Честита Коледа и Мирна Нова Година

Някога моят дядо винаги пожелаваше в картичките до нас: „Мирна Нова Година“. 

Тогава бях дете и мирът ми беше някак ясен сам по себе си, та не разбирах защо трябва да се пожелава.

Сега, през 2016 година, срещам това пожелание все по-често, все по-настойчиво, все по-умоляващо. И нашите деца вече знаят, че мирът не е никак ясен сам по себе си.

Честито Рождество, приятели! Добра да е годината, която идва!

Пожелавам ни да бъде мир.

Да бъде! 

КОЛЕДНИ МЕТАФОРИ

Рано сутринта направих баница с паричка за моите колеги в отдела.

Баницата беше приготвена от: българско краве сирене, гръцко кисело мляко, белгийски яйца, немско краве масло, турски кори. За тези, чиито патриотични чувства са накърнени, искам да поясня, че продуктите са купувани според тяхната наличност в близките до офиса и дома магазини и някои армагани от България.

Баницата беше изядена от колегите в отдела, които са със следната националност: англичани, шотландка (отскоро и ирландка), белгийки, италианка, германки, французи, хърватка, полякиня, швед, испанец, латвиец и българка (аз).

Паричката, която сложих в баницата, е блестящо метално левче. За символика. И за радост на всички, които видяха за първи път българска монета.

Казах им за поверието, което научих скоро от приятели – на когото се падне паричката, трябва да купи с нея пакет сол. Или захар. Изобщо, нещо за къщата. Нещо, което никой не изяжда сам.

Приемете този разказ като пожелание. Хубави коледни метафори и за вас.

И дано ви се падне паричката. 

На тези, с които заедно навършваме 50

Знаете ли, приятели, родени в годината на Огнения кон, че през 1966 година са се случили много интересни неща. Освен, че Франк Синатра се жени за Мия Фароу, филмът на Клод Льолуш „Един мъж и една жена“ печели страхотен успех, а „Бийтълс“ изнасят последния си концерт в Сан Франциско, през 1966 година са направени първите снимки на Земята от орбитата на Луната! Така пише на картичката, която мои много скъпи приятели ми бяха надписали с обич.

Това, което искам да ви кажа с тези факти, е, че имаме шанса да сме родени мечтатели. Звездите са ни подарили това. И ни е дадено да виждаме света отвъд неговата видима броня. Разбирате ли колко е важно това?!

Често ни наричат сбъркано поколение. Бяхме на 23 години, когато историята смени хода си. Поне по нашите ширини. Последните изпити бяха отложени заради стачка. Ученото дотук вече не беше валидно. Новите учебници още не бяха написани. Затова се справихме сами и смея да твърдя, доста почтено. Повечето от нас. Тези, които обичам. Някои не успяха. Не издържаха сърцата им. С другите се срещаме на всеки пет години и сме щастливи да сме тук или да пътуваме хиляди километри, за да срещнем доброто си „Аз“.

Приятели, с които тази година навършваме 50, нека погледнем Земята от Космоса. За мечтателите метафорите никога не са излишни. Понякога се случват напълно буквално.

По една случайност снощи, преди да напиша това, видях най-голямата Луна, която съм виждала през живота си. Изгряваше над сградите в края на улицата, по която отивах да посрещна на летището моя приятелка от детството, родена също в годината на Огнения кон.

Моля ви всички да погледнете тази Луна. Ще ви дам поне една основателна причина да ме последвате:

Биологичната възраст все повече ми прилича на непроветрена стая, чийто обитател се бои да не настине. В небиологичната възраст изборът е изключително наш и е достатъчно да отворим широко прозорците:

Луната ще влезе сама. Същата, от чиято орбита някога направиха първите снимки на Земята.  

На есента с любов

Обожавам леката тънка мъгла сутринта

и студената нежна луна като стъпка

в здрачния пясък в небето.

С всяка есен ставам все по-млада и млада,

защото листопадът е като детството:

за него "утре" не съществува.

