Booklist 2015

За пореден път ще изпратя старата година така – със списъка на прочетените книги. Те, заедно с пътуванията,  са най-краткият като описание и най-дългият като съдържание разказ за това как съм се чувствала през 2015, какво съм търсила, какво съм намерила, какви хора съм срещала и как съм се разделяла с тях. Често самите заглавия не подсказват това, но за мен са повече от дневник и повече от спомен на хартия.

Препрочитаните детски книги в списъка сигурно ви изненадват, но това е моят начин да се справям. Когато тревогата влезе в града, затвори училищата, ограничи градския транспорт и ни накара да разберем, че светът е вече друг, аз оставих всички сложни и по-малко сложни книги и отворих „Пипи Дългото Чорапче” и веднага след това „Незнайко”. Вероятно човек никога не се разделя с детския си страх от тъмното и с единствения начин да се справя с него - като прегръща нещо скъпо за комфорт. 

В списъка ги няма недовършените книги, с които излизам от годината, които чета едновременно и чиито заглавия възприемам като знаци: A Tale for the Time Being на Ruth Ozeki, „Коломбър” на Дино Будзати и „Марсиански хроники” на Рей Бредбъри.

А списъкът за новата 2016 е толкова дълъг и към него се добавят все нови и нови предложения за срещи, които да очаквам с нетърпение. Ще бъде хубава и смислена година! Да бъде!

1. “Калуня-Каля”, Георги Божинов
2. Клара и сянката”, Хосе-Карлос Сомоса
3. “The Goldfinch”, Donna Tartt
4. “The Dinner”, Herman Koch 
5. “Гръцко кафе”, Катерина Хапсали 
6. “The Humans”, Matt Haig 
7. „Вила с басейн”, Херман Кох
8. „Лавина”, Блага Димитрова 
9. „Книжарничката на острова”, Габриел Зевин  
10. „Понякога ангели”, Емил Тонев  
11. “Книга на мълчанието”, Борис Христов 
12. “Night Train to Lisbon”, Pascal Mercier  
13. „Малка човешка мелодия”, Йордан Д. Радичков 
14. „Един след полунощ”, Керана Ангелова 
15. „Дневният живот на нощните пеперуди”, Деница Дилова 
16. “Дванайсет странстващи разказа”, Г. Г. Маркес 
17. “Майстора на куполи”, Елиф Шафак 
18. “Шлеп в пустинята”, Людмил Тодоров 
19. „Красивата Тоскана”, Франсис Мей 
20. „Кръв, кости и масло”, Габриел Хамилтън 
21.  “Стъкларят от Мурано”, Марина Фиорато 
22. „Вила „Тъга”, Патрик Модиано 
23. „Улица „Тъмните магазинчета”, Патрик Модиано 
24. „Април в Париж”, Урсула Ле Гуин 
25. „Усмивка почти”, Франсоа Саган 
26. „Песента на Соломон”, Тони Морисън 
27. „Докато дишам”, Георги Томов 
28. „Никой не се спасява сам”, Маргарет Мацантини 
29. „Свещена билка. Тайният бележник на Фрида Кало”, Ф.Г.Хагенбек 
30. „Седем добри години”, Етгар Керет 
31. „Големият портрет”, Дино Будзати 
32. „Ничия”, Христина Панджаридис 
33. „Разруха”, Владимир Зарев 
34. „Безпътният автобус”, Джон Стайнбек 
35. „Руският съсед”, Михаил Вешим 
36. „Когато бях морски капитан”, Михаил Вешим  
37. „Everything I ever Told You”, Celeste Ng 
38. “И крещя”, Елка Стоянова 
39. “Change of Heart”, Jodi Picoult  
40. „Някъде другаде”, Христина Панджаридис  
41. “Purity”, Jonathan Franzen   
42. “The Marriage Plot”, Jeffrey Eugenides 
43. „Пипи Дългото Чорапче”, Астрид Линдгрен 
44. „Незнайко в Града на цветята”, Николай Носов 
45. „Незнайко в Слънчевия град”, Николай Носов 
46. “Сияние за жена”, Ромен Гари  
47. „Разкази с неочакван край”, Роал Дал  
48. “Please Look after Mom”, Kyung-sook Shin

Booklist 2014: http://skabaktchieva.blogspot.be/2014/12/booklist-2014.html

ТИХА НОЩ, СВЯТА НОЩ

Днес, докато навивах лозовите сърмички, а на вратата се звънна и пристигна и последният от подаръците, който побързах да скрия, за да опаковам и пъхна под елхата, някак изведнъж проумях за какво служат традициите.

