Посоката и сърцето

Преди две седмици плавахме с колеги в есенните води край Зееланд в Холандия. Беше весело, валя ни дъжд, гря ни слънце. Трудно се разказва чувството, когато платната се разгърнат и поемат с пълни гърди вятъра. Трябва да застанеш под тях, а още по-добре – да си този, които ги вдига. 

Като всеки малък, но добре работещ екипаж, всички си имахме задача на борда, а капитан беше най-опитният в плаването колега. При инструктажа на непосветените той обясни правилата на движението така:

Морето, в което плаваме, е спокойно, затворено и не вдига висока вълна. Има обаче много плитчини, опасни за лодката. Затова е важно да се следват коридорите от зелени и червени буи. 

На излизане от пристанището, зелените буи са ни отляво, а червените отдясно. Когато се връщаме, е обратно. Всъщност е много просто за запомняне: Зелено - напред към морето, червено – обратно към вкъщи. Посоката е отляво, а отляво значи до сърцето. Напред!

Може пък и да не го е казал точно така – аз обичам да чувам това, което ми харесва и да го превръщам в метафора. Харесвам правила, които следват естествените приливи на разума или разчитат на сърцето да обясни.

Така до бързия ден с вятър, слънце и дъжд и до бавната вечер със стриди и вино си записах правило, което и без това зная отнякъде:

Пази до сърцето посоката и няма да попаднеш в плитки води.

По пътя

В дните между Коледа и Нова Година, когато все се объркваш коя дата е днес и дали е вторник или сряда, е прието да се прави равносметка. Някои си броят парите, други – имотите, а аз и тези като мен правим списък на пътуванията и прочетените книги. За книгите специално ще напиша по-нататък. За пътешествията времето е ДНЕС!

2017-та беше толкова добра за път! Започна с коледен полет към топъл Тайланд с кратка студена спирка в Украйна, последван от дълги дни, споделени с големи деца сред златни храмове, слънце и море, слончета, маймунки и водопади в джунгли с орхидеи. 

Напролет годината продължи с приятели на запад към Андите с кондори, лами и алпаки, градове на инки, дишащи вулкани, високо езеро с острови от слама и разноцветни шапки, един тих океан и огнено писко. 2017-та стигна дори Амазонка – реката, дълга като живот, безбрежна като обич и упорита като обещание да се завърнеш. 

В ранното лято годината ми малко тъжно пи бира, загледана в златните покриви на Прага и сезоните на Муха, за да се върне пак след месец край Вълтава, да хапва вкусно и да се шляе дълго, преди да се отбие за миг до цветното площадче в Братислава. През юли кацна с нелеп черен чадър в Малта, спа нетърпеливо, за да види сградите на изгрев слънце и набра синева за някога, когато ще е тъмно. 

През август пътува сред слънчогледите на България и маслиновите горички на Гърция; през октомври – под пъстрокорите чинари на Париж и по приказните улички в Холандия; през ноември - в каменните градчета на Англия; през декември пи греяно вино в Германия и отнесе подаръци на слънчевата зима в Рим, където приятелствата са толкова топли, а Коледата - толкова вкусна. 

Аз съм от тези, които повече обичат да тръгват. За разлика от много хора, не ми идва отвътре да възкликвам при завръщане „Home, sweet home“. Не обичам студа на къщата, която не е била отоплявана дълго време; не чакам с нетърпение първата среща с клюмналите цветя. Трябват ми дни, за да се стопля, да си настроя часовника, да се върна от местата, където съм била.   

Аз и хората като мен знаят, че топлите спомени за студени дни са същото като белите пари за черни дни. Спестяваме мигове за вечерите пред камината с червено вино, когато уютът на дома се е върнал. Тогава вадим картите, отваряме сайтовете за продажба на самолетни билети и започваме да превръщаме мечтите си в планове. 

Защото всичко е път, дори и домът ни. Нека и Новата 2018-та бъде добра!

П.П. На картата на света по-долу се опитах да очертая маршрутите си от 2017. Идеята заимствах от "Физика на тъгата" на Георги Господинов. Вместо името на човека, от когото героят се опитва да избяга, моят силует в синьо прилича на планина или на потоци, които се спускат от върха, за да стигнат морето. Географията е лична наука, която учим, пътувайки.

Богат, беден

Четох за някакъв телевизионен репортаж, в който казали, че богатите подаряват електроника, а бедните – книги. Истината е, че много бедни хора подаряват електроника, защото ги е страх да не ги помислят за бедни. И много богати хора четат книги, въпреки че нямат проблем да си платят парното, лекарствата и храната. 

Аз съм човек, който обича и книги, и електроника. Не обичам, когато тяхното противопоставяне служи за разделяне на хората в някакви измислени групи. 