НА РИМ С ЛЮБОВ

Когато преди няколко дни се отбелязах, че съм в Рим, написах: „Понякога Вечният град е като кратка целувка.“ Беше наистина кратка – точно 28 часа.

Била съм и за по-кратко тук – преди 10 години пристигнах с влак от Милано сутринта, свърших си работата до обяд, разходих се за няколко часа и с вечерния влак се върнах в Милано. Тогава Рим ме зашемети, стори ми се някак невъзможно, непостижимо красив.

След това съм идвала още няколко пъти и с всяко завръщане го откривам все по-достижимо, все по-възможно красив. По начина, по който виждаш своя си град – мислиш си, че го познаваш, а той все ще те изненада – с някое кътче с филигранни балкони, с нацъфтели през октомври бугенвилии, с някой бърз дъжд или неочакван ракурс към окъпана в слънце фасада.

Имам много любов в този град, която ми дадоха скъпи приятели. Затова никога не тъгувам, когато си тръгвам, защото по някакъв начин знам, че отново ще дойда. Може да е за дни или за няколко часа, но една възможна и постижима тайна ще ме чака винаги някъде в Рим.

На коментара, с който започнах, една обична приятелка и отколешна съмишленичка по пътешествия отговори: „Понякога целувката е вечна като Рим.“

Всичко е въпрос на взаимност.

ЛЯТОТО е това, което остава от него

Така е - лятото не ми е най-любим сезон. Обичам го почти единствено заради срещите с обични хора. И когато тези срещи свършат, идва ред на лятото да свърши.

А беше дълго, дъхаво и топло:

Заедно посрещахме утрото под клоните на кипарисите на Аязмото.

Снимка: Ана Топалова

И заедно катерехме върха в Рила.

Чакахме заедно слънцето да изплува от бялото море и заедно му махахме на тръгване зад Дунава.

Заедно допивахме виното под лозницата и позирахме за черно-бели снимки с шапки.

Заедно ровихме из книгите в детската стая и заедно се разпознавахме на стари смешни кадри.

Слушахме заедно тракането на щъркелите, снимахме слънчогледите по пътя, брахме лешници, броихме падащи звезди.

С приятели се радвахме и после пак с тях тъгувахме.

Накрая свърши и заедно започнахме да чакаме

- като небе, отразено в пукнатото стъкло на една маса на един плаж край едно море –

следващото лято.  

НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ ЗА НАПРЕДНАЛИ

Откакто сме завършили гимназия, на всеки пет години си подаряваме чуден празник: събираме се целият випуск за една безсънна нощ и за един весел обяд за разбор. По някакъв странен начин се откриваме все по-хубави, все по-близки и все по-нуждаещи се от това завръщане във времето.

Срещаме се винаги през юни. А ако се е случвало да бъдете в Стара Загора през юни, със сигурност знаете какво означава това.

Тази година обаче имаше една сходна, но и много различна среща: моите съученици от първи до седми клас се събраха в събота. Дотогава сме се виждали по двама, по трима. С много се открихме преди няколко години и си общуваме във Фейсбук; с някои се срещаме, когато си отида през лятото в Стара Загора. С други не съм се разделяла никога. Има и такива, които за последно видях преди цели 36 години.

Много съм далече като километри от моя град и много близо като време до лятната ваканция, за да мога да се върна точно в този уикенд. Чаках обаче срещата с нетърпение, а с още по-голямо нетърпение - следващия ден, за да видя снимките и чуя разказите за нея. Докато се появят, си възстановявах по памет онази чернобяла снимка от трети клас, правена във фотографско студио, на която всички сме наредени по височина и никой не наднича зад гърбовете на другите; на която всички сме облечени с униформи и гледаме сериозно. В средата на първия ред седи жената, която ни направи грамотни и която за мен остана най-удивителното съчетание на строгост и добрина, което после щях с лекота да разпознавам и в други учители.