В моето очакване на празника аз се радвам и се връщам в детството си, когато мама и татко приготвяха храната, нареждаха красиво масата и криеха зад гърба си подаръците, а от спалнята долиташе това така обичано шумолене на хартия. В моето детство големите приготовления не бяха за Бъдни вечер, а за Нова година, и на вратата звънеше не Дядо Коледа, а Дядо Мраз. Благодарна съм обаче на родителите си, които ми предадоха любовта си към празниците без да ги белязват с имена.

Моето щастие днес – повече от четири десетилетия по-късно - е да вървя по пътеката, по която семейството ми е хвърляло трохички с любов. Сега аз продължавам да правя същото за децата си, макар и порастнали – белязвам пътя, който те да разпознаят някой ден и по който да вървят, докато завиват сърмичките за децата си, поставят паричката в содената питка, подправят боба и звънят на вратата вместо Дядо Коледа. Може би тогава празникът ще има други имена и други символи, но ако си научен да очакваш светлина, ще искаш да я следваш неизменно.

Ето за това служат традициите, мисля си, докато броя постните ястия.

Ще наречем първото парче от питката за къщата, ще оставим трапезата нераздигната, ще разопаковаме подаръците, защото у дома обикновено Дядо Коледа минава рано.

И ще оставим празника да свети цяла нощ.

А тя е много тиха. И е свята.

ПРИЯТЕЛИ,

Сн. Катя Кабакчиева

които бяхте с мен през цялата първа година на моя блог – тази публикация е специално за вас.

Благодаря ви за това, че четяхте думите ми, че вярвахте в тях, че поискахте да долитат в пощенските ви кутии! Че ми споделяхте, че ви помагат или че са това, което сте усещали и вие. Еднакво ценя посещенията в блога ми и на тези от вас, с които ни свързва приятелство от деца; и на тези, с които се срещаме в делника; и на тези, които не познавам лично, но са ме открили чрез своите приятели. Неведоми и красиви са пътищата, по които хората намират хора - благодаря ви за това, че повярвахте в знаците и направихте срещите ни възможни!

Пожелавам ви светли, топли и чисти празници с хубави и обичани хора! Бъдете здрави, вярвайте в доброто и дарявайте добро – то винаги ще ви намери за отплата!

Ще се радвам да бъдем заедно и през Новата година, която ще бъде по-хубава, по-мъдра и щастлива!

Амин!

CHOCOLAT PARTOUT

През изминалата седмица ме усмихнаха много неща, но за едно от тях ми се прииска да ви кажа:

В автобуса в тъмната утрин едно момиченце в количка гризеше намазана филия. Майката недоволна му бършеше ръчичките и лицето, нареждайки: „Виж! Виж! Шоколад навсякъде! Chocolat partout!”

Момиченцето взе да пляска радостно и да пее: „Шоколад навсякъде! Шоколад навсякъде! Chocolat partout! Chocolat partout!”.

Тази песничка много ми хареса и по-късно през седмицата, когато нещо беше на ръба да ме ядоса, отчая или просто умори, си прошепвах наум „Шоколад навсякъде! Chocolat partout!” И, повярвайте, помага!

Това е, разбира се, заради лековитата сила на повторението и магията на думата "шоколад". Но и заради превръщането на мърморенето в песен. Опитайте и вие!

