Booklist 2018

По традиция в началото на всяка година с приятели си обменяме списъците с прочетените книги през изминалата година. Приятно е да откриваме съвпаденията, набелязваме си заглавия, които трябва да прочетем, говорим си за книгите. 

Тази година моят списък не е особено дълъг. Може би заради различния начин, по който подходих и книгите, които препрочетох, заради това, че са свързани с местата, по които пътувах. Така се върнах към „История за любов и мрак“ на Амос Оз, когато бях в Израел; дочетох „4321“ на Пол Остър на път, по време и на връщане от Ню Йорк; оставих настрана Мураками, докато препрочитах Стайнбек и Гинсбърг в Калифорния. През лятната ваканция пък извадих отново трилогията „Ейглетиерови“ на Анри Троайа и сякаш спрях времето, за да се върна в гимназията. Препрочетох и „Малкия принц“ на Екзюпери и „Дванайсет странстващи разказа“ на Маркес, този път на испански – с учебна, но и с откривателска цел. Дадох си сметка как години наред съм гледала на препрочитането на книги като на разхищение на време – при положение, че има толкова много нови книги, до които изобщо не мога да стигна. Сега разбирам колко е хубаво да се спреш, да се върнеш, да се забавиш в нещо познато и позабравено, да го почувстваш наново, когато си друг. Преживяването е напълно различно и книгата заема едно много по-особено място.

От новите за мен автори съм доволна, че открих Пол Остър и Джулиън Барнс. Джеймс Джойс и Фокнър са началото на личната ми акция за попълване на необясними, но поправими пропуски. Колкото до Захари Карабашлиев, Георги Господинов, Галин Никифоров, Стивън Кинг, Мураками – те са винаги в моя списък с всяка тяхна нова книга. В сметката си за 2018 година имам и две недочетени книги – „Слепота“ на Жозе Сарамаго и „Изчезването на Стефани Майер“ на Жоел Дикер. Не защото не са добри, но просто не можах да продължа да ги чета и не вярвам да се върна скоро към тях. Има и такива книги и вече знам, че няма нищо лошо в това просто да се откажеш.

Въпреки краткия списък, 2018 беше чудесна година и вярвам, че и 2019 ще бъде така.

1. "Хавра", Захари Карабашлиев 

2. "When I was five I killed myself", Howard Buten 

3. "Un amour pour rien", Jean D`Ormesson 

4. ‘Poesia’, Pablo Neruda 

5. « 4321 », Paul Auster 

6. "The Red-Haired Woman", Orhan Pamuk 

7. « The Sunset Park », Paul Auster 

8. « The Book of Illusions », Paul Auster 

9. « The Moon Palace », Paul Auster 

10. „The Brooklyn Follies", Paul Auster

11. „The Outsider", Stephen King

12. „Нека да ти нарисувам/Paris Letters", Джанис Маклаудс

13. „Всичките наши тела“, Георги Господинов

14. „Врява и безумство“, Уилям Фокнър

15. „Да готвиш за Пикасо“, Камий Обре

16. „Дъблинчани“, Джеймс Джойс

17. „The Only Story“, Julian Barnes

18. „The Sense of an Ending“, Julian Barnes

19. „Arthur & George“, Julian Barnes

20. „Elevation“, Stephen King

21. ‘Doce cuentos peregrinos’, Gabriel Garcia Marquez

22. “Тяло под роклята“, Галин Никифоров

23. “Афиши в огледалото“, Радостина А. Ангелова

24. ‘Killing Commendatore’, Haruki Murakami

За „Хавра“ и свободата да я харесваме

Чаках книгата с нетърпение от първите дни на излизането й, но когато я получих, сякаш ме беше страх да я зачета. Бях си решила, че ако не ми хареса, просто няма да пиша нищо за нея, все едно не съм я прочела и така няма да засегна нито автора, когото искрено уважавам, нито приятелката, която ми беше донесла до Брюксел своето собствено копие, получено като подарък. При това книгата е 700 страници, а всеки който пътува с малко багаж, знае какъв невероятен жест е това. Междувременно я прочетоха други приятели и техните отзиви бяха повече от хубави. Както и други, които имаха забележки и неоправдани очаквания. 

