Честно казано, не ми се пишеше
много за тази среща, но бях обещала на една приятелка. А не ми се пишеше,
защото много ми хареса. Знам, че звучи абсурдно, но понякога е толкова хубаво,
че не си сигурен какво повече можеш да кажеш. Особено за човек, който така
красиво работи с думите.
Една от най-любимите ми книги е
„Любов”. След нея прочетох „Копелето на Истанбул” и „Чест”. Обикнах ги и тях.
Признавам си, четвъртата, която започнах – „Дворецът на бълхите” – не довърших.
Дотегнаха ми дългите описания и започнах да чета нещо друго. Когато не ми
хареса една книга, винаги първо търся причината в себе си, затова винаги имам
надежда, че може да се върна.
На срещата се говореше много за
книги, но това, което истински ми хареса, беше излъчването на самата жена.
Изящна, някак тиха, но много емоционална - не можеш да откъснеш очите си от
начина, по който говори с ръцете си и с очите си – много красиви, сякаш тъжни,
като на романтична черно-бяла фотография. Може би за това усещане допринесе и
тъмната сцена със светлия кръг, в който самата Елиф Шафак беше поставена.
Другото, което истински ми
хареса, беше как тази изящна женственост се съчетава с ясна и категорична
гражданска позиция. Когато ходя на среща с писатели, бих искала да чуя какво
мислят те за времето, в което живеят; оценката им за актуалните събития;
паралелите между съвремието и историческото време, в което се развиват сюжетите
им; мястото на жената в обществото; сближаването и разделянето на световете, в
които живеят; отношението към религията; страха от последствията и начина, по
който ги преодоляват. Не мога да кажа, че ми се е случвало често, а срещата с
Елиф Шафак беше точно това – да чуеш мислите си, да се изненадаш от неща, които
не си знаел до момента, да поспориш задочно, да поискаш да прочетеш
допълнително.
И още нещо, с което тази жена
зарадва всички – по сценарий бяха предвидени пет въпроса от публиката, но имаше
толкова много вдигнати ръце, че тя се наклони към водещата и я помоли – може ли
да продължим с въпросите? Писател, който не бързаше да си тръгне и който със
сигурност, ако се съди по опашката, която се оформи във фоайето, е останал още
часове, за да подписва книги и да разговаря с хората.
Всъщност, конкретната тема на
дискусията беше последната книга The Architect`s Apprentice („Майстора на куполи”). Тепърва ще я чета. Със сигурност
обаче вече мога да чета и гледам и през красивите и одухотворени очи на Елиф
Шафак. Това е всъщност смисълът на срещите с писатели, нали?
 |
| Сн. BOZAR |