По едно чудно съвпадение, дни след вълненията заради въпросния репортаж, дойде рожденият ми ден. Получих прекрасни подаръци, но най-големият сред тях беше радостта, че децата ми са научили как се прави подарък. Това ми се струва важно поради тези причини:

Хубаво е да виждаш, че си посял добри семена.

Още по-хубаво е, че семената са си намерили чиста и здрава почва да никнат.

С тези заразени дъждове и реки, които текат буквално и преносно и отнасят де що човешко срещнат по пътя си, да сме научили някои дребни неща, е истински хубаво.

Вещите не са подаръците, а само тяхното физическо тяло. Душата на подаръците е старателното търсене и незабавното разпознаване; дългото опаковане и нетърпеливото разкъсване на хартията; добър слух за случайно споменати желания или просто доброто познаване на човека. 

Дали ще е електроника или книга, не я подарявайте, ако не знаете какво искате да кажете на човека с нея. И обратно, всичко има стойност, ако е важно за този, който го е получил. И в любовта е така: когато хората се обичат, стъкленото топче е бижу. Отиде ли си любовта, скъпото бижу е просто стъклено топче. 

Много може да се говори за пропастта между бедните и богатите, между електрониката и книгите, между голямото и малкото, между бижутата и играта на топчета. Понякога е лесно е да се сбъркат. Често е трудно е да се различат.

Светът обаче е доста по-лесно обясним с това: една любима книга от любимата книжарница в Париж до водите на Сена; друга любима книга от друга любима книжарница в Маастрихт, чийто дом е една катедрала; и най-любимият Далчев в две книги, поръчани специално и специално донесени от България.   

Когато обичаме.

Моето пожелание

Днес отново е прекрасен празник. Хора с имена на любов, надежда и вяра празнуват. Както и тези, които се казват София. Празнуват и други, които не се казват така, но имат близки, приятели и любими. И хората, които обичат топлия септември, смиреното слънце, избистреното синьо небе. И септемврийския дъжд които обичат.

Празнуват и хората, които не са или нямат близки именици, но обичат символиката на деня на майката и трите й дъщери. Днес е един от малкото случаи, в които по логичен начин любовта се свързва с мъдростта, хората не се питат каква е разликата между надежда и вяра и се припомнят онези красиви думи към коринтяните: „Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда...“.

Веднъж моя колежка - шотландка, която е много любопитна за нашите обичаи и традиции, ми каза: „Вие българите имате много празници, свързани с имена.“ Така е. Вижте църковния календар – абсолютно всеки ден малка, голяма или още по-голяма група хора празнуват. Затова и не поздравявам във фейсбук, отбелязвайки хората – не само защото обичам специалните поздрави, но и защото се страхувам, че все някой ще бъде пропуснат. Такива като мен пък със светли имена най-често са именици, защото всеки празник идва, свързан е или обещава светлина. Както и трябва да бъде.

Хубаво е, много е хубаво. Нека празнуваме. Бъдете честити, Вяра, Надежда, Любов и София. И всички, които вярваме, че това не са само имена на хора. Аз ще празнувам името на моето момче, което носи много любов и ни радва с доброто си сърце. 

Иска  ми се обаче да пожелая и друго. Наистина имаме много празници. Хайде да си имаме и повече делници, в които вярата, любовта, надеждата и мъдростта да царуват. А ние да работим за тях.

P.S. Снимката е моя, правена е много далеч оттук. Стори ми се обаче подходящо пожелание за всеки делник и празник. Радостно е да ти кацне пеперуда на рамото! 

Сн. Светлозара Кабакчиева

За бурените, билките и хората

Мина Еньовден и можем да си говорим за бурени вместо за билки. Макар и често да са едно и също – зависи кой как гледа на тях.

Подсети ме остроумието на една приятелка: „Не, че се хваля, ама съм страшна в отлеждането на бурени.“

И аз така. Напълно буквално. Обичам иглики, глухарчета, парички и едно пълзящо растение, което дава снежнобели фунийки. Харесвам ги и се опитвам всячески да ги пазя, въпреки, че знам, че са напаст за изумрудено-зелената морава и задушават други по-благородни растения.

Досега не съм успяла да убедя страстните градинари край мен, че тези цветя – цветя са! - трябва да бъдат оставени да си живеят разпръснати из тревата, а не да бъдат изскубвани или изтиквани в бордюри и ъгли, от които те все пак непослушно се измъкват и плъзват на воля.

Някои бурени са по-красиви от зелената поляна с надпис или без надпис „Не газете тревата!“. А магарешкият бодил може да развесели стаята повече от някоя роза.

И при хората е така. Бурените често са най-лековитите билки и май е по-добре да ги пазим. Нали?

За празниците и снимките

Днес е много хубав ден. И много важен. Прекрасно слънчев. Ден за размисъл.

Днес е Благовец.

И днес празнуваме 60 години от създаването на Света, в който искам да живеем.

Затова нека ви разкажа тази снимка.

Защото не ми беше удобно да я снимам - беше твърде лична. И в същото време ми се стори важна за всички нас.

Вчера, до пилоните зад сградата на Европейската комисия, стъпили на високия мраморен парапет, мъж и жена се прегръщаха, а техен приятел лежеше на земята и ги снимаше.

Бяха много красиви. И много млади. Тя беше бременна и излъчваше толкова щастие, колкото могат да излъчват само жените, които носят живот. Движенията им приличаха на танц и те ту се събираха, ту се разделяха, за да се прегърнат отново.

Знамената с дванайсетте звезди, които сутринта бяха спуснати наполовина, сега се вееха нависоко. И небето беше ясно, както може да бъде ясно само небето в Брюксел привечер.

Сигурна съм, че дори и да не минавате всеки ден край това място, виждате снимката.

Защото знаете колко хубав ден е днес. И колко слънчев.

А утре? За утре ще се знае след години. Затова - да мислим хубаво сега. И умната. 

На есента с любов

Обожавам леката тънка мъгла сутринта

и студената нежна луна като стъпка

в здрачния пясък в небето.

С всяка есен ставам все по-млада и млада,

защото листопадът е като детството:

за него "утре" не съществува.

НАЧАЛНО УЧИЛИЩЕ ЗА НАПРЕДНАЛИ

Откакто сме завършили гимназия, на всеки пет години си подаряваме чуден празник: събираме се целият випуск за една безсънна нощ и за един весел обяд за разбор. По някакъв странен начин се откриваме все по-хубави, все по-близки и все по-нуждаещи се от това завръщане във времето.

Срещаме се винаги през юни. А ако се е случвало да бъдете в Стара Загора през юни, със сигурност знаете какво означава това.

Тази година обаче имаше една сходна, но и много различна среща: моите съученици от първи до седми клас се събраха в събота. Дотогава сме се виждали по двама, по трима. С много се открихме преди няколко години и си общуваме във Фейсбук; с някои се срещаме, когато си отида през лятото в Стара Загора. С други не съм се разделяла никога. Има и такива, които за последно видях преди цели 36 години.

Много съм далече като километри от моя град и много близо като време до лятната ваканция, за да мога да се върна точно в този уикенд. Чаках обаче срещата с нетърпение, а с още по-голямо нетърпение - следващия ден, за да видя снимките и чуя разказите за нея. Докато се появят, си възстановявах по памет онази чернобяла снимка от трети клас, правена във фотографско студио, на която всички сме наредени по височина и никой не наднича зад гърбовете на другите; на която всички сме облечени с униформи и гледаме сериозно. В средата на първия ред седи жената, която ни направи грамотни и която за мен остана най-удивителното съчетание на строгост и добрина, което после щях с лекота да разпознавам и в други учители.

Когато след срещата разгледах снимките, качени в групата ни във Фейсбук, успях да насложа лицата от тях върху тези от чернобялата фотография. Въпреки, че на нея всички сме сериозни, оказа се, че съм ви запомнила по различен начин. Бях права, когато няколко дни преди това по повод на въпроса „дали ще се разпознаем”, написах „спокойно, ще се познаете по усмивките”. Има неща, които 36 години трудно променят.   

Улових се, че мисля за съучениците си като за „децата от нашия клас”, което си е малко притеснително предвид възрастта ни. Човек има в главата си странна машина на времето, която го пренася безусловно там, откъде е тръгнал. И очевидно е вярно това, че с възрастта все по-силно имаш нужда да срещаш тези, които те познават като млад. И като малък.

Спасително е да се връщаш в своя град през юни. Затова ви благодаря за срещата, на която не можах да присъствам.

С много обич:

24 МАЙ

Празникът на буквите винаги ми е носил спомен за дъжд – този майски, зелен, люляков и божурен дъжд, който идва от ясното небе на големи капки и окъпва света, за да стане по-весел и светъл. В моето детство винаги валеше на 24 май. После вече не помня, може би просто дъждът е престанал да ми обръща внимание.

 

Сигурно съм била в първи клас. Бяха ни облекли с бели рокли, а на гърба ни бяха закачили огромни цветни пеперудени крила. Покатерени на някаква подвижна платформа, преминахме наред със стотици други деца от единия до другия край на булеварда на празника.

 

Както винаги на 24 май, заваля. Топъл и силен, дъждът ни застигна на платформата, на която няма къде да се скриеш. Пък и на кого му се крие от майския дъжд. Ухилени до уши и мокри чак до сърцето, слязохме в края, където ни чакаха майки, татковци, баби и дядовци. Дъждът изобщо не беше стигнал до тях.

