Пиша ти от Париж – Градът, в който никога няма да ида.
Сега е много рано сутринта. Някакъв будилник в мен звъни редовно още в
шест, като че ли знае, че не бива да пропускам нито миг от престоя си тук. Не
мога да се разхождам из стаята, защото подът скърца под босите ми пети и
техният ранобуден припев ще събуди наемателите отдолу. Лежа на леглото си по
корем със свити в коленете крака, подпряла съм брадичка на дървения перваз и с
пръсти тактувам писмото, което ти пиша. Знаеш ли колко съм нависоко сега! Пред
мен са само покриви, блестящи и застъпващи се един до друг като люспи и градът
лежи като грамадно мързеливо влечуго. Аз съм само една от неугледните птички,
които кацат за няколко минути на бронираното му тяло.
Мансардата ми е извънземно, на челото на което като пипалца стърчат антени
и антенки. На прозореца е кацнала саксийка като детска шепичка, в чиито гънки
се гуши хилаво здравче. Даже в момента, в който ти пиша, ми минава през ум, че
съм забравила да поставя чинийка отдолу и водата се стича по прояденото от
червеи дърво.
Ако се почувствам самотна, се навеждам напред, за да видя рошавата глава на
момчето в съседната стаичка. Пише. Непрекъснато пише, представяш ли си! С
някакъв много странни бонбонено розови листчета. Усеща ме още по самото
навеждане и моментално вдига глава: „Ву?”. Изненадата в гласа му винаги има
формата на цвете, което мило и несръчно ти подават на улицата. Засмивам се на
хрумването, че ако протегнем ръце, бихме могли да се хванем и така, прилепени
до стената, да разговаряме поне до обяд. Обикновено обаче си казваме някое и
друго изречение и думите ми идват много трудно, чудя се как да ги извикам в
паметта си. Точно тия думи с мириса на пълното с надежда септемврийско утро –
думите, които трябва да кажа на едно белоризо момче, което ми се усмихва от
прозореца и с което, ако протегнем ръце…
Горе, над самия град, някаква близост все пак ти е необходима – независимо
каква, дали усмивка или прехвърляне на книжни лястовици. Долу, когато усетиш
допира на твърдата настилка, можеш да си сам. Улиците тук са бъбрици и не ти
оставят време да тъгуваш. Те са като дълги ръце, които ласкаво те превеждат
през морето от хора; които кривват в различни посоки, сякаш се навеждат над
теб, за да ти разкажат нещо пикантно и тайнствено.
Улиците тук са чаровни досадници. Вмъкват те в един лабиринт от магазини, магазинчета, надвесени прозорчета, прозяващи
се безистени, мириси и цветове, многоезичие.
Улиците тук са сладкодумници – думата не можеш да вземеш от тях. Гласовете
им са гъвкави, с изящни гърбове. Започват меко-меко да се спускат, после се
изкачват и тъкмо когато си се заслушал в тях и си повярвал, те повличат надолу,
блъсват те в разни усмихнати-неусмихнати хора. Понякога изскачат пред някоя
огледална верига, за да ти покажат кой си и какъв си. Нали ме знаеш колко съм
суетна – мина ми през ум мисълта, че си е струвало да дойда тук, за да се видя
– АЗ НА ФОНА НА ПАРИЖ! Затварям очи и когато ги отворя, пак се виждам: АЗ НА
ФОНА НА ПАРИЖ! В целия си ръст, самите ми очи, самите устни, самата аз –
доволна-недоволна! А зад мен Градът – виенско колело, което се върти и сменя
цветовете, скоростта и хората, които вози.
Много бързо се живее тук. Даже сега, макар че лежа в леглото, се задъхвам
при мисълта за този бяг. Не си ли забелязал, че ние живеем със скоростта на
нещата около нас. Тръгни по някой листопаден булевард и мисълта ти ще стане
мъдра, ласкава и спокойна. А тук си капчица вода в бързей. Една пъстродреха,
пъхнала ръце в джобове капка, която няма време да избира собствена посока.