Направих този увод, за да е ясно, че щом пиша за книгата, значи ми е харесала. Много! 

Нито за миг не ми изглеждаха изкуствено съшити двете истории – на Макгахан и на Никола. Не просто беше интересно това пътуване във времето, не просто елегично и приключенско, но и с много дръзки препратки към историята, която се повтаря, когато хората не се поучават от нея. „Адът не е онова тъмно място под земята с огньовете, дяволите и мъченията. Адът е навсякъде, където върховенството на закона отсъства. Безправието превръща в ад и най-живописното кътче на Земята. Там, където няма справедливост, демоните и огньовете се появяват неизбежно.“ Помните ли от коя от двете истории са извадени тези цитати? Въпросът е реторичен. 

Съвременната история не я четох като криминале (отдавна не обичам този жанр), а като политически и обществен трилър. Знам, че много хора казват, че им е омръзнало да четат книги и гледат филми за мутри. Може би ще е вярно в някое друго време, когато всичко това ще остане в историята. Днес омръзването е мярка за примирение. И пак да използвам реториката на въпросите – от коя от двете истории е този цитат: „Аз осъждам. Аз обвинявам. Аз искам възмездие.“? 

За стила е най-лесно да определя какво ми харесва: харесвам начина, по който Захари Карабашлиев описва градове и състояния на герои, как описва малки неща („…главичката на детето в скута ми миришеше на влажно врабче…“). Харесва ми как прави кино с книгите си с автентичен диалог, с бързата смяна на кадрите, с непрекъснатото пътуване през континенти, часови зони, векове. Последното е добавка към това, което вече знаем от „18% сиво“.

Разликата с предишната книга? Тази е по-елегична, по-красива. Не само като език. Имах вече повод да споделя догадката си за вероятна причина – писана е от щастлив човек. Може би по-яростен в нетърпимостта си към злото, но и с по-голямо търпение към безусловното добро. 

Да, книгата ми хареса много! Аз не съм писател, нито литературен критик, нито учител по литература и не ми е работа да правя анализи. Аз съм това, което някога един приятел – литературен критик определи като „сантиментален читател“. За мен книгата е хубава, когато съм изчела 700-те страници на един дъх, повярвала съм на героя и ме е трогнала „човешката топлина, която вече толкова рядко лъха от съвременните романи“ (казва го д-р Вера Стоименова, не аз). За мен книгата е хубава, когато съм готова да простя липсата на развитие на някои сюжетни нишки, някои може би излишни герои или останали невидими и за редактора „loose ends”. Книгата все пак е такава, каквато авторът е поискал да бъде. А ние, читателите, имаме право да ни харесва или да не ни харесва. Някъде бях чела, че работното име на книгата е било „Свобода“.

Аз благодаря за „Хавра“, Захари Карабашлиев! И браво!  

ПРЕДИ КРАЯ НА ЛЯТОТО

Хора, за вас не знам, но аз не искам да спирам времето, въпреки че точно това си мечтаем в най-щастливите мигове,

когато децата ни са сладки и пухкави и се държат за ръката ни,

когато човекът, когото обичаме, ни обича и всичко изглежда така сякаш ще бъде завинаги,

когато сме с приятели на маса под безкрайното звездно небе и сме сигурни, че нито виното, нито думите, нито мълчанието ни някога може да свърши.

Не спирайте времето, когато сте ужасно щастливи, хора, не спирайте.

За какво ни е замръзнало от щастие време?

Как ще летим в този кехлибар като златен мед?

В омагьосания на вечно веселие замък как ще танцуваме?

И децата ни как ще пораснат и ще станат големи и смели, изгубени и спасени, ако времето спре, когато още стискат ръката ни?

И любовите как ще си тръгнат, взели всичко и всичко оставили, ако времето внезапно спре и не позволи повече нищо ново да дойде?

И приятелите ни как ще започнат да си отиват един по един и да се връщат със звездите, за да допиваме виното там, където времето никога или никъде не може да спира?

За вас не знам, но аз искам да му купя обувки. Да му кажа „Върви.“. Да го помоля само да ме вземе със себе си.

С времето искам да вървя. Докъдето не може.

"Момичето с ягодите"/The Strawberry Girl, Lisa Stromme

Пиша за тази книга, не защото е изключителна, а защото ме накара да си мисля за неща, които не са за стандартно ревю. Неща извън книгите.

Първо, дадох си сметка как все по-често класирам книгите в някакви групи, които съм си създала сама. Зная, че не е хубаво да се сравнява, защото всяка книга е единствена, уникална, несравнима. Въпреки това, сравнението вече ми е неизбежно. Сигурно така се получава след натрупване на определена маса прочетени книги и определен брой изживени години.  

Hans Heyerdahl, Strawberry Girl

„Момичето с ягодите“ много ми прилича на „Момичето с перлената обица“. Също е за момиче. Също живее в една картина. И също живее чрез много други картини. Също е написана от жена, която признава, че макар и някога живяли героите й, техните персонажи и истории са напълно измислени. Момичето в двете картини може и да живее на различни места – едното в Норвегия, другото в Холандия, но и на двете места иска да живее извън отредения му свят на покорно същество с покорна любов и покорни мечти. И в този друг свят иска да смесва бои, цветове и всичко друго, което сънува наяве.

Двете книги са и много различни – обяснявам си го с художниците, с чиито картини са свързани. Съзерцателният и вглъбен Вермеер (когото лично аз предпочитам) и експресивният Мунк, който ми създава тревожност с въртопите от светлина и мрак. И един неизвестeн за мен досега художник Ханс Хейердал, който дава име на картина и книга. И заради когото си давам сметка колко малко знам въпреки определената маса прочетени книги и определения брой изживени години.  

Второ, обичам да имам интернет, когато чета такива книги, за да гледам картините на художниците, за които се разказва. Както и да търся на картата къде се намира това градче Aсгардстранд, от което се виждат червеното море и фиордите. В Делфт вече съм била няколко пъти. Може би някой ден ще стигна и до страната на викингите и ще я видя с очите на Мунк. И очите на останалия в сянка Хейердал.

И накрая може би най-важното, книгите не са само разказана история и език. Когато им давам определен брой звезди, за мен винаги е важно и дали са ми препоръчани от скъп(a) приятел(кa). Причината за прочитането им придава някаква тайнствена сила, която е разбираема само за мен, която обичам този/тази приятел(кa).

Най-хубавото на книгите е това, което споделяме и знаем отлично защо.

Никога не е рано за ягоди. Прочетете я.

Booklist 2016

Този път равносметката ми малко закъсня. Моята 2016 година премина така:

1. "Марсиански хроники", Рей Бредбъри

2. "Тя се наслаждава на дъжда", Мария Донева

3.  "Досие на убиец", Весела Люцканова

4. "A Tale for the Time Being , Ruth Ozeki

5. "Светлината, която не виждаме", Антъни Доер

6. "Perla", Carolina De Robertis

7. "Life After Life", Kate Atkinson

8. "Най-хубавото място на света е точно тук", Франсеск Миралес

9. "Куфарът на брат ми"

