„ЕСТЕСТВЕН РОМАН“, Георги Господинов

Когато през 1999 се завърнах в България след двегодишен живот в Лондон, бях жадна за нови български книги. Тогава не беше като сега, информацията не се намираше и разпространяваше

бързо, ползването на интернет беше в зората си и още не знаехме какво ни чака със социалните мрежи. Единственият начин да си купиш книга беше да влезеш в книжарницата и да я потърсиш на рафта – естествено, на хартия.

Тогава открих „Черешата на един народ“ и „Естествен роман“ и се запознах виртуално с техния автор. Написала съм и първите си „рецензии“ за тях в почти стихотворна форма. За съжаление, тази за „Черешата“ не мога да я открия, но пък съм направила заявка за нея в отзива за „Естествен роман“. 

Споделям го тук. Може би едва сега му е дошло времето – след 27 години. Още не е била написана любимата ми „Физика на тъгата“, „Времеубежище“-то още не е било толкова належащо, а Международният Букър – много далеч, Градинарят сигурно е била на годините на които сме ние сега, а Смъртта – нещо, за което човек обикновено не мисли, когато е на 30 години.

Написала съм това, без да имам намерение някъде да го публикувам, някого да похваля, някого да вдъхновя. Написала съм го за себе си и това вярвам, че е най-честният отзив.

Казват, че не можеш да влезеш два пъти в една и същата река. С книгите е възможно. И да влезеш отново в реката-„роман за края на деветдесетте, за възвишеността и бездарието на всекидневния живот“.

Вече сме 2026 година. Ако искате, прочетете.

 *

„ЕСТЕСТВЕН РОМАН“, Георги Господинов

Един човек - на моята възраст – е написал роман – на моето поколение.

Човек би казал, че е непосилно да се пише роман на едно толкова объркано поколение,

което тъкмо научи, въпреки всички съмнения, уроците на своето време,

и времето се смени. Което означаваше, че трябва да се учат нови уроци.

 

Моето време нямаше привилегията на поколенията след него да приемат

промяната като даденост и да влязат в нея без изгубили смисъл понятия.

То нямаше и привилегията на поколенията преди него, на които – като компенсация

за почти отминалия живот – им е простено да наричат нещата с мъртвите думи.

 

Моето поколение е зрял мъж, който с неудобство се свива на детския чин,

за  да учи азбуката, защото Нещо му е попречило да я научи навреме –

при това в контекста на времето конкретността на Нещото губи значение,

което лишава поколението от сладката утеха да прехвърля вината.

 

Моето поколение дълго страдаше от липсата на собствени думи,

докато един човек - на моята възраст – откри думите на моето поколение,

за да напише единствения възможен роман –

Естествен роман, който „дава само първия тласък

 

и деликатно се дръпва в сянката на следващото начало,

за да остави героите да се свързват според случая“.

 

Мисля, че вече можем да слезем от Черешата

просветлени.

 

1999 г.

Как имах юбилей пет месеца по-рано

Като правило хората не бързат да остареят. Като изключение хората са готови да остареят по-рано, ако това ще им донесе повече радост от правилната дата в календара.

Само година след традиционната среща по случай годишнина от завършване на гимназията се събрахме отново, за да отпразнуваме юбилея, който се пада на всички, родени през 1966 година.

Толкова е хубаво да си с хора, които си обикнал като дете. С хората, с които си пораснал, разделял, събирал, плакал, припадал от смях, влюбвал, мечтал, изгубвал, намирал, вършил глупости и мечтал за велики дела.

Толкова е хубаво да си заедно даже и с тези, които не са успели да дойдат. Толкова е тъжно да не можеш да си с тези, които биха дала всичко, за да могат да дойдат.

Толкова е леко, когато вече си постигнал, взел си, споделил си, пропуснал си всичко, което е трябвало и е било по твоята мярка. Оттук нататък можеш само да благодариш и да си позволиш да продължаваш, постигаш, вземаш, споделяш, пропускаш това, което намериш за добре или за което имаш настроение и желание.

Духнахме свещите на общата торта. Отпразнувахме рождения ден на нашето детство, приятелство и пълноценен живот. Прегърнахме тези, които дойдоха и тези, които не успяха по различни причини. Взехме решение кога ще бъде следващата ни среща.

И продължихме по своя път - не сами.

Благодаря ви, приятели!

За поезията

Забелязали ли сте, че хората не умеят да говорят за поезия. Стесняват се да споделят за нея. Не са сигурни как е подходящо да се изказва мнение за стихове и има ли начин да се изрази мнение без да изглежда, че не разбираме нищо от тях.

Не говоря за хората, които разбират професионално от поезия, които я пишат, издават, коментират, критикуват, неглижират. Говоря за хората, които обичат да я четат, но тя не е част от света, в който те са успешни, признати, уверени, смели. Говоря за тези, които имат в сърцето си пламъче, но по свои си причини го прикриват с дрехите срамежливо.

Не зная защо е така. Може би по същата причина, по която аз се възхищавам на картини, но не намирам думи да говоря за тях. Може би защото все още има нужда нещо от нас да не бъде тема за разговор, пост в социалните мрежи, снимка на чаша вино на фона на залез, мъдър цитат. Може би защото е вярно това, че за поезията няма пазар, защото тя не е за пазара. Може би защото от поезия никой не става богат, но тя прави магията да разбереш защо не си беден.

Имам една молба към тези, които четете поезия непрофесионално: няма нужда да казвате нищо на никого. Ще ви помоля само да се огледате и да отбележите лично за себе си – ако имате у дома книги с поезия, къде ги държите?

Аз направих този тест в трите си „у дома“ и сякаш за първи път забелязах: В дома, където съм отраснала, книгите с поезия са наредени в библиотеката в „детската стая“. В дома, който създадох като пораснал човек, книгите с поезия са на лавиците в спалнята. В дома, където живея сега и който е далеч от другите ми домове, книгите с поезия са на нощното ми шкафче и в библиотеката в една мъничка, мъничка стая. Все места, където хората, които влизат вкъщи, никога няма да видят.

Може би затова битува това вярване, че „кой чете поезия днес“. Може би затова не умеем да говорим за поезия. Може би затова не искаме да го правим. Просто си я четем и мълчим. Не на пазара, защото за поезията няма пазар. А след като сме напазарували, сготвили, нахранили и изпратили гостите. Може би е добре така да остане. Светът сигурно има нужда от този не-разговор за поезия.

P.S. А аз, аз обичам да говоря за нея и ето според мен какво правят ПОЕТИТЕ:

Бие дванайсет. Трябва да ида да късам коприва

и дяволски ризи да плета, да плета;

на заранта да ги метна – магията да попива.

И пак на лебед да стане света.

("Сенки на сърца", изд. "Знаци", 2025)

Снимката е от огъня в моя дом. Заприлича ми по нещо на поезия.