Доброто

Днес моето момче има рожден ден. Винаги му пожелавам едно и също – да е здрав и да бъде добър.

За първото се моля, защото не винаги зависи от нас. За второто настоявам, защото от човека идва Доброто и от човека зависи.

Пожелавам му го, не защото мисля, че не е добър - напротив.

Пожелавам му го, защото зная, че не винаги е лесно да бъдеш добър. Не винаги е очевидно Доброто. Има и Зло, маскирано като Добро. Има и съмнения дали си струва.

Струва си, момчето ми. Доброто винаги се връща и не задължително от тези, на които си го сторил. А да се връща е важно, макар и да не е в това причината да го правим.

Доброто се връща, за да се пази баланс във Вселената, в душите ни, във всичко. Балансът е важен.

Наскоро слушах една много известна и успяла жена да казва, че не било важно човек да бъде добър човек – важно било да е професионалист и да си върши работата. Сигурно е искала нещо друго да каже. 

Ако пък е искала да каже точно това, не слушай такива хора, момчето ми. И най-голямото познание, и най-високият професионален успех не струват нищо, ако човекът не е добър.

Много наивно звучи, нали? Така обикновено звучи всичко, което майките казват – наивно и вярно.

Майките желаят на децата си само Добро.

Прави го. Пази го. Вярвай в него. Предавай нататък. 

 

„Сан Сан, Япония“

Винаги съм вярвала в това, че книгите идват при нас и ги четем точно в момента, в който ни трябват – нито по-рано, нито по-късно.

Този уикенд е първият за последните два месеца, в които не пътувам нанякъде и нямам нещо специално за правене – първият! Само час преди да започне той, книгата на Юлияна Антонова-Мурата „Сан Сан, Япония“ долетя при мен – буквално, с онзи късен полет от България, който живеещите в Белгия познават добре. Оставих „Силата на мита“ и „150 години модерно изкуство“, които чета паралелно в момента, и прекарах съботата в пътешествие надалеч. Същият ден беше и Ден за размисъл, а после се оказа, и Ден на доброто. Освен това имаше дъжд, паднало небе и листопад, накратко – есен, а есента е сезон за четене на книги „докушоно аки“, както прочетох в разказчето за професор Цундоку.

Тази книга е и доброта, и размисъл, и есен. Спокойствие, надежда и уют. Разкази за хора, които не познавам, а за които мога да разкажа и аз, защото има такива и на моята европейска улица, и сред моите приятели, и моите колеги. Просто не винаги се сещам за тях и не винаги се заслушвам и вглеждам в доброто, което и те причиняват.

Тази книга е красиво изписани думи и светулки в морето; обувчици, наредени по конец и учебно колело с три колелета. Тя е книжарница, отворена посред нощ, и река, която бди над съня на тези, които обичат. Тя е храст, който дава цвят само ако въздухът е изключително чист; тя е и собственик на ресторантче, който не дава да му плащаш храната.  

Когато книгата долетя, едно красиво и умно момиче ме попита няма ли да е по-интересна книга за Япония, написана от японец. Отговорът ми е „не“. Защото японец може би нямаше да се сети да напише някои от тези глави, като например за парите, намерени в джоба на палтото, оставено за химическо чистене, или за раницата, забравена до витрината посреднощ. Или тази за вицепрезидента на огромна компания, който преди работа чисти с прахосмукачка улицата пред дома си. И последната част „Може, може, България“ сигурно също нямаше да я има, а за нея ти благодаря от сърце, Юлияна.

Прочетох „Сан Сан, Япония“ и есенната събота на размисъл и доброта си отиде. Дано и другите дни да продължат така, паралелно с митовете и изкуството - в топлата гама.
 

Пътуването – причини и ползи

Понякога и аз, страстният пътешественик, се питам: Защо ни е да пътуваме, ако не е за да стигнем непременно донякъде? Защо са ни всички тези сменящи се пейзажи, различни покриви на къщи, площади и ресторанти с местна храна, всички тези магазинчета, цветя, залези и срещи с хора, които никога повече няма да срещнем? Ако пътуваме не заради моментното преживяване, а заради това, което ще отнесем със себе си като спомен, струва ли си дългият път, щом спомените са така ефимерни и толкова бързо заменими с други, по-ярки и нови спомени?

Пътуването е занимание дълбоко лично. Виждала съм го стотици пъти по пазарите за стари неща, където често предметите по масичките са сувенири от пътешествия. Най-вероятно, пътешествия на хора, които вече ги няма, защото човек рядко продава вещите, които му говорят - продава вещите, които му мълчат.

Понякога човек пътува и със спомените на родителите си. С разказите за местата, които те са посетили, за храната, която са опитвали те, с подаръците, които са му донесли оттам. Винаги пътувам по различен начин до места, за които съм чула за първи път от мама и татко.

Понякога пътуваме и с пътешествията на непознати. Обичам да чета разказите им и да разглеждам снимките им. Записвам си имена на градове и селца, търся ги на картата, правя пътувания специално до тях или просто внимавам да не ги пропусна, ако пътят ми минава наблизо. Затова и аз публикувам разкази и снимки от местата, на които съм била - искам и някой друг да ги види с възторжените очи, с които съм ги видяла аз, да усети същия вкус, който аз съм харесала. Вярвам, че пътуването е споделяне, нещо като твоя тайна, която искаш да издадеш, за да стане двойно по-хубава от това, че някой друг също я има.

А причините и ползите всъщност са толкова прости: Пътуването те прави човек. Учи те да не се изненадваш, че има хора, различни от теб. Да не мразиш. Да не съдиш. Да не мислиш, че си единствен, че знаеш всичко или че на света няма нищо друго хубаво, освен това, което познаваш. Кара те да рисуваш, пишеш или каквото друго умееш, за да разкажеш това. Прави така, че да ти дойде изведнъж мерак да се върнеш и да почистиш и твоя град, и твоята къща, и твоите цветя на прозореца, за да ти е красиво така, както е красиво това, което си снимал и многократно разказвал.

Може и още по-просто да бъде: в едно утро да се разходиш в непознатия град толкова рано, че само листа да летят от звъна на камбана, а един човек, който носи топли багети, да те поздрави на език, който искаш да учиш.

Пътуването те прави добър. Пътуването го прави.