КОГАТО МОМЧЕНЦАТА СТАВАТ МЪЖЕ

Имало едно време едно момченце. То се родило в късна ноемврийска нощ с много сняг, втория за годината. Но като всеки ноемврийски сняг, и този бил за кратко, затова и на момченцето такъв му бил наречен да бъде гневът – кратък и бързо топящ се. Затова пък усмивката му била прекрасна и слънчева, като на лаленце, огряно от слънце.

Момченцето било орисано и на пътуване, макар че все се съпротивлявало на тая си орис. Нямало две години, когато предприело първия си път надалеч, после все така му вървяло – на кола, ферибот, самолет, яхта, моторна лодка, сърф, сноуборд…само космическата ракета оставала бъдеще. Пътувало от страна в страна, от море в море, от планина в планина, ама все нещо не му било толкова хубаво и продължавало да търси. Обичало книжки, после престанало да чете. Играело шах, после престанало да играе. Пишело приказки, после престанало да ги пише. Играело тенис, но не му се побеждавало. Карало скейтборд, но му го откраднали и то се отказало. Харесвало фентъзи, но не толкова много, че да го прави само. Рисувало чудесни графити, но после престанало, защото трябвало пак да пътува нанякъде, където нямало толкова свободни стени. Понякога се гневяло, после му минавало, а когато се усмихвало, слънцето огрявало всичко край него. Било разсеяно, толкова разсеяно, колкото само неговата майка можела да разбере, макар да се караJ

На 16-я си рожден ден още не знаело какъв иска да стане. Засега се молело само за електрическа китара, защото кухата вече не му била достатъчна. Искало да свири като Джими Хендрикс. Правело разни експерименти да снима сърца от светлина, направени с джобно фенерче. Обичало снимки на Земята от космоса. Имало си и друго важно нещо, но понеже не давало да се говори за него така на всички, то останало ненаписано тук.

...И на 18 още не знаело какъв иска да стане. Но пък вече обичало винилови плочи и очаквало да получи за подарък грамофон. А майка му пък му предричала бъдещето на добър човек.

...На 20 пак не знаело какъв точно иска да стане, но вече разнасяло едни дебели книги между Брюксел и Маастрихт, сглобявало хубави пъзели от музика, заобичало джаза, увлякло се по красотата в кухнята, а усмивката му оставала и оставала същата детска усмивка. На рождения му ден - насред тревожното и несигурно време - майка му го зарекла да бъде винаги от страната на Доброто и била сигурна, че то знае какво е Добро.

Ами, това е.

Майките могат да пишат само началото на приказките. Децата после продължават сами. Какви ще са приказките им, зависи от това какви сърца са им дали и дали са се научили да ги слушат и пазят.  

Пиши си приказката, мое вече голямо момче, пиши…

През 1987 - десет години преди за първи път да отида в Париж - написах това:

Здравей!

Пиша ти от Париж – Градът, в който никога няма да ида.

Сега е много рано сутринта. Някакъв будилник в мен звъни редовно още в шест, като че ли знае, че не бива да пропускам нито миг от престоя си тук. Не мога да се разхождам из стаята, защото подът скърца под босите ми пети и техният ранобуден припев ще събуди наемателите отдолу. Лежа на леглото си по корем със свити в коленете крака, подпряла съм брадичка на дървения перваз и с пръсти тактувам писмото, което ти пиша. Знаеш ли колко съм нависоко сега! Пред мен са само покриви, блестящи и застъпващи се един до друг като люспи и градът лежи като грамадно мързеливо влечуго. Аз съм само една от неугледните птички, които кацат за няколко минути на бронираното му тяло.

Мансардата ми е извънземно, на челото на което като пипалца стърчат антени и антенки. На прозореца е кацнала саксийка като детска шепичка, в чиито гънки се гуши хилаво здравче. Даже в момента, в който ти пиша, ми минава през ум, че съм забравила да поставя чинийка отдолу и водата се стича по прояденото от червеи дърво.

