Есенното пътуване край морето е като есента на живота.
Няма ги тълпите непознати туристи и отделните далечни познати, които винаги срещаш през лятото и никога през другите сезони. Наоколо са само тези, които са като теб или тези, на които ти се иска да приличаш: разхождащите се бавно, държащите се за ръце или тези, които хващат вълните. Тези, които нямат още деца, но си мечтаят за тях край морето. Както и тези, които имат деца и децата им са много малки или много големи.
Няма ги горещото слънце и нуждата от слънцезащитния крем. Няма ги чадърите, сянката на които се движи по-бързо от времето. Има я меката и разсеяна светлина, също хладният пясък и бледите сенки. Както и шапката, която бързо се скрива в чантата, защото не вярва на внезапния вятър. Есенното пътуване не е като пролетното, в което - и при слънце, и при дъжд - все ми е малко студено. В есенното пътуване ми е винаги малко по-топло в студената есенна нощ и винаги малко по-топло в студеното есенно утро.
Есенното пътуване край морето ме среща с хората повече, отколкото с гледките. Повече ми се приказва, отколкото снима. Повече ми се хапва хубава бавна храна с бавно и хубаво вино. Повече ми се иска да спя далеч от града, но и да зная, че мога да стигна бързо до него.
Есенното пътуване не е като есента на живота. Колкото и далеч да стигнеш, винаги мислиш за обратния път и се прибираш вкъщи с джобове, пълни с кестени, орехи и семена от пясъчни лилии. Започваш да чакаш зимата и пролетта, а те са различни от есента на живота.
След есенното пътуването край морето ме има.