 

Нас обаче ни беше превърнал от пъстри пеперуди в пеперуди с бели крила. Цялата боя се беше свлякла по белите рокли, беше ги превърнала в мокри разноцветни дъги. По крилата не бе останала дори мъничка цветна точица. Тц, тц, тц, цъкаха майките, как ще се изпере сега това. Вероятно не се е изпрало.

 

Оттогава свързвам 24 май с пеперуди. От онези, които пърхат в човек и му създават особени цветни мисли с бели крила.

 

И искам да е празнично. Да бъде.  

Има нещо топло в Дания

Не тръгнах за Копенхаген само заради изгодните самолетни билети (а бяха изгодни наистина, без преувеличение – EUR 4.99 за връщане в неделя!). Винаги съм имала любопитство към Северния свят, който познавам само от приказките на Андерсен, чудните истории на Астрид Линдгрен и Селма Лагерльоф, снимките на северно сияние и фиорди, както и от светлия интериор на ИКЕА. Дали от детството, дали заради тайното влечение на противоположностите и от скрития север в южния човек, този свят ми хареса още от първия истински допир.

Копенхаген не е от градовете с натрапчива и очевидна красота – като Париж или Флоренция например, които те карат да ахнеш, да затаиш дъх и да поискаш неистово да пътуваш из времето в тях. Затова усетих, че бих го обичала и бих живяла тук по същия начин както обичам и живея в Брюксел – с някаква гордост, че съм го открила и с тържеството да имам толкова неща за правене, за които времето никога няма да стигне, докато някой ми казва колко е скучен.

Открийте го сами, няма да ви развалям удоволствието. Просто да знаете, че освен

-         пъстрото и пълно с народ пристанище Nyhavn, мачтите, в което се полюшват между сградите в жълто, червено, розово, синьо, зелено;

-         замечтаната малка русалка, при която ви пожелавам да отидете при изгрев слънце, за да бъдете сами;

-         Свободния град, чието съществуване като естетически, социален (и градоустройствен!) модел продължава да бъде загадка за мен;

-         и другите очевидни неща, за които всеки - малко или много - е подготвен предварително,

можете да се качите на влак (редовен, на всеки 20 минути) и да отидете

-         до Музея за модерно изкуство Louisiana, който е превърнал и морето в своя галерия;

-         до замъка Елсинор и да си задавате вечния въпрос „Да бъдеш или да не бъдеш” в съвсем автентична среда;

-         да харесате мъглата, която пада за минути и за минути се вдига, заради мистиката, която само приказките дават;

-         да отидете на гости на Карен Бликсен в къщата й край морето (аз не успях, но знам, че това е обещание за следващ път);

-         до Малмьо – на един мост/тунел разстояние (но не забравяйте, че това е в Швеция и има паспортни проверки);

-         и на още много места – просто застанете под таблото на гарата и си изберете посока.

Не ме изненада, че във влака има интернет и че е чисто и топло, но истински ме изненада, когато след проверката на билетите, кондукторът ни посочи табло на стената: „Този вагон е тиха зона и не е позволено да се говори (включително по телефон). Ако искате да говорите, заповядайте в съседните вагони.” Общество, което уважава правото ми да говоря и да бъда свързана със света, но и правото ми да бъда сама (и с мислите си, и в съня си), има моето уважение. Може би това, което често ни липсва в ежедневието, е именно взаимност - в естетически, социален (а и в градоустройствен!) план.

И последното, което ще споделя, е приятната изненада от приятни места, които откривах най-неочаквано. За човек, който си пада по барок и арт-нуво, еклектиката на ново и старо и чистите линии на сградите обикновено не са особено вдъхновяващи. Тук обаче те са дом на уютни, романтични, одухотворени, ароматни кафенета и ресторантчета, в които влизат спокойни хора - на весели групички или усамотени с книга. Не съм голям познавач на бар- и ресто-културата, но говоря за усещането, което създават тези места. В Копенхаген просто е хубаво, а това е нещото, което често ми липсва - в естетически, социален (а и в градоустройствен!) план.

Знам, че три дена престой в един свят е само пощенска картичка, пълна с клишета. Тя обаче има много важно предназначение – да попътува с марка, да прелети разстояния и да каже на близки и приятели, че си се чувствал добре.

Завръщайки се, гледах The Danish Girl (бях изненадана да открия кадри от познати места - както от Копенхаген, така и от Брюксел!), а днес ще си прочета пак „Дивите лебеди” и „Цветята на малката Ида”. За да остана още малко там, в Северния свят.

Преди да тръгна отново нанякъде.

ТИХА НОЩ, СВЯТА НОЩ

Днес, докато навивах лозовите сърмички, а на вратата се звънна и пристигна и последният от подаръците, който побързах да скрия, за да опаковам и пъхна под елхата, някак изведнъж проумях за какво служат традициите.