Вчера тръгнах по крайбрежната и Сена като музика прехвърли ритъма си в мен.
Аз, една-единствена и тъмна, повлякох бавно своите води, помилвах с опакото на
дланта бузите на бреговете, изтекох през пръстите на моста Мирабо и продължих
замислена и странна. Вървях край Сена. Трупах в гънките на пръстите си прах от
стоката на сухите и живописни букинисти. Фотографирах в зеницата си целувката
на едно чернооко момиче с едно чернооко момче. Пръстите ми танцуваха тарантела
по парапетите на Пон` Ньоф. И докато правех всичко това, получих най-налудното
усещане – ЧЕ НЯКОЙ СВИРИ НА ТРОМПЕТ!
Париж е джаз, под синкопите на който можеш да пишеш измислици, седнал на
бордюр; да се влюбваш в разни дяволски момчета; да рисуваш.
Париж е джаз, в който всяка следваща фраза е непредвидима.
Париж е джаз, който в крайна сметка ме разплаква.
Пак ти казвам – НЯКОЙ СВИРИ НА ТРОМПЕТ! – много странно възприятие за една
най-обикновена разходка край една най-необикновена река.
Париж е джаз, от който ми се иска да живея.
Като чета всичко, написано дотук, виждам, че нищо не съм ти разказала. Това
не е Париж, това съм Аз в Париж.
Може би трябваше да опиша всички забележителности, всички червени кръгчета,
отбелязани върху пътеводните карти. Само, че е глупаво, защото аз не съм
туристическа диплянка, която можеш да купиш от будката като цветна кошница на
отсрещния ъгъл. Тихите утрини, пъстрите следобеди, дългото безпаметно скитане,
миризмата и духът на този град не са отбелязани на нито една карта, в нито един
рекламен проспект.
И оная тишина в „Нотр Дам”, която още на входа ми забрани да бъда езичница.
Знаеш ли колко е странно – сякаш те похлупват с огромен стъклен капак: усещаш,
че накъдето да тръгнеш, ще се блъснеш в упорита стена. И органа…още усещам
допира на бавните му пръсти, които ровят в мен, за да стигнат сърцето. Спомняш
ли си Юго: „Има мигове, когато в каквото и положение да е тялото, душата ти
стои на колене.” Аз съм прашинка в този прорязан от светлина въздух. Аз съм
нищо и никоя. Затова, докато пълзя като пчела по хладното стъкло на тишината,
започвам да вярвам.
Вратата на съседната стаичка траква. Къде ли прекарва деня си тоя чудак? Аз
съм си го измислила някакъв и ще се окаже жалко, ако истината не е толкова
красива. И аз след малко трябва да излизам, защото улиците долу ме очакват –
чувам ги как нещо нетърпеливо гълчат.
Ще привършвам. Очаквай следващите ми писма, защото трябва много да
разказвам. Макар, че това съвсем не е Париж, това е нещо като Аз в Париж.
Целувки:
СУ
П.П. Сетих се нещо! Онази песен, нали знаеш коя, никога вече не слушай
онази песен! Защото ние ще отидем в Париж! Тази радост от живота, с която
градът съществува, е закодирана и в нашата кръв.
Ще се врастнем трайно в плътта му, ще станем звук в много езичната гълчава.
Нищо, че сега в тълпата аз съм никоя. Че съм Су – едно су, с което нищо не
можеш да купиш, но което блести между вечните неми павета и което някой прибира
в джоба за късмет.
Не е възможно да сме ненужни! Докато сме млади и безпарични, трябва да
живеем в Париж! Защото сме много млади и безпарични, за да живеем където и да е
другаде, освен в Париж!
30
септември 1987
Париж – Градът, в който някога
трябва да ида
No comments:
Post a Comment