Когато след срещата разгледах снимките, качени в групата ни във Фейсбук, успях да насложа лицата от тях върху тези от чернобялата фотография. Въпреки, че на нея всички сме сериозни, оказа се, че съм ви запомнила по различен начин. Бях права, когато няколко дни преди това по повод на въпроса „дали ще се разпознаем”, написах „спокойно, ще се познаете по усмивките”. Има неща, които 36 години трудно променят.   

Улових се, че мисля за съучениците си като за „децата от нашия клас”, което си е малко притеснително предвид възрастта ни. Човек има в главата си странна машина на времето, която го пренася безусловно там, откъде е тръгнал. И очевидно е вярно това, че с възрастта все по-силно имаш нужда да срещаш тези, които те познават като млад. И като малък.

Спасително е да се връщаш в своя град през юни. Затова ви благодаря за срещата, на която не можах да присъствам.

С много обич:

24 МАЙ

Празникът на буквите винаги ми е носил спомен за дъжд – този майски, зелен, люляков и божурен дъжд, който идва от ясното небе на големи капки и окъпва света, за да стане по-весел и светъл. В моето детство винаги валеше на 24 май. После вече не помня, може би просто дъждът е престанал да ми обръща внимание.

 

Сигурно съм била в първи клас. Бяха ни облекли с бели рокли, а на гърба ни бяха закачили огромни цветни пеперудени крила. Покатерени на някаква подвижна платформа, преминахме наред със стотици други деца от единия до другия край на булеварда на празника.

 

Както винаги на 24 май, заваля. Топъл и силен, дъждът ни застигна на платформата, на която няма къде да се скриеш. Пък и на кого му се крие от майския дъжд. Ухилени до уши и мокри чак до сърцето, слязохме в края, където ни чакаха майки, татковци, баби и дядовци. Дъждът изобщо не беше стигнал до тях.

 

Нас обаче ни беше превърнал от пъстри пеперуди в пеперуди с бели крила. Цялата боя се беше свлякла по белите рокли, беше ги превърнала в мокри разноцветни дъги. По крилата не бе останала дори мъничка цветна точица. Тц, тц, тц, цъкаха майките, как ще се изпере сега това. Вероятно не се е изпрало.

 

Оттогава свързвам 24 май с пеперуди. От онези, които пърхат в човек и му създават особени цветни мисли с бели крила.

 

И искам да е празнично. Да бъде.  

ПРОЛЕТТА Е

Пролетта е необяснимият цвят,

който се получава, ако капнеш тъмнозелена боя

върху мокър бял лист.

Нежна техника е акварелът.

 *

Сутрешно кафе в градината.

Цветята растат от моето нетърпение.

Минавам на пръсти край затворените очи

на лалетата.

Сойката дойде да огледа и излетя,

за да съобщи.

За никого нищо не искам да знам –

нито за себе си.

Вече е май. И още е утро.

*

Лейка с пеперуди.

Чашка с теменужки.

Сандъче със сакъз.

И здравец край чешмата.

Търкулнато гърне край ствола на брезата.

Утрото е мозайка – ненаредена от мен!

За да е утрото добро

Тази сутрин

една сврака

 

кацна

 

на прозореца,

 

за да закуси

 

с теменужките

 

ми.

 

 

Нямах време

 

да й се разсърдя,

 

защото се загледах

 

как приличат

 

удивително

 

перата й

 

на венчелистчетата

 

в синьо.

 

 

Баба казваше

 

навремето:

 

"Господ е

 

събирач."

ЗА ПОДАРЪЦИТЕ

Някога си мислех, че подаръците трябва да са нещо, което остава завинаги.

Сега вече знам, че подаръци не са предметите, които стоят на лавица; които висят на стена; които чакат затворени в кадифени кутии.

Колкото по-скъп ми е един човек, толкова повече искам да му подаря преживяване. Може да е отново под формата на вещ, но не тази, която задължително трябва да остане завинаги: книгата - заради няколкото дена наслада; ароматната свещ - заради няколкото вечери уют; билетите за концерт – заради няколкото часа адреналин; вазата - заради цветето, което ще ти подарят.

