигна ли  поне до луната, не зная. Имам моя история, която пиша и илюстрирам всеки ден, и която тайничко искам някой ден светът да разгледа.  

Имам сърце,  което вярва, че любовта не може да се разказва - не защото няма думи за нея, а защото всеки има свои си думи, които другите не могат да знаят. Любовта е писмо, предназначено единствено за адресата си. Любовта е стъпки в снега, които водят само този, който иска да те последва. Сърцето на жената знае, че трябва да пази тайната на щастието да е обичана. То е нежна кутия с много писма, започнали да идват още от детството, с помъдряващ почерк и с все повече цветя, изрисувани върху плика. Не очаквайте да ви разкажа тази история.

Това е историята на златните обеци и на усмивките по наследство, на незапазените бордни карти и на сънуваните стихове, на писмата и стъпките по снега.  

История от метафори, разказана между пържене на мекици, поливане на цветя и безкрайно дълго отлагано миене на прозорци. 

История на жена. Моя история. Твоя.