10. "Скарида", Димитър Коцев – Шошо

11. "С череша се задави косът", Людмил Тодоров

12. "Отмъстителна поезия", Златна Костова

13. "Там, където не сме", Георги Господинов

14. "11/22/63", Стивън Кинг

15. "Уважаеми господин. М.", Херман Кох

16. "Влюбените Ромео и Жулиета от Афганистан", Рой Нордланд

17. "Под купола", Стивън Кинг

18. "Le livre des Baltimore", Joel Dicker

19. "Бяло сладко", Димитър Шумналиев

20. "Сърцето ти нося (в сърцето си го нося)", Е.Е.Къмингс

21. "Левиатан", Пол Остър

22. "Мъже без жени", Харуки Мураками

23. "Лятото на неудачниците", Галин Никифоров

24. "Demain", Guillaume Musso

25. "Забравените от небето", Екатерина Томова

26. "When Will There Be Good News", Kate Atkinson

27. "Battle Hymn of the Tiger Mother", Amy Chua

28. "The Light between Oceans", M. L. Stedman

29. "The Good Luck of Right Now", Matthew Quick

30. "Лисицата", Галин Никифоров

31. "Oscar et la dame rose", E. E. Schmidt

32. "Три ябълки паднаха от небето", Нарине Абгарян

33. "The Silver Linings Playbook", Matthew Quick

34. "Барселона гореща като шоколад", Каре Сантос

35. "Власт и съпротива", Илия Троянов

 

 

„Тайната история“, Дона Тарт

Ще започна с личните причини за харесване на тази книга.

Първо, защото с нея изпратих старата година и с нея посрещнах новата година. Така се случи, но аз отдавна съм разбрала, че в тоя живот няма нищо случайно.

Второ, защото я четох на път. Винаги съм вярвала, че има нещо особено в книгите, които са част от едно пътешествие. Дори и когато са много далеч като география, философия и език от местата и времето, през които четеш и пътуваш.

И трето, защото я прочетох след „Щиглецът“. А да ми хареса книга от същия автор след книга, която ми е харесала толкова много, за мен това е нещо изключително.

Сега за книгата. Обещавам, че няма да разказвам сюжета.

Интересна е. Зловеща. И поглъщаща. Без сериозни обрати, които да те изненадват. Удоволствието е по-скоро от това, че някак си от самото начало си знаел, че ще се стигне дотук. Случаят, който те вкарва в страшна игра. Откриването на границите на собственото си зло. И на доброто си също. Никой не е само добър и никой не е само лош. Страх за родители. Спомени за вини. Най-голямото наказание – собствената съвест. Познание, което те тика към опасни полета. Желанието да си обичан. Способността да си сам. Всичко е сложно. Трудно е да спреш. Приятелството е лек. И понякога смърт.

Дона Тарт е истински майстор да те накара да пишеш след като си прочел нейна книга. Както и да те вкарва в история, от която няма излизане. Вече знам, че - точно както след „Щиглецът“ - ще се питам от време на време какво ли правят сега героите. Тези, които са останали живи. И другите, които идват само нощем – в съвестта.

И май първото ми изречение се оказа излишно. Защото всяка причина за харесването (и нехаресването) на една книга е лична.

Благодаря за тайната история, Дона Тарт.

За да е утрото добро

Тази сутрин

една сврака

 

кацна

 

на прозореца,

 

за да закуси

 

с теменужките

 

ми.

 

 

Нямах време

 

да й се разсърдя,

 

защото се загледах

 

как приличат

 

удивително

 

перата й

 

на венчелистчетата

 

в синьо.

 

 

Баба казваше

 

навремето:

 

"Господ е

 

събирач."

НА ДЕТСКИТЕ КНИГИ - С ЛЮБОВ

Днес е рожденият ден на един вълшебник на име Ханс Кристиан Андерсен и Международният ден на моята голяма любов – детските книги. Затова ми се прииска да кажа нещо за тях, но, както за всяка голяма любов, не е лесно да се намерят най-важните думи.

Те са просто част от живота ми. Много важни книги съм прочела до днес. Има още много важни книги, за които няма да ми стигне животът. И сред едните, и сред другите обаче никога няма да има толкова важни за мен, колкото са приказките на Андерсен, чудните истории на Астрид Линдгрен, романите за деца на Кестнер и разбира се, „Малкият принц”, с който започва тази вселена.

Никога няма да забравя деня, в който майка ми купи „Пипи Дългото Чорапче” и от книжарницата отидохме направо в градската градина, седнахме на една пейка и тя започна да ми чете. Трябва да съм била много малка, защото със сигурност не можех да чета, а аз съм се научила още преди да навърша пет. Затова свързвам Пипи повече с гласа на мама, а не толкова с думите, които години-години наред щях имам шанса да препрочитам. Още много години по-късно щях да се спра пред вратата на стаята и да се заслушам в гласа на татко ми, който четеше „Пипи” на моята дъщеричка и негова внучка. Най-удивителното нещо в живота са красивите повторения. И детските книги, които са първо гласовете на хората, които ни ги откриват.

Затова е важно да четем на глас на децата си, хора. Да посяваме доброто в тях. Даже и това е достатъчно, защото то, доброто, после знае как да расте и да се разлиства само. Детските книги му дават шанс да се събуди като зрънце в земята напролет.

Има два филма, които съм запомнила само с по една фраза:

Първият е руски. Учителка в детската градина чете на глас за раздялата на Малкия принц с лисицата, а децата около нея я слушат и гледат с огромни насълзени очи. Друг учител, който слуша до вратата, после я пита: „Защо го правиш? Вече си имаш достатъчно неприятности с директорката...”. Тя отговоря: „Защото трябва да се научат да плачат не само, когато си ударят коляното.”

Вторият е американски. Бащата-полицай, преди да тръгне на нощна смяна, седи на леглото на дъщеричката си и й чете приказка. На вратата слуша майката, която после му казва с укор: „Защо го правиш?! Как ще се справя тя един ден в тоя свят, ако й пълниш главата с илюзии и я караш да вярва, че доброто винаги побеждава.” А бащата отговоря: „Защото то побеждава.”

Вярвам, че затова са важни детските книжки. Дори когато са тъжни. Особено, когато са тъжни. Нали?

* * *

Колко е хубаво, господи, че съм жива!

Че се вия червена и черна

край пътищата на живота, аз - къпината дива

и наострям бодлите си преди още ръцете да мерна.

Като късно лято боядисвам устните –

пред огледалото трудно мойта любов се изтрива.

В бодлите кой предполага, че чувствата

от корена към сърцето се сливат.

Искам всичко, господи, да го имам.

Разумна-неразумна, за всичко се хващам.

Мога да дишам навярно и в глината

и дори да тъжа на изпращане.

Като притчи светят край пътя очите ми

и все искам нанякъде да потегля,

а дори и по лятно разлистена,

душата ми със пръстта е зажеглена.

След като всички отминат,

ти - крайпътнице, помахай на залеза.

И заспи с надежда, че все някой като драскотина

ще те носи до края на палеца.

Booklist 2015

За пореден път ще изпратя старата година така – със списъка на прочетените книги. Те, заедно с пътуванията,  са най-краткият като описание и най-дългият като съдържание разказ за това как съм се чувствала през 2015, какво съм търсила, какво съм намерила, какви хора съм срещала и как съм се разделяла с тях. Често самите заглавия не подсказват това, но за мен са повече от дневник и повече от спомен на хартия.

Препрочитаните детски книги в списъка сигурно ви изненадват, но това е моят начин да се справям. Когато тревогата влезе в града, затвори училищата, ограничи градския транспорт и ни накара да разберем, че светът е вече друг, аз оставих всички сложни и по-малко сложни книги и отворих „Пипи Дългото Чорапче” и веднага след това „Незнайко”. Вероятно човек никога не се разделя с детския си страх от тъмното и с единствения начин да се справя с него - като прегръща нещо скъпо за комфорт. 

В списъка ги няма недовършените книги, с които излизам от годината, които чета едновременно и чиито заглавия възприемам като знаци: A Tale for the Time Being на Ruth Ozeki, „Коломбър” на Дино Будзати и „Марсиански хроники” на Рей Бредбъри.

А списъкът за новата 2016 е толкова дълъг и към него се добавят все нови и нови предложения за срещи, които да очаквам с нетърпение. Ще бъде хубава и смислена година! Да бъде!