Вече знам, че цялата радост е в миговете, в които разгъваш, разлепяш, разтваряш подаръците. И миговете, в които слушаш, четеш, смееш се, мислиш, пътуваш с тях.

По някакъв начин ТОВА остава завинаги.

НА ДЕТСКИТЕ КНИГИ - С ЛЮБОВ

Днес е рожденият ден на един вълшебник на име Ханс Кристиан Андерсен и Международният ден на моята голяма любов – детските книги. Затова ми се прииска да кажа нещо за тях, но, както за всяка голяма любов, не е лесно да се намерят най-важните думи.

Те са просто част от живота ми. Много важни книги съм прочела до днес. Има още много важни книги, за които няма да ми стигне животът. И сред едните, и сред другите обаче никога няма да има толкова важни за мен, колкото са приказките на Андерсен, чудните истории на Астрид Линдгрен, романите за деца на Кестнер и разбира се, „Малкият принц”, с който започва тази вселена.

Никога няма да забравя деня, в който майка ми купи „Пипи Дългото Чорапче” и от книжарницата отидохме направо в градската градина, седнахме на една пейка и тя започна да ми чете. Трябва да съм била много малка, защото със сигурност не можех да чета, а аз съм се научила още преди да навърша пет. Затова свързвам Пипи повече с гласа на мама, а не толкова с думите, които години-години наред щях имам шанса да препрочитам. Още много години по-късно щях да се спра пред вратата на стаята и да се заслушам в гласа на татко ми, който четеше „Пипи” на моята дъщеричка и негова внучка. Най-удивителното нещо в живота са красивите повторения. И детските книги, които са първо гласовете на хората, които ни ги откриват.

Затова е важно да четем на глас на децата си, хора. Да посяваме доброто в тях. Даже и това е достатъчно, защото то, доброто, после знае как да расте и да се разлиства само. Детските книги му дават шанс да се събуди като зрънце в земята напролет.

Има два филма, които съм запомнила само с по една фраза:

Първият е руски. Учителка в детската градина чете на глас за раздялата на Малкия принц с лисицата, а децата около нея я слушат и гледат с огромни насълзени очи. Друг учител, който слуша до вратата, после я пита: „Защо го правиш? Вече си имаш достатъчно неприятности с директорката...”. Тя отговоря: „Защото трябва да се научат да плачат не само, когато си ударят коляното.”

Вторият е американски. Бащата-полицай, преди да тръгне на нощна смяна, седи на леглото на дъщеричката си и й чете приказка. На вратата слуша майката, която после му казва с укор: „Защо го правиш?! Как ще се справя тя един ден в тоя свят, ако й пълниш главата с илюзии и я караш да вярва, че доброто винаги побеждава.” А бащата отговоря: „Защото то побеждава.”

Вярвам, че затова са важни детските книжки. Дори когато са тъжни. Особено, когато са тъжни. Нали?

Има нещо топло в Дания

Не тръгнах за Копенхаген само заради изгодните самолетни билети (а бяха изгодни наистина, без преувеличение – EUR 4.99 за връщане в неделя!). Винаги съм имала любопитство към Северния свят, който познавам само от приказките на Андерсен, чудните истории на Астрид Линдгрен и Селма Лагерльоф, снимките на северно сияние и фиорди, както и от светлия интериор на ИКЕА. Дали от детството, дали заради тайното влечение на противоположностите и от скрития север в южния човек, този свят ми хареса още от първия истински допир.

Копенхаген не е от градовете с натрапчива и очевидна красота – като Париж или Флоренция например, които те карат да ахнеш, да затаиш дъх и да поискаш неистово да пътуваш из времето в тях. Затова усетих, че бих го обичала и бих живяла тук по същия начин както обичам и живея в Брюксел – с някаква гордост, че съм го открила и с тържеството да имам толкова неща за правене, за които времето никога няма да стигне, докато някой ми казва колко е скучен.

