С обич

Точно сто и четири дни, откакто татко го няма. Но и повече от двайсет хиляди дни, откакто съм се родила аз и той нито за миг не ме е напускал. Няма да ме напусне и днес, нито докато ме има мен, нито, докато ги има децата ми. Човек е наясно колко много неща не може да прави, колко много неща не може да върне назад. Наясно е обаче и колко много, много неща може да прави, колко смислени и добри неща може да продължи. Днес ще омеся питка, докато слушам френски шансони. Довечера ще я споделим със скъпи приятели и ще я полеем с хубаво червено вино. Ще слушаме музика, ще говорим високо, ще спорим за политика. Защото татко обичаше така и защото ме научи така да живея. Едно от последните неща, които ми каза, беше: „Животът е прекрасен!“ И когато го попитах сега ли е разбрал това, той ми отговори: „Винаги съм го знаел!“. Затова избирам така да го почета – като продължавам да живея с обич прекрасния живот, който ми е поверил. За съжаление, не мога да пея и да танцувам като него и не съм така педантична и подредена в делата и вещите си. Мога обаче да се усмихвам, да обичам цветя, да ставам рано, да гледам изгрева на слънцето, да умея да правя с ръцете си разни неща и да бъда или поне да се опитвам да бъда добър, честен и сърцат човек – като него. С обич за всички, които ни липсват, но никога не ни напускат – да ги продължаваме.

P.S. Това е последният ни танц заедно от най-щастливия празник на децата през август. На снимката е всичко, което по-горе разказах.

Любов

Сетих се за тази история - може би защото в последните дни се говори често за Вермеер и току-що откритата изложба на негови картини в Rijksmuseum в Амстердам, а може би защото днес е празникът на Свети Валентин. В нашето семейство най-известната картина на Вермеер „Момичето с перлената обица“ се радва на особена почит. Нейна фотография се усмихва с крайчеца на устните от стената в хола в Брюксел, репродукция с масло пък ни посреща всяка година в София. Предмети, материализирали едно особено привличане, което е лично за нас, така както е лично за всеки, който обича тази картина. Това до голяма степен се дължи и на книгата на Трейси Шевалие. Когато пристигнахме в Белгия през 2005 година, едно от първите ни пътувания до близките до Брюксел места беше в Делфт, където стъпихме на розетата в центъра на площада и си избрахме посока. Тя, разбира се, беше към Хага, където в Mauritius Huis е домът на оригиналната картина „Момичето с перлената обица“. След това още много пъти се връщахме при нея – сами или с приятели и близки. Едно от свързаните преживявания е и филмът от 2003 г. на Питър Уебър със Скарлет Йохансон в ролята на Грит и Колин Фърт в ролята на Вермеер. Спомням си как го гледахме в притъмнялата стая, абсолютно омагьосани от безмълвната красота. И тогава сгушеното в нас шестгодишно момиченце изведнъж каза: „А тя защо ще се жени за месаря, когато обича художника?“ Попитахме я: „Ти как разбра, че Грит обича художника? Във филма никой не говори за любов“. „Ами то е ясно – виж как го гледа!“, беше отговорът на малката многознайница, придружен с онази лекичка досада на децата, за които – колко е прав Екзюпери! - е уморително все да обясняват и обясняват нещата на възрастните, които никога нищо не разбират сами. Това беше историята и поуката от нея. Ако искате да знаете какво е любов, питайте децата. И се учете от тях да не пропускате знаците. Любовта е навсякъде.