1. “Калуня-Каля”, Георги Божинов
2. Клара и сянката”, Хосе-Карлос Сомоса
3. “The Goldfinch”, Donna Tartt
4. “The Dinner”, Herman Koch 
5. “Гръцко кафе”, Катерина Хапсали 
6. “The Humans”, Matt Haig 
7. „Вила с басейн”, Херман Кох
8. „Лавина”, Блага Димитрова 
9. „Книжарничката на острова”, Габриел Зевин  
10. „Понякога ангели”, Емил Тонев  
11. “Книга на мълчанието”, Борис Христов 
12. “Night Train to Lisbon”, Pascal Mercier  
13. „Малка човешка мелодия”, Йордан Д. Радичков 
14. „Един след полунощ”, Керана Ангелова 
15. „Дневният живот на нощните пеперуди”, Деница Дилова 
16. “Дванайсет странстващи разказа”, Г. Г. Маркес 
17. “Майстора на куполи”, Елиф Шафак 
18. “Шлеп в пустинята”, Людмил Тодоров 
19. „Красивата Тоскана”, Франсис Мей 
20. „Кръв, кости и масло”, Габриел Хамилтън 
21.  “Стъкларят от Мурано”, Марина Фиорато 
22. „Вила „Тъга”, Патрик Модиано 
23. „Улица „Тъмните магазинчета”, Патрик Модиано 
24. „Април в Париж”, Урсула Ле Гуин 
25. „Усмивка почти”, Франсоа Саган 
26. „Песента на Соломон”, Тони Морисън 
27. „Докато дишам”, Георги Томов 
28. „Никой не се спасява сам”, Маргарет Мацантини 
29. „Свещена билка. Тайният бележник на Фрида Кало”, Ф.Г.Хагенбек 
30. „Седем добри години”, Етгар Керет 
31. „Големият портрет”, Дино Будзати 
32. „Ничия”, Христина Панджаридис 
33. „Разруха”, Владимир Зарев 
34. „Безпътният автобус”, Джон Стайнбек 
35. „Руският съсед”, Михаил Вешим 
36. „Когато бях морски капитан”, Михаил Вешим  
37. „Everything I ever Told You”, Celeste Ng 
38. “И крещя”, Елка Стоянова 
39. “Change of Heart”, Jodi Picoult  
40. „Някъде другаде”, Христина Панджаридис  
41. “Purity”, Jonathan Franzen   
42. “The Marriage Plot”, Jeffrey Eugenides 
43. „Пипи Дългото Чорапче”, Астрид Линдгрен 
44. „Незнайко в Града на цветята”, Николай Носов 
45. „Незнайко в Слънчевия град”, Николай Носов 
46. “Сияние за жена”, Ромен Гари  
47. „Разкази с неочакван край”, Роал Дал  
48. “Please Look after Mom”, Kyung-sook Shin

Booklist 2014: http://skabaktchieva.blogspot.be/2014/12/booklist-2014.html

ТАЗИ СУТРИН

се загледах в антрето:

най-отгоре
на закачалката
отрупана с есенни дрехи

се мъдри
моята сламена
шапка с цветя.

Лятото не пише
за сбогом.

ДНЕС

Най-сетне лятото свърши

като прекрасен, но уморителен ден:

Среща след среща със слънца и морета,

летища и изгреви, пътища и сладко от вишни,

куфари и раздели, залези и надежди,

горски поляни и прасковен сок по брадичката,              

огромни звезди и стихове, които

избухват.

Вече мога да спра.

Най-сетне е вечер, виното е червено,

а въздухът до късно през нощта мирише на печени чушки

и кратки стихове с няколко жълти листа.

Есента е хралупа и аз надничам от нея

като предсън. Или предтеча.

Сн. Катя Кабакчиева

ЕЛИФ ШАФАК И СРЕЩАТА В BOZAR

Честно казано, не ми се пишеше много за тази среща, но бях обещала на една приятелка. А не ми се пишеше, защото много ми хареса. Знам, че звучи абсурдно, но понякога е толкова хубаво, че не си сигурен какво повече можеш да кажеш. Особено за човек, който така красиво работи с думите.