Ако се почувствам самотна, се навеждам напред, за да видя рошавата глава на момчето в съседната стаичка. Пише. Непрекъснато пише, представяш ли си! С някакъв много странни бонбонено розови листчета. Усеща ме още по самото навеждане и моментално вдига глава: „Ву?”. Изненадата в гласа му винаги има формата на цвете, което мило и несръчно ти подават на улицата. Засмивам се на хрумването, че ако протегнем ръце, бихме могли да се хванем и така, прилепени до стената, да разговаряме поне до обяд. Обикновено обаче си казваме някое и друго изречение и думите ми идват много трудно, чудя се как да ги извикам в паметта си. Точно тия думи с мириса на пълното с надежда септемврийско утро – думите, които трябва да кажа на едно белоризо момче, което ми се усмихва от прозореца и с което, ако протегнем ръце…

Горе, над самия град, някаква близост все пак ти е необходима – независимо каква, дали усмивка или прехвърляне на книжни лястовици. Долу, когато усетиш допира на твърдата настилка, можеш да си сам. Улиците тук са бъбрици и не ти оставят време да тъгуваш. Те са като дълги ръце, които ласкаво те превеждат през морето от хора; които кривват в различни посоки, сякаш се навеждат над теб, за да ти разкажат нещо пикантно и тайнствено.

Улиците тук са чаровни досадници. Вмъкват те в един лабиринт от магазини,  магазинчета, надвесени прозорчета, прозяващи се безистени, мириси и цветове, многоезичие.

Улиците тук са сладкодумници – думата не можеш да вземеш от тях. Гласовете им са гъвкави, с изящни гърбове. Започват меко-меко да се спускат, после се изкачват и тъкмо когато си се заслушал в тях и си повярвал, те повличат надолу, блъсват те в разни усмихнати-неусмихнати хора. Понякога изскачат пред някоя огледална верига, за да ти покажат кой си и какъв си. Нали ме знаеш колко съм суетна – мина ми през ум мисълта, че си е струвало да дойда тук, за да се видя – АЗ НА ФОНА НА ПАРИЖ! Затварям очи и когато ги отворя, пак се виждам: АЗ НА ФОНА НА ПАРИЖ! В целия си ръст, самите ми очи, самите устни, самата аз – доволна-недоволна! А зад мен Градът – виенско колело, което се върти и сменя цветовете, скоростта и хората, които вози.

Много бързо се живее тук. Даже сега, макар че лежа в леглото, се задъхвам при мисълта за този бяг. Не си ли забелязал, че ние живеем със скоростта на нещата около нас. Тръгни по някой листопаден булевард и мисълта ти ще стане мъдра, ласкава и спокойна. А тук си капчица вода в бързей. Една пъстродреха, пъхнала ръце в джобове капка, която няма време да избира собствена посока.

Вчера тръгнах по крайбрежната и Сена като музика прехвърли ритъма си в мен. Аз, една-единствена и тъмна, повлякох бавно своите води, помилвах с опакото на дланта бузите на бреговете, изтекох през пръстите на моста Мирабо и продължих замислена и странна. Вървях край Сена. Трупах в гънките на пръстите си прах от стоката на сухите и живописни букинисти. Фотографирах в зеницата си целувката на едно чернооко момиче с едно чернооко момче. Пръстите ми танцуваха тарантела по парапетите на Пон` Ньоф. И докато правех всичко това, получих най-налудното усещане – ЧЕ НЯКОЙ СВИРИ НА ТРОМПЕТ!

Париж е джаз, под синкопите на който можеш да пишеш измислици, седнал на бордюр; да се влюбваш в разни дяволски момчета; да рисуваш.

Париж е джаз, в който всяка следваща фраза е непредвидима.

Париж е джаз, който в крайна сметка ме разплаква.

Пак ти казвам – НЯКОЙ СВИРИ НА ТРОМПЕТ! – много странно възприятие за една най-обикновена разходка край една най-необикновена река.

Париж е джаз, от който ми се иска да живея.

Като чета всичко, написано дотук, виждам, че нищо не съм ти разказала. Това не е Париж, това съм Аз в Париж.