Открийте го сами, няма да ви развалям удоволствието. Просто да знаете, че освен

-         пъстрото и пълно с народ пристанище Nyhavn, мачтите, в което се полюшват между сградите в жълто, червено, розово, синьо, зелено;

-         замечтаната малка русалка, при която ви пожелавам да отидете при изгрев слънце, за да бъдете сами;

-         Свободния град, чието съществуване като естетически, социален (и градоустройствен!) модел продължава да бъде загадка за мен;

-         и другите очевидни неща, за които всеки - малко или много - е подготвен предварително,

можете да се качите на влак (редовен, на всеки 20 минути) и да отидете

-         до Музея за модерно изкуство Louisiana, който е превърнал и морето в своя галерия;

-         до замъка Елсинор и да си задавате вечния въпрос „Да бъдеш или да не бъдеш” в съвсем автентична среда;

-         да харесате мъглата, която пада за минути и за минути се вдига, заради мистиката, която само приказките дават;

-         да отидете на гости на Карен Бликсен в къщата й край морето (аз не успях, но знам, че това е обещание за следващ път);

-         до Малмьо – на един мост/тунел разстояние (но не забравяйте, че това е в Швеция и има паспортни проверки);

-         и на още много места – просто застанете под таблото на гарата и си изберете посока.

Не ме изненада, че във влака има интернет и че е чисто и топло, но истински ме изненада, когато след проверката на билетите, кондукторът ни посочи табло на стената: „Този вагон е тиха зона и не е позволено да се говори (включително по телефон). Ако искате да говорите, заповядайте в съседните вагони.” Общество, което уважава правото ми да говоря и да бъда свързана със света, но и правото ми да бъда сама (и с мислите си, и в съня си), има моето уважение. Може би това, което често ни липсва в ежедневието, е именно взаимност - в естетически, социален (а и в градоустройствен!) план.

И последното, което ще споделя, е приятната изненада от приятни места, които откривах най-неочаквано. За човек, който си пада по барок и арт-нуво, еклектиката на ново и старо и чистите линии на сградите обикновено не са особено вдъхновяващи. Тук обаче те са дом на уютни, романтични, одухотворени, ароматни кафенета и ресторантчета, в които влизат спокойни хора - на весели групички или усамотени с книга. Не съм голям познавач на бар- и ресто-културата, но говоря за усещането, което създават тези места. В Копенхаген просто е хубаво, а това е нещото, което често ми липсва - в естетически, социален (а и в градоустройствен!) план.

Знам, че три дена престой в един свят е само пощенска картичка, пълна с клишета. Тя обаче има много важно предназначение – да попътува с марка, да прелети разстояния и да каже на близки и приятели, че си се чувствал добре.

Завръщайки се, гледах The Danish Girl (бях изненадана да открия кадри от познати места - както от Копенхаген, така и от Брюксел!), а днес ще си прочета пак „Дивите лебеди” и „Цветята на малката Ида”. За да остана още малко там, в Северния свят.

Преди да тръгна отново нанякъде.

Обяснение в любов

Небето каза това:

* * *

Колко е хубаво, господи, че съм жива!

Че се вия червена и черна

край пътищата на живота, аз - къпината дива

и наострям бодлите си преди още ръцете да мерна.

Като късно лято боядисвам устните –

пред огледалото трудно мойта любов се изтрива.

В бодлите кой предполага, че чувствата

от корена към сърцето се сливат.

Искам всичко, господи, да го имам.

Разумна-неразумна, за всичко се хващам.

Мога да дишам навярно и в глината

и дори да тъжа на изпращане.

Като притчи светят край пътя очите ми

и все искам нанякъде да потегля,

а дори и по лятно разлистена,

душата ми със пръстта е зажеглена.

След като всички отминат,

ти - крайпътнице, помахай на залеза.

И заспи с надежда, че все някой като драскотина

ще те носи до края на палеца.

Пожелание

да бъдат делниците ни

вълшебни: