Снежинки

Вече два почивни дни плета снежинки. Не знам защо, досега винаги съм плела цветя и всички приятели така ме познават. Аз дори не знаех как се плетат снежинки, но се научих като гледах клипчета в интернет и следвах инструкциите. Никак не е трудно, да знаете.

Ноември е още - студено, но ясно. Бегониите, мушкатата и латинките все така ярко цъфтят. Сутрин колите са покрити със скреж, но през деня е меко и стрелицията в градината, която очевидно не знае какво са сезони, пак е направила пъпка, която ще цъфне напролет.

Със сигурност обаче зимата дойде по-рано тази година Настани се в стаите, които децата освободиха, за да следват живота си. Сега в тях спят орхидеите, които имат нужда от време, за да направят новите пъпки. Неочаквано се намери и място за всичко, което досега затрупваше стола ми в спалнята и аз изведнъж се сетих, че този стол служи за седене в студени недели и стихнали вечери, за четене, за рисуване, за плетене на цветя и снежинки.

Едва когато децата тръгнат по пътя си, осъзнаваш истинското предназначение на вещите и на зимата.

А снежинките са красиви, нали?

За татковците и светулките

Понеже живеем на Улицата на светулките, обичната Мария, която е на гости, разказва как татко им, когато били малки, хващал светулки и ги пускал да летят в направената от него детска къщичка с покрив от плетено бебешко кошче. А вечерта, преди сън, им казвал: “Спете сега и утре пак ще ви донеса на щуреца цигулката и фенерчето на светулката.”

Защото татковците правят това - грижат се за светулките на децата си. И за щурчетата също.

Дълъг е списъкът на нещата, които дължим на родителите си. Вече знам, че единственият начин да им се отблагодарим, че сме имали дом, храна, образование и полет, е да дадем същото, ако не и повече, на своите деца.

За светулките обаче, за светулките в живота ни трябва да се погрижим специално. Както и за онзи невидим щурец. Ако искаме да продължават да свирят и светят в нощта.

Днес моят татко празнува 80-тия си рожден ден и искам да му благодаря за светулките. И за щурчетата също.

Октомври

Отваряйки една тетрадка, открих, че цял октомври излетял.

Ама какъв октомври само! Пътувал по пътища. Вървял край Сена. Празнувал рожден ден на 20-годишно момиче. Седял на стълбите на една катедрала, за да чака Зелда и Скот в полунощ. Ял печени кестени в Монмартр. Снимал прозорци и есенно слънце в тях. Летял със самолет през океана. Бродил из столицата на далечна страна. Погледнал света от 3125 метра надморска височина. Посрещал приятели. Ял шоколад в Брюж, снимал се със саксофони в Динант, пил бира в Дюрбюи – или същото в различен ред, защото през есента подредбата няма значение.

Какъв октомври само! Пълен като кошница с грозде, червено вино, сирене и обич. Ярък като зелена трева, златно дърво и небе, което се отваря и затваря като завеса на голямата сцена.

Май не съм имала досега такъв октомври! Изпращам го на път с нови дрехи и стар порцелан.

Дали ще го таксуват за свръхбагаж или ноември великодушно ще го пусне да мине?  

ЕСЕН Е,

когато в дланта ти

се топли кестен

вместо детска ръка.

Юнско пътуване

Няма друго такова пътуване като юнското,

когато вали и грее слънце едновременно, розите са весели и мълчаливи, а пътищата извън магистралата толкова тесни, че зеленината край тях те дърпа за ръкавите, за да поспреш и да съжалиш, че не умееш да рисуваш макове. Житото е обещание, светулките също, а нощите ходят някъде да танцуват тайно и се връщат с изтрити подметки да поспят, докато денят тържествува.  

Няма друго такова пътуване като юнското,

когато всичко, посадено през годината, разцъфва в картини, модели, проекти, облечени в шарени дрехи идеи, неназовими неща, защото един цял университет е превърнат в изложба, пред която майките и бащите се радват на това, което са мечтали да бъдат, а порасналите деца се прегръщат до имената си върху картините, моделите, проектите, облечените в шарени дрехи идеи и неназовимите неща, после отиват някъде с кратката нощ, на сутринта се разделят, за да тръгнат за мястото, където пак ще се срещнат.

Няма друго такова пътуване като юнското,

когато в един и същи ден пътуваш с влак, бродиш по улици, спираш за бира, отбиваш се в галерия да кажеш „здравей“ на Леонардо и Ван Гог, смесваш се с цветя, дрехи, сладолед и чужди езици по улици и пазари, после вървиш през парка със столчета в зелено и бяло и хора, които мълчат със затворени очи и обърнати към слънцето длани, а на връщане влакът е толкова бавен, че можеш да гледаш през прозорците на крайпътните къщи, а морето е отляво и пита утре дали ще успееш да стигнеш до него.

Няма друго такова пътуване като юнското,

когато денят е толкова дълъг, че не стига за нищо, морето се отдръпва надалеч, за да можеш да походиш в земите, които то обитава, маковете, пчелите, птиците и краткият дъжд са неистови, настоятелни, ничии и вдигат шум до небето, а в края на зеления тунел на деня фериботите поглъщат колите като малки рибки и снизходително ги оставят да изплуват на отсрещната нощ.

Няма друго такова пътуване като юнското,

когато сърцето ти е толкова младо, а се свива от тъга, че никога вече няма да има абсолютно същото юнско пътуване, в което розите са весели и все пак мълчаливи, децата – пораснали, а близо до теб, и всичко, абсолютно всичко е твое, но си отива.

Буквите са красиви

24 май е и някак навреме под ръката ми излиза това:

Буквите са не само важни – буквите са красиви! Рядко се заглеждаме в тях, въпреки че всеки ден ги гледаме.

Вчера моя колежка – германка, след като й разказах за празника, прояви интерес. Искаше да знае как се произнасят нашите букви, показваше някоя и питаше: „А тази?“, търсеше аналогии с други азбуки. Показах й как се изписват ръкописните и сякаш за първи път открих и аз колко красиви са наистина буквите!

Когато бях в първи клас, започвахме да пишем – първо ченгелчета, после и целите букви! – с молив. Едва когато станеш добър в изписването им, получаваш правото да пишеш с писалка – автоматична!, не с химикал. Имахме и часове – в събота! – по краснопис. Майка ми също беше много взискателна и никога не намираше за достатъчно красиви моите букви. И досега си спомням сълзите по една тетрадка, цялата изписана с буквата „А“.

Благодарение на всичко това и до днес пиша много - на ръка и сравнително красиво. Нещо повече: когато съм тревожна, очаквам нещо или някой упорито ми губи времето, неусетно нижа първолашки букви. 

Вярвам, че ръката знае защо и много държи да напомня: „Буквите са красиви!“

Просто и хубаво

Вчера бях на среща с учениците в моето училище. Говорехме си за големите неща – за Европа, за доброволчеството, за промените в климата, за изкуствения интелект. 

И за малките неща си говорихме.

Казах им: „Успях да дойда навреме, защото приятелите ми промениха плановете си за път, за да ме докарат. Да, има автобуси и коли под наем, но нито един начин за придвижване в пространството не е толкова надежден, бърз, весел и смислен като този, предложен от приятели“.

Казах им: „Пазете си приятелствата, които създавате тук и сега. Човек може да постигне много неща, може да бъде удовлетворен от много успехи, може да има много пари, може да прави сам много неща. Но със сигурност му липсва много, ако няма приятели, които да го чакат да се върне, които да мислят как да го изненадат, които са готови за път – както, докъдето и когато трябва.“

Казах им: „Направете тук и сега така, че един ден приятелите ви да дойдат, когато най-малко очаквате.“

Колко просто звучи, нали? Просто и хубаво. А не всеки го има.

P.S. В камината в дома на моята приятелка има едно дърво, готово за огъня, което изглежда така случайно или напълно неслучайно:

Да чакаш дете да се върне

Няма друга такава любов, няма друго такова 

на минути броене, на часовника гледане.

Каквото и да прави тялото, душата излиза на пътя, взира се във всяка точица на хоризонта и няма нужда от очи, за да разпознае

точицата, която към дома се прибира,

която отмята от лицето си вятъра като разпиляна коса,

която изгрява слънцето, нищо, че навън е все още дъждовно.

Каквото и да прави тялото, хляба е изпекла душата и пак тя е огряла къщата, 

за да не обърка пътя този, който си идва.

Няма друга такава любов – 

и когато сме деца и се връщаме, 

и когато сме майки и чакаме.

Единствената любов, в която можем да бъдем и двете.

Сняг

Тази сутрин отново тихичко вали и много искам да го кажа:

Снегът пази душите ни от измръзване – точно както пази луковичките на лалетата и семенцата в почвата. Пази ги от изсъхване, от потъване, пази ги от изчезване.

Преди много години в Лондон бях на курс, в който сред участниците от най-различни държави имаше и бразилец. Един следобед заваля сняг – лондонски сняг, само няколко разпилени снежинки. Всички се оживиха и се струпаха на прозореца, а бразилецът грабна фотоапарата с огромния обектив, който мъкнеше навсякъде, и започна да снима. Когато снима всички снежинки една по една, развълнувано каза „За първи път виждам сняг на живо.“

Обясним е възторгът на един пораснал човек, който за първи път вижда нещо, което познава  само от снимка или от описания в книги. Умилителен и изпълващ ни със завист е възторгът на  децата, които седят с часове с нос, залепен на прозореца, или се прибират със замръзнали ръце и мокри до кости. Възторгът обаче, който преживелите вече толкова зими продължаваме да изпитваме – този възторг е спасителен.

Потънали в работа хора стават от бюрата си в офиса, за да гледат снега с радост, която скоро не е виждана по лицата им.

Хора, обичайно сърдити на утрото, стават с нетърпение и дълго мълчат пред гледката през прозореца.

На гарата влакът закъснява, а хора вадят телефони и с усмивка снимат графиката на релсите, побелелите жици, стъпките по снега, клоните над перона.

Лековит е снегът. Както и розовият цвят по дърветата или листопадът. Всеки сезон си има своя терапия. 

Днес е зима и с радост вали.

„Уки уки, Япония“

Тъкмо дочетох втората книга на Юлияна Антонова – Мурата и бързам да напиша за нея – докато е още светла радостта, а и защото довечера книгата вече няма да бъде при мен.

Искам да ви я разкажа като две неща: като Човек и като Книга.

Човекът „Уки уки, Япония“ е от тези, които обичат да вървят по слънчевата страна на улицата. От тези, които ти разказват за доброто, което са видели у хората. Не защото са наивни и не знаят, че има зло, а защото са разбрали, че на злото нито трибуна, нито сърце трябва да се отдава. Познавам и други, които са живели в Япония и които надълго и нашироко могат да разказват колко не-чак-толкова-добри неща са видели. Не вярвам, че е въпрос на личен избор как ще виждаш нещата, хората просто виждат така, както умеят. Наскоро друга приятелка по друг повод ми каза поговорката „Добри очи добро виждат.“ И мисля, че това е тайната да казваш на нещата „уки уки“.

Човекът „Уки уки, Япония“ ме запозна със своите приятели, които вече възприемам като мои. Успя да ме усмихне и успя да ме разплаче. Накара ме като една от героините Бриджит да търся самолетни билети Брюксел – Токио, но и необяснимо направи да ми домъчнее за дома, което, да си призная, рядко ми се случва. А всъщност е напълно обяснимо: Носталгията е по хората и нещата, които обичаме, а не по страни, които се намират на континенти върху планета.

А книгата? Книгата „Уки уки, Япония“ е красива, приятна на пипане, чиста, много бяла с червени акценти. Заради фотографиите е като личен албум. Страниците са твърди – не е за прелистване, а за бавно отгръщане. Малко трудно стои отворена, има нужда от човешки ръце, които сякаш са отвикнали от това усилие покрай електронните четци. Книгата „Уки уки, Япония“ е направена така, че да бъдеш с нея, когато я четеш – дори физически.