В моето очакване на празника аз се радвам и се връщам в детството си, когато мама и татко приготвяха храната, нареждаха красиво масата и криеха зад гърба си подаръците, а от спалнята долиташе това така обичано шумолене на хартия. В моето детство големите приготовления не бяха за Бъдни вечер, а за Нова година, и на вратата звънеше не Дядо Коледа, а Дядо Мраз. Благодарна съм обаче на родителите си, които ми предадоха любовта си към празниците без да ги белязват с имена.

Моето щастие днес – повече от четири десетилетия по-късно - е да вървя по пътеката, по която семейството ми е хвърляло трохички с любов. Сега аз продължавам да правя същото за децата си, макар и порастнали – белязвам пътя, който те да разпознаят някой ден и по който да вървят, докато завиват сърмичките за децата си, поставят паричката в содената питка, подправят боба и звънят на вратата вместо Дядо Коледа. Може би тогава празникът ще има други имена и други символи, но ако си научен да очакваш светлина, ще искаш да я следваш неизменно.

Ето за това служат традициите, мисля си, докато броя постните ястия.

Ще наречем първото парче от питката за къщата, ще оставим трапезата нераздигната, ще разопаковаме подаръците, защото у дома обикновено Дядо Коледа минава рано.

И ще оставим празника да свети цяла нощ.

А тя е много тиха. И е свята.

КОГАТО МОМЧЕНЦАТА СТАВАТ МЪЖЕ

Имало едно време едно момченце. То се родило в късна ноемврийска нощ с много сняг, втория за годината. Но като всеки ноемврийски сняг, и този бил за кратко, затова и на момченцето такъв му бил наречен да бъде гневът – кратък и бързо топящ се. Затова пък усмивката му била прекрасна и слънчева, като на лаленце, огряно от слънце.

Момченцето било орисано и на пътуване, макар че все се съпротивлявало на тая си орис. Нямало две години, когато предприело първия си път надалеч, после все така му вървяло – на кола, ферибот, самолет, яхта, моторна лодка, сърф, сноуборд…само космическата ракета оставала бъдеще. Пътувало от страна в страна, от море в море, от планина в планина, ама все нещо не му било толкова хубаво и продължавало да търси. Обичало книжки, после престанало да чете. Играело шах, после престанало да играе. Пишело приказки, после престанало да ги пише. Играело тенис, но не му се побеждавало. Карало скейтборд, но му го откраднали и то се отказало. Харесвало фентъзи, но не толкова много, че да го прави само. Рисувало чудесни графити, но после престанало, защото трябвало пак да пътува нанякъде, където нямало толкова свободни стени. Понякога се гневяло, после му минавало, а когато се усмихвало, слънцето огрявало всичко край него. Било разсеяно, толкова разсеяно, колкото само неговата майка можела да разбере, макар да се караJ

На 16-я си рожден ден още не знаело какъв иска да стане. Засега се молело само за електрическа китара, защото кухата вече не му била достатъчна. Искало да свири като Джими Хендрикс. Правело разни експерименти да снима сърца от светлина, направени с джобно фенерче. Обичало снимки на Земята от космоса. Имало си и друго важно нещо, но понеже не давало да се говори за него така на всички, то останало ненаписано тук.

...И на 18 още не знаело какъв иска да стане. Но пък вече обичало винилови плочи и очаквало да получи за подарък грамофон. А майка му пък му предричала бъдещето на добър човек.

...На 20 пак не знаело какъв точно иска да стане, но вече разнасяло едни дебели книги между Брюксел и Маастрихт, сглобявало хубави пъзели от музика, заобичало джаза, увлякло се по красотата в кухнята, а усмивката му оставала и оставала същата детска усмивка. На рождения му ден - насред тревожното и несигурно време - майка му го зарекла да бъде винаги от страната на Доброто и била сигурна, че то знае какво е Добро.

Ами, това е.

Майките могат да пишат само началото на приказките. Децата после продължават сами. Какви ще са приказките им, зависи от това какви сърца са им дали и дали са се научили да ги слушат и пазят.  

Пиши си приказката, мое вече голямо момче, пиши…

ЗАДУШНИЦА

Когато си тръгвахме от гостуване при баба и дядо в Сливен, те винаги ни изпращаха на улицата, слагаха по някое левче в ръцете ни и с разплакани очи казваха: „Дали ще се видим отново…”. После стояха пред къщата, ние със сестра ми седяхме на колене на задната седалка и махахме, а баба и дядо се смаляваха и смаляваха, докато колата не завиеше по голямата улица и те не изчезнат напълно. Баба ме наричаше „моето цветенце”. Дядо често казваше” „Дали ще доживея да те видя булка…”. Не доживя. Почина четири месеца преди сватбата ми. После и баба, докато бях надалеч. 

