„Сан Сан, Япония“

Винаги съм вярвала в това, че книгите идват при нас и ги четем точно в момента, в който ни трябват – нито по-рано, нито по-късно.

Този уикенд е първият за последните два месеца, в които не пътувам нанякъде и нямам нещо специално за правене – първият! Само час преди да започне той, книгата на Юлияна Антонова-Мурата „Сан Сан, Япония“ долетя при мен – буквално, с онзи късен полет от България, който живеещите в Белгия познават добре. Оставих „Силата на мита“ и „150 години модерно изкуство“, които чета паралелно в момента, и прекарах съботата в пътешествие надалеч. Същият ден беше и Ден за размисъл, а после се оказа, и Ден на доброто. Освен това имаше дъжд, паднало небе и листопад, накратко – есен, а есента е сезон за четене на книги „докушоно аки“, както прочетох в разказчето за професор Цундоку.

Тази книга е и доброта, и размисъл, и есен. Спокойствие, надежда и уют. Разкази за хора, които не познавам, а за които мога да разкажа и аз, защото има такива и на моята европейска улица, и сред моите приятели, и моите колеги. Просто не винаги се сещам за тях и не винаги се заслушвам и вглеждам в доброто, което и те причиняват.

Тази книга е красиво изписани думи и светулки в морето; обувчици, наредени по конец и учебно колело с три колелета. Тя е книжарница, отворена посред нощ, и река, която бди над съня на тези, които обичат. Тя е храст, който дава цвят само ако въздухът е изключително чист; тя е и собственик на ресторантче, който не дава да му плащаш храната.  

Когато книгата долетя, едно красиво и умно момиче ме попита няма ли да е по-интересна книга за Япония, написана от японец. Отговорът ми е „не“. Защото японец може би нямаше да се сети да напише някои от тези глави, като например за парите, намерени в джоба на палтото, оставено за химическо чистене, или за раницата, забравена до витрината посреднощ. Или тази за вицепрезидента на огромна компания, който преди работа чисти с прахосмукачка улицата пред дома си. И последната част „Може, може, България“ сигурно също нямаше да я има, а за нея ти благодаря от сърце, Юлияна.

Прочетох „Сан Сан, Япония“ и есенната събота на размисъл и доброта си отиде. Дано и другите дни да продължат така, паралелно с митовете и изкуството - в топлата гама.