А защо няма да бъде с мен довечера? Защото ще я подаря. Още като я поръчах на приятелка, която ми я купи и донесе от България, бях решила, че ще я прочета и ще я подаря на друга приятелка, с която четохме и „Моши, моши“. А за себе си ще си я купя пак през лятото. За моя изненада днес попаднах на разказа за юзу и традицията първите плодове, които дава дървото, да се споделят с приятели, а да не остават за собственика.

Не вярвам в случайността. В доброто вярвам. Ако правилно съм разбрала от Човека и от Книгата, това е уки уки.

Booklist 2018

По традиция в началото на всяка година с приятели си обменяме списъците с прочетените книги през изминалата година. Приятно е да откриваме съвпаденията, набелязваме си заглавия, които трябва да прочетем, говорим си за книгите. 

Тази година моят списък не е особено дълъг. Може би заради различния начин, по който подходих и книгите, които препрочетох, заради това, че са свързани с местата, по които пътувах. Така се върнах към „История за любов и мрак“ на Амос Оз, когато бях в Израел; дочетох „4321“ на Пол Остър на път, по време и на връщане от Ню Йорк; оставих настрана Мураками, докато препрочитах Стайнбек и Гинсбърг в Калифорния. През лятната ваканция пък извадих отново трилогията „Ейглетиерови“ на Анри Троайа и сякаш спрях времето, за да се върна в гимназията. Препрочетох и „Малкия принц“ на Екзюпери и „Дванайсет странстващи разказа“ на Маркес, този път на испански – с учебна, но и с откривателска цел. Дадох си сметка как години наред съм гледала на препрочитането на книги като на разхищение на време – при положение, че има толкова много нови книги, до които изобщо не мога да стигна. Сега разбирам колко е хубаво да се спреш, да се върнеш, да се забавиш в нещо познато и позабравено, да го почувстваш наново, когато си друг. Преживяването е напълно различно и книгата заема едно много по-особено място.

От новите за мен автори съм доволна, че открих Пол Остър и Джулиън Барнс. Джеймс Джойс и Фокнър са началото на личната ми акция за попълване на необясними, но поправими пропуски. Колкото до Захари Карабашлиев, Георги Господинов, Галин Никифоров, Стивън Кинг, Мураками – те са винаги в моя списък с всяка тяхна нова книга. В сметката си за 2018 година имам и две недочетени книги – „Слепота“ на Жозе Сарамаго и „Изчезването на Стефани Майер“ на Жоел Дикер. Не защото не са добри, но просто не можах да продължа да ги чета и не вярвам да се върна скоро към тях. Има и такива книги и вече знам, че няма нищо лошо в това просто да се откажеш.

Въпреки краткия списък, 2018 беше чудесна година и вярвам, че и 2019 ще бъде така.

1. "Хавра", Захари Карабашлиев 

2. "When I was five I killed myself", Howard Buten 

3. "Un amour pour rien", Jean D`Ormesson 

4. ‘Poesia’, Pablo Neruda 

5. « 4321 », Paul Auster 

6. "The Red-Haired Woman", Orhan Pamuk 

7. « The Sunset Park », Paul Auster 

8. « The Book of Illusions », Paul Auster 

9. « The Moon Palace », Paul Auster 

10. „The Brooklyn Follies", Paul Auster

11. „The Outsider", Stephen King

12. „Нека да ти нарисувам/Paris Letters", Джанис Маклаудс

13. „Всичките наши тела“, Георги Господинов

14. „Врява и безумство“, Уилям Фокнър

15. „Да готвиш за Пикасо“, Камий Обре

16. „Дъблинчани“, Джеймс Джойс

17. „The Only Story“, Julian Barnes

18. „The Sense of an Ending“, Julian Barnes

19. „Arthur & George“, Julian Barnes

20. „Elevation“, Stephen King

21. ‘Doce cuentos peregrinos’, Gabriel Garcia Marquez

22. “Тяло под роклята“, Галин Никифоров

23. “Афиши в огледалото“, Радостина А. Ангелова

24. ‘Killing Commendatore’, Haruki Murakami