Другите баба и дядо също си тръгнаха един след друг. Баба изчака няколко месеца, сякаш да довърши някои неща и да ни каже още няколко думи. Аз отново бях надалеч и когато по телефона плачех за дядо, тя ми се скара: „Какво си ревнала. Няма да плачеш. Дядо ти имаше хубав живот и много ви обичаше. Като дойде време, трябва да тръгваме. Няма да правим калабалък на тая земя.” Мъдростта и спокойствието все още не ги разбирам, но вече си давам сметка, че единственото, което са искали в залеза на живота си, е да са щастливи децата им. И са тъгували не затова, че самите те няма да са тук, а че няма да станат свидетели на тяхното щастие.

Днес е Задушница. Аз пак съм далече. Начинът да ги почета, е да се справям с живота си и да бъда щастлива. Да прегръщам и насърчавам децата си, за да бъдат щастливи и да се справят в живота си. Да ценя миговете с родителите си и да не пропускам да им казвам колко са важни.

Заради гордостта и радостта в очите на тези, които ми липсват.

15 септември и след това

Едва към обяд отворих българските новинарски сайтове, за да се сетя, че днес е не просто 15 септември, а 15 септември. И понеже за мен този ден винаги е бил истински празник, ми се прииска да кажа това:

* Тук учебната година отдавна започна – още преди две седмици и още от първия ден. Няма цветя и няма звънчета. В обичайното време, в което започват винаги часовете, децата се събират в двора на училището както всички деца след ваканция – пораснали, потъмнели от слънцето, бързи и шумни. Спомням си първия учебен ден в първата година, когато в Белгия пристигнаха една мъничка първокласничка и един не много голям четвъртокласник. За наша изненада, бяхме единствените, които носехме букети за госпожите. Госпожите, също изненадани, искрено се зарадваха, взеха цветята, прегърнаха децата ми, целунаха ги и ги подредиха при другите в редичката на техния клас. В точния час всички влязоха в училището и учебната година започна. Има и такова начало: за щастие - без речи и музика по високоговорителя, но за съжаление - и без звънчета и менчета; вълнуващо заради самото начало, заради спокойствието на обикновените дни, с които отново започват часовете, занималните, спортните клубове, ходенето в библиотеката или гората, училищните пиеси, кутиите със сандвичи, съботно-неделното преспиване у приятели, родителските срещи, на които се говори единствено и само за децата и никога за това колко пари трябва да се дадат за закупуването на нови столове. Аз няма да споря кое начало е по-хубаво. Първо, защото не знам. Второ, защото ми се струва, че щом е начало, значи е хубаво. И трето, защото във важните дни не ми се спори, а ми се говори за хубаво.

** Днес разглеждах във Фейсбук снимки от първия учебен ден в моята гимназия. Много им завидях на всички, събрали се в двора на училището – ученици, учители и родители; много ми стана мъчно, че не съм там. Опитвах се да разпозная сред жените и мъжете, носещи купища цветя, някои от моите учители, но не можах. Бях забравила, че е минало толкова време и повечето от тях отдавна не преподават, а ние самите отдавна сме минали възрастта, на която те са били, когато са ни посрещали във всеки първи учебен ден. Пожелавам на всички деца да имат учителите, които моите съученици и аз имахме щастието да срещнем, за да продължават дори след години на всеки 15 септември да търсят лицата им на снимките в училищния двор.

*** В една новинарската емисия съобщиха, че днешният ден бил празник не само за учениците, но и за учителите, защото ще получат увеличение на заплатите. Радвам се за тях, защото съм убедена, че те го заслужават със своето всекидневие. Искрено обаче се надявам истинският празник за учителите да останат усмихнатите очи на децата, доверието на родителите и цветята, които правят началото още по-хубаво. Както и облечените в здравец звънчета и красивите медени менчета.

Успешна учебна година на всички!

СЛАДКО ОТ ЛЯТО

Ваканцията не си отива след последната среща с приятели в България.
 Не свършва и с полета към Брюксел. Нито дори с първия работен ден.

Мога още дълго да нося слънцето и усмивките: имам си много за подаряване, а каквото остане – за мен: 

Събирах ги по бързите пътища на Европа; по горещите улици на Венеция и слънчевите й зелени води; 

Поръсих ги със звезди на двора на моята къща и на една нагрята вечерна тераса над София, където приятелите бързаха да кажат „здравей”;

Смесих ги в топлото на моя град - топъл от сутрешните разходки с татко на Аязмото, мекиците и печените патладжани, които мама приготвя, срещите с момичетата от първи „б” клас, купищата книги на български, старите снимки – черно-бели и цветни;

Подправих ги с нетърпеливото катерене на Мусала и на слизането сладката умора; 

Оставих ги да узреят в изгревите край прозрачното южно море, дългите горещи дни, прочетените книги, звездопада;

Отведох ги до сладките води на Витоша, малините, светулките, звънчето на терасата, с което вятърът припява.