Може би трябваше да опиша всички забележителности, всички червени кръгчета, отбелязани върху пътеводните карти. Само, че е глупаво, защото аз не съм туристическа диплянка, която можеш да купиш от будката като цветна кошница на отсрещния ъгъл. Тихите утрини, пъстрите следобеди, дългото безпаметно скитане, миризмата и духът на този град не са отбелязани на нито една карта, в нито един рекламен проспект.

И оная тишина в „Нотр Дам”, която още на входа ми забрани да бъда езичница. Знаеш ли колко е странно – сякаш те похлупват с огромен стъклен капак: усещаш, че накъдето да тръгнеш, ще се блъснеш в упорита стена. И органа…още усещам допира на бавните му пръсти, които ровят в мен, за да стигнат сърцето. Спомняш ли си Юго: „Има мигове, когато в каквото и положение да е тялото, душата ти стои на колене.” Аз съм прашинка в този прорязан от светлина въздух. Аз съм нищо и никоя. Затова, докато пълзя като пчела по хладното стъкло на тишината, започвам да вярвам.

Вратата на съседната стаичка траква. Къде ли прекарва деня си тоя чудак? Аз съм си го измислила някакъв и ще се окаже жалко, ако истината не е толкова красива. И аз след малко трябва да излизам, защото улиците долу ме очакват – чувам ги как нещо нетърпеливо гълчат.

Ще привършвам. Очаквай следващите ми писма, защото трябва много да разказвам. Макар, че това съвсем не е Париж, това е нещо като Аз в Париж.

                                                                  Целувки: СУ  

П.П. Сетих се нещо! Онази песен, нали знаеш коя, никога вече не слушай онази песен! Защото ние ще отидем в Париж! Тази радост от живота, с която градът съществува, е закодирана и в нашата кръв.

Ще се врастнем трайно в плътта му, ще станем звук в много езичната гълчава. Нищо, че сега в тълпата аз съм никоя. Че съм Су – едно су, с което нищо не можеш да купиш, но което блести между вечните неми павета и което някой прибира в джоба за късмет.

Не е възможно да сме ненужни! Докато сме млади и безпарични, трябва да живеем в Париж! Защото сме много млади и безпарични, за да живеем където и да е другаде, освен в Париж!

 30 септември 1987 

Париж – Градът, в който някога трябва да ида   

ЗАДУШНИЦА

Когато си тръгвахме от гостуване при баба и дядо в Сливен, те винаги ни изпращаха на улицата, слагаха по някое левче в ръцете ни и с разплакани очи казваха: „Дали ще се видим отново…”. После стояха пред къщата, ние със сестра ми седяхме на колене на задната седалка и махахме, а баба и дядо се смаляваха и смаляваха, докато колата не завиеше по голямата улица и те не изчезнат напълно. Баба ме наричаше „моето цветенце”. Дядо често казваше” „Дали ще доживея да те видя булка…”. Не доживя. Почина четири месеца преди сватбата ми. После и баба, докато бях надалеч. 

Другите баба и дядо също си тръгнаха един след друг. Баба изчака няколко месеца, сякаш да довърши някои неща и да ни каже още няколко думи. Аз отново бях надалеч и когато по телефона плачех за дядо, тя ми се скара: „Какво си ревнала. Няма да плачеш. Дядо ти имаше хубав живот и много ви обичаше. Като дойде време, трябва да тръгваме. Няма да правим калабалък на тая земя.” Мъдростта и спокойствието все още не ги разбирам, но вече си давам сметка, че единственото, което са искали в залеза на живота си, е да са щастливи децата им. И са тъгували не затова, че самите те няма да са тук, а че няма да станат свидетели на тяхното щастие.

Днес е Задушница. Аз пак съм далече. Начинът да ги почета, е да се справям с живота си и да бъда щастлива. Да прегръщам и насърчавам децата си, за да бъдат щастливи и да се справят в живота си. Да ценя миговете с родителите си и да не пропускам да им казвам колко са важни.

Заради гордостта и радостта в очите на тези, които ми липсват.

НОЕМВРИ

Гората още е зелена.

Гората още се надява.

Защото слънцето във нея

обича да се застоява.

Поправя нещо, нещо чисти,

понеже хич не му се тръгва.

