Дочетох я на Великден, а аз
вярвам в неслучайността на срещите с книгите. Стана ми светло от нея – след
всички 230 страници, които ме разсмиваха с глас, натъжаваха до сълзи, караха ме
да си припомням случки с мои приятели, искаше ми да се обадя на всеки от тях и
да му кажа по някакъв - поне толкова хубав като в тази книга - начин „Ти си ми
приятел и аз те обичам”. И с тези, които не са с нас, да си поговоря.
Заради приятелите тази книга е
много лична и в същото време не е. Моето поколение ще се почувства разказано и
благодарно. И вероятно ще спре да се самосъжалява и нарича изгубено.
А аз ще се погрижа приятелите ми,
с които заедно вървяхме „По пътя”, да прочетат тази книга. „Може и да не сме
ангели, но има мигове, в които доста заприличваме на такива..
.JPG)
No comments:
Post a Comment