Запазих ги. Сега за цяла дълга зима имам слънце и усмивки.

Ваканциите имат и това магично свойство - да не свършват.

НЕКА ДА Е ЛЯТО

Толкова бързо отминават седмиците, още по-бързо отминава техният край.

Ето, и сега се изнизват последните часове на един облачно-слънчев уикенд. Той бърза да си отиде, а аз бързам да преброя какво съм си взела от него:

Четири копринени цветя, които направих от парчета плат, останали след подгъването на бална рокля.

Хиляди рози, сред които бях като жадна пчела, понесла ароматите и цветния прашец към къщи.

Един вълшебен магазин за художнически материали като пещерата на Али Баба - каквото и да си взема, все ми се струва недостатъчно.

Весело парти с много приятели и усмихната домакиня. Звън на ледени кубчета. Тънки стебла на чаши. Нощен град с набързо претичал из него дъжд.

Неделно утро край езерото в гората. Йога заедно с още хиляди хора на голяма ливада. Несбъдната прогноза за дъжд. Бягащи облаци. Разсеяно слънце.

Една четирилистна детелина – видях я, когато се наведох да си взема обувките след практиката по йога.

Бавното прибиране към дома. Вятър в градината.

Първият ден на лятото. Мистичното слънцестоене. Лятото настъпи в 18:38. Колко много неща се случиха за толкова кратко!   

Отказвам се да броя. Искам просто да се радвам на това, че съм сега и щастлива.

Най-късата нощ може да почва!

ЖИВА СЪМ

Защото живея на ръба на физическия комфорт, за да вървя по билото на щастието: Жива съм!

Защото гоня най-неудобните, най-ранните, най-късните

влакове, полети, фериботи,

за да вкуся до последната трошичка радостта,

да изпия до последна капка празника,

да дишам до последна глътка въздух свободата:

Жива съм!

Защото спя,

когато не изгрява слънцето,

когато облаците не горят в оранжево,

когато не ухае на липи и утро:

Жива съм!

Защото аз не спя,

когато идва звездопадът,

когато улиците на старите приятелства

ме отвеждат в най-лилавите, световъртежните и

тежките от лято нощи:

Жива съм!

Когато приятелите ми намигат, а другите се кръстят: „Ужас, ти си луда!”,
тогава зная, че съм жива.

Жива съм –  по Ханчев.

ДАЛИ? СЪС СИГУРНОСТ. В КАДАКЕС.

Преди да тръгна отново на път,

Искам да ви разкажа за едно пътешествие:

Не за неговото начало с широки и бавни реки; крепостни стени; сладки приказки с приятели на чаша вино и безкрайни лозя с розови храсти в началото на редовете - това е един друг и много дълъг разказ, за който ще си оставя повече време,

Искам да ви разкажа за неговия край, който прилича на далечния скалист нос, където свършва земята, а водата и небето са разделени с ясна черта;

Където морето е синьо като вратите и прозорците на къщите; лодките се любуват на пъстрите си отражения в гладкото на водата, а къщата на Дали е точно там, където трябва да бъде и е бяла и тайна.

Това не е пътепис, нито пък туристически гид или реклама – аз дори не успях да вляза в Къщата, заради дългия път през планините и защото прекарах твърде дълго в маслиновите гори над града, за да снимам невъзможното синьо на залива.

Затова пък успях да видя след залеза и лилавото на морето;

И ходих по каменните улици в звездната нощ, пълна с топлото ухание на жасмин, розмарин и смокини; 

 

И снимах изгрева на следващата сутрин от стъпалата на Къщата. 

А на същия нос, където земята свършва, си припомнях картините на Дали, в които вече съм виждала чудните силуети на тези скали, които приличат на устни, носорози и тигри.

Както вече казах – това не е пътепис. Не е и край на пътешествието.

Защото краят на пътешествията е илюзия, както е илюзия краят на земята.

Това е само опит да разкажа мечта. Бих я нарисувала, ако можех. Но рисуването се отдава само на малцина. И техните Къщи продължават да посрещат изгревите – бели и тайни.

МУЗИКА, СЛАДКА МУЗИКА

От няколко дни напипвам в джоба си един бонбон и се сещам, че искам да разкажа тази история.