Една от най-любимите ми книги е „Любов”. След нея прочетох „Копелето на Истанбул” и „Чест”. Обикнах ги и тях. Признавам си, четвъртата, която започнах – „Дворецът на бълхите” – не довърших. Дотегнаха ми дългите описания и започнах да чета нещо друго. Когато не ми хареса една книга, винаги първо търся причината в себе си, затова винаги имам надежда, че може да се върна.

На срещата се говореше много за книги, но това, което истински ми хареса, беше излъчването на самата жена. Изящна, някак тиха, но много емоционална - не можеш да откъснеш очите си от начина, по който говори с ръцете си и с очите си – много красиви, сякаш тъжни, като на романтична черно-бяла фотография. Може би за това усещане допринесе и тъмната сцена със светлия кръг, в който самата Елиф Шафак беше поставена.

Другото, което истински ми хареса, беше как тази изящна женственост се съчетава с ясна и категорична гражданска позиция. Когато ходя на среща с писатели, бих искала да чуя какво мислят те за времето, в което живеят; оценката им за актуалните събития; паралелите между съвремието и историческото време, в което се развиват сюжетите им; мястото на жената в обществото; сближаването и разделянето на световете, в които живеят; отношението към религията; страха от последствията и начина, по който ги преодоляват. Не мога да кажа, че ми се е случвало често, а срещата с Елиф Шафак беше точно това – да чуеш мислите си, да се изненадаш от неща, които не си знаел до момента, да поспориш задочно, да поискаш да прочетеш допълнително.

И още нещо, с което тази жена зарадва всички – по сценарий бяха предвидени пет въпроса от публиката, но имаше толкова много вдигнати ръце, че тя се наклони към водещата и я помоли – може ли да продължим с въпросите? Писател, който не бързаше да си тръгне и който със сигурност, ако се съди по опашката, която се оформи във фоайето, е останал още часове, за да подписва книги и да разговаря с хората.

Всъщност, конкретната тема на дискусията беше последната книга The Architect`s Apprentice („Майстора на куполи”). Тепърва ще я чета. Със сигурност обаче вече мога да чета и гледам и през красивите и одухотворени очи на Елиф Шафак. Това е всъщност смисълът на срещите с писатели, нали?

Сн. BOZAR

„ПОНЯКОГА АНГЕЛИ”, ЕМИЛ ТОНЕВ

Дочетох я на Великден, а аз вярвам в неслучайността на срещите с книгите. Стана ми светло от нея – след всички 230 страници, които ме разсмиваха с глас, натъжаваха до сълзи, караха ме да си припомням случки с мои приятели, искаше ми да се обадя на всеки от тях и да му кажа по някакъв - поне толкова хубав като в тази книга - начин „Ти си ми приятел и аз те обичам”. И с тези, които не са с нас, да си поговоря.

Заради приятелите тази книга е много лична и в същото време не е. Моето поколение ще се почувства разказано и благодарно. И вероятно ще спре да се самосъжалява и нарича изгубено.  

А аз ще се погрижа приятелите ми, с които заедно вървяхме „По пътя”, да прочетат тази книга. „Може и да не сме ангели, но има мигове, в които доста заприличваме на такива.. 

ТИ, КОЙТО СИ НА ЗЕМЯТА

От тази книга (The Humans by Matt Haig) човек може да научи много неща – ето някои от които:

1.      Преди да започнеш отново да натякваш на децата си, че не искат да четат „Синовете на Великата мечка” или „Граф Монте Кристо”, добре е да се вслушаш в тяхната (на децата!) препоръка за хубава книга. 

2.      На млади години четеш за извънземни, за да мечтаеш за Космоса. В по-зряла възраст четеш за извънземни, за да научиш повече за хората и за Земята, на която живееш.

3.       Има 97 съвета към хората на Земята, за някои от които може и да си подозирал, но е друго да ги чуеш от извънземен. 

4.      Математиката е поезия. Поезията е математика. 

5.      Вместо да изброяваш, по-добре да кажеш на хората да я прочетат.

Това, което човек със сигурност никога няма да научи, е как от смешното и тъжното се получават такива красиви истории.