КОГАТО МОМЧЕНЦАТА СТАВАТ МЪЖЕ

Имало едно време едно момченце. То се родило в късна ноемврийска нощ с много сняг, втория за годината. Но като всеки ноемврийски сняг, и този бил за кратко, затова и на момченцето такъв му бил наречен да бъде гневът – кратък и бързо топящ се. Затова пък усмивката му била прекрасна и слънчева, като на лаленце, огряно от слънце.

Момченцето било орисано и на пътуване, макар че все се съпротивлявало на тая си орис. Нямало две години, когато предприело първия си път надалеч, после все така му вървяло – на кола, ферибот, самолет, яхта, моторна лодка, сърф, сноуборд…само космическата ракета оставала бъдеще. Пътувало от страна в страна, от море в море, от планина в планина, ама все нещо не му било толкова хубаво и продължавало да търси. Обичало книжки, после престанало да чете. Играело шах, после престанало да играе. Пишело приказки, после престанало да ги пише. Играело тенис, но не му се побеждавало. Карало скейтборд, но му го откраднали и то се отказало. Харесвало фентъзи, но не толкова много, че да го прави само. Рисувало чудесни графити, но после престанало, защото трябвало пак да пътува нанякъде, където нямало толкова свободни стени. Понякога се гневяло, после му минавало, а когато се усмихвало, слънцето огрявало всичко край него. Било разсеяно, толкова разсеяно, колкото само неговата майка можела да разбере, макар да се караJ

На 16-я си рожден ден още не знаело какъв иска да стане. Засега се молело само за електрическа китара, защото кухата вече не му била достатъчна. Искало да свири като Джими Хендрикс. Правело разни експерименти да снима сърца от светлина, направени с джобно фенерче. Обичало снимки на Земята от космоса. Имало си и друго важно нещо, но понеже не давало да се говори за него така на всички, то останало ненаписано тук.

...И на 18 още не знаело какъв иска да стане. Но пък вече обичало винилови плочи и очаквало да получи за подарък грамофон. А майка му пък му предричала бъдещето на добър човек.

...На 20 пак не знаело какъв точно иска да стане, но вече разнасяло едни дебели книги между Брюксел и Маастрихт, сглобявало хубави пъзели от музика, заобичало джаза, увлякло се по красотата в кухнята, а усмивката му оставала и оставала същата детска усмивка. На рождения му ден - насред тревожното и несигурно време - майка му го зарекла да бъде винаги от страната на Доброто и била сигурна, че то знае какво е Добро.

Ами, това е.

Майките могат да пишат само началото на приказките. Децата после продължават сами. Какви ще са приказките им, зависи от това какви сърца са им дали и дали са се научили да ги слушат и пазят.  

Пиши си приказката, мое вече голямо момче, пиши…