Понякога давам монети на уличните музиканти. Не на тези, които обикалят от вагон на вагон в метрото и разкъсват и без това малкото възух с изнервящи звуци. А тези, които свирят в подлезите или в подстъпите на гарата, на някоя оживена улица или площад. Не ги възприемам като хора, които просят. Те никога не вървят след теб с мрънкащо умоление; не те усъмняват с винаги притихнали увити в парцали бебета; не ти внушават съжаление или чувство на вина. Когато монетата издрънка в калъфа на инструмента или кутията пред тях, не спират да свирят, а лекичко кимват или ти намигат, а в очите им долавяш някакво съзаклятие. Често свирят унесено в своя си унесен свят и дори не забелязват хората, които минават или спират край тях да послушат. Усещането да даваш пари на такива хора не е че даваш милостиня, а че благодариш – за някакъв миг, който радва сърцето ти, припомня ти нещо, усмихва те на някакво хрумване, изведнъж започваш да забелязваш света и ти се иска да можеш да свириш и ти, за да кажеш нещо повече от това, което умееш да казваш..

Преди няколко дни, в топлата връзка на метрото и голям търговски център (изключително ми е неприятна думата „мол”), минах край човек, който свиреше на цигулка. Акустиката на тази бетонна зала правеше чудеса. Бързах да купя нещо и си казах, че на връщане ще се спра. А и тогава вече ще имам дребни пари, които да му оставя. Когато се наведох да пусна тежките монети, човекът спря да свири, благодари ми и ме помоли да почакам. Остави цигулката, отвори чантата си и загреба шепа бонбони. В този момент друга жена също му остави пари и той отново бръкна в чантата. Тя му отказа, имала проблем със зъбите и избягвала бонбони. Човекът, оглеждайки се леко объркано, каза: „О, ама какво да ви дам тогава, искам да Ви дам нещо!” Тя не взе бонбоните, но остана да си говори с него, а аз продължих към метрото.

Аз също не ям такива бонбони – дъвчащи, с различни аромати, с цветни хартийки с нарисувани плодове. Обаче ги взех, защото ми се сториха нещо повече от бонбони. Сега стоят в една кутийка на бюрото ми в офиса, шарените им гръбчета контрастират с белите листове край тях. Един бонбон случайно е останал в джоба на палтото ми. И когато го докосна, се сещам за думите на уличния цигулар, който искаше нещо да даде.

Има ситуации, които обръщат нещата, които разбираме. И понякога уводите са по-дълги от самите истории, които искаме да разкажем. Моята беше за даването и получаването, за магическата сила на музиката. И на бонбоните.

ДОБРО С ОТЛОЖЕН СТАРТ

Нали знаете тази функция на печки, хлебопекарни, перални и миялни машини, наречена „отложен старт”, с която нагласяш часовника след колко време да се включи уредът?

Сетих се за това, когато преди няколко дни с изумление открих, че една туфа миниатюрни нарциси се готви да цъфне в градината. Бях ги забравила напълно, но сега си спомням, че и миналата, и по-миналата година така се изненадвах на появата им сред бръшляна под туите. Преди много време приятелка ми подари за рождения ден през ноември красиво аранжирано сандъче с цъфтящи нарциси. Когато прецъфяха и изчаках да изсъхнат листата им, прибрах луковиците,  наесен ги набодох в градината и ги забравих напълно. Още първата пролет се зачудих откъде са дошли тия слънчица в градината. Зарадваха ме и следващата година, а тази пък още повече, защото почти си бях тръгнала от този дом.

Само преди няколко дни прецъфтяха минзухарите, които друга приятелка ми подари като луковички за рождения ден през ноември. Те трябваше да спят няколко месеца на тъмно, преди да пуснат тъмнозелените си иглички и да налеят белите си чашки.

Сетих се и за миниатюрните астри, които цъфтят като гроздове в градината в София от пролет до зима – всяка година, след като земята се размрази, излизат от нея и почват да трупат пъпка по пъпка. Това се повтаря вече 15 години след като моята добра свекърва, която ни обичаше толкова много, ги засади в градината на новата ни къща. Тогава не знаех колко красиво е това, което ще ни изненадва всяка пролет. Вече шест години, откакто нея я няма, а доброто, което посади, продължава да цъфти все по-здраво и кичесто.

Сетих се и за още нещо, което не е свързано с цветя или поне не с истински – на Баба Марта срещнах две приятелки, които се бяха закичили с белите и червени мартеници като цветя, които им бях оплела и подарила миналата година. Третата не носеше мартеница и когато поисках да й дам, тя отвори чантата си и каза: „Не, не, не искам – аз си пазя твоето цвете от миналата година и не го изваждам от чантата си, защото ме пази.” Не знам как да нарека това, което се усеща в такива минути. Днес думите сами изплуваха в главата ми – доброто с отложен старт.

А защо с отложен? Защото то, Доброто, е живо от първия миг, но разцъфва тогава, когато неистово имаш нужда от него.