С обич

Точно сто и четири дни, откакто татко го няма. Но и повече от двайсет хиляди дни, откакто съм се родила аз и той нито за миг не ме е напускал. Няма да ме напусне и днес, нито докато ме има мен, нито, докато ги има децата ми. Човек е наясно колко много неща не може да прави, колко много неща не може да върне назад. Наясно е обаче и колко много, много неща може да прави, колко смислени и добри неща може да продължи. Днес ще омеся питка, докато слушам френски шансони. Довечера ще я споделим със скъпи приятели и ще я полеем с хубаво червено вино. Ще слушаме музика, ще говорим високо, ще спорим за политика. Защото татко обичаше така и защото ме научи така да живея. Едно от последните неща, които ми каза, беше: „Животът е прекрасен!“ И когато го попитах сега ли е разбрал това, той ми отговори: „Винаги съм го знаел!“. Затова избирам така да го почета – като продължавам да живея с обич прекрасния живот, който ми е поверил. За съжаление, не мога да пея и да танцувам като него и не съм така педантична и подредена в делата и вещите си. Мога обаче да се усмихвам, да обичам цветя, да ставам рано, да гледам изгрева на слънцето, да умея да правя с ръцете си разни неща и да бъда или поне да се опитвам да бъда добър, честен и сърцат човек – като него. С обич за всички, които ни липсват, но никога не ни напускат – да ги продължаваме.

P.S. Това е последният ни танц заедно от най-щастливия празник на децата през август. На снимката е всичко, което по-горе разказах.