Имам приказка, в която патрончетата с мастило са главен герой и от нея сигурно вече знаете колко много обичам писалки. Пиша всичко с тях – от списък със служебни и лични задачи до лични и чужди стихове и начало на нови истории.
Вчера видях, че тюркоазеносиньото патронче вече е празно, защото писалката почна да пише по-бледо и тънко. Смених го с ново, този път пълно с лилаво мастило.
Отворих едно тефтерче, в което си записвам обични стихотворения на обични автори –лична антология, която ме разказва с чужди думи. Преписах в тефтерчето едно стихотворение с писалката с лилаво мастило, която продължи да пише в тюркоазеносиньо - бледо и тънко.
Не разбирам много от устройството на автоматичната писалка, но явно някъде по пътя от патрончето до върха на перото се събира достатъчно мастило, за да продължи тя да пише с храна от стария резервоар. И въпреки че патрончето отива на боклука, след него остава достатъчно мастило, за да се напише едно стихотворение от шест куплета.
Стихотворението беше „Кост от глухарче“ на Борис Христов. След последния му стих „А някой ден дано да чуете и вие“, писалката започна да пише лилаво.
Когато не се намесваме, всичко се нарежда само. Като метафора.