Така с гората сме щастливи,

когато слънцето послъгва.

НЕБЕТО Е РОЗОВО,

розово като за

новородено момиче:

разгъва мекичкото си одеялце,

за да улови прозрачните ръчички на щастието

и сладката като мед

беззъба усмивка на слънцето,

около което бавно се върти цяла вселена

и което ни грее вече 16 години.

 

Небето е розово

и денят обещава да бъде слънчев,

мое момиче!

ЗАЩО МИ ХАРЕСА ФИЛМЪТ „БАРТЕР”

Фестивалът на българската култура в Брюксел беше открит тази седмица с филма „Бартер” (реж. Атанас Киряков). Отидох да го гледам без да зная абсолютно нищо за него и без да очаквам каквото и да било. Отдавна съм разбрала за себе си, че това е един от най-чудните начини да открия това, което харесвам.

Няма да пиша за сюжета на филма и за актьорския състав – в мрежата има всичко за него. Има информация и за предисторията му, която, за съжаление, не е кино, а вече банално ежедневие. Просто искам да кажа, че филмът ми хареса и ето защо:

·        Защото разказва една история на едни хора на едно определено място, а не се опитва да прозре смисъла на цялото мироздание – последното може и да е много интелигентно занимание, но често прави филмите негледаеми от друг освен от създателите им и техните близки.

·        Защото тази история е истинска част от живота с разпознаваеми, но умерено стилизирани герои – точно толкова, колкото е необходимо, за да се разграничи художественият от документалния филм.

·        Защото историята е тъжна, подтискаща, да. Много хора споделиха това, излизайки от салона. Но тъжни и подтискащи са и новините, които разказват ежедневно точно тези истории. Дано и пред телевизорите и на улицата сме така подтиснати и натъжени от това, което ни заобикаля, често и с нашето мълчаливо съгласие.

·        Защото историята е тъжна, подтискаща, но не безнадеждна. И лодката, която отплува в морето с младия човек, който иска да почне на чисто, и с детето, което не е болно, а има различна душа, беше невероятно красива. И мечтата за кончето, която по някакъв начин се сбъдна. И спасените шапки. И любовта, която беше разказана само с очи.

·        Защото в този филм, за разлика от много други, които напират от малкия и големия екран напоследък, „лошите” не са героизирани и ние, зрителите, за щастие, не сме принудени да изследваме душевния им катарзис. С цялата им физическа сила и способност за разрушение, закриляна по познатия начин, те са поставени там, където им е мястото – в нравствената клетка на обществото, където низшите духом стоят. Има и един друг бартер – с добро, на който все някой трябва да ни научи.

·        Защото филмът много ми заприлича на руския „Левиатан”(реж. Андрей Звягинцев) – поради сходството на действителността и поради таланта на създателите им. „Бартер” все пак беше по-красивият филм, в който имаше проекция на някакво спасение.

И нещо, не маловажно, понеже говорим за кино:

·        Защото разбирах всичко, което говореха актьорите, без да ми се налага да чета по устните им или да ползвам английските субтитри, с които за радост на гостите филмът беше снабден.

Аз не съм филмов критик, нямам професионални познания и препоръчвам това от позицията на сантименталния зрител: Гледайте „Бартер”.

ТАЗИ СУТРИН

се загледах в антрето:

най-отгоре
на закачалката
отрупана с есенни дрехи

се мъдри
моята сламена
шапка с цветя.

Лятото не пише
за сбогом.

ДНЕС

Най-сетне лятото свърши

като прекрасен, но уморителен ден:

Среща след среща със слънца и морета,

летища и изгреви, пътища и сладко от вишни,

куфари и раздели, залези и надежди,

горски поляни и прасковен сок по брадичката,              

огромни звезди и стихове, които

избухват.

Вече мога да спра.

Най-сетне е вечер, виното е червено,

а въздухът до късно през нощта мирише на печени чушки

и кратки стихове с няколко жълти листа.

Есента е хралупа и аз надничам от нея

като предсън. Или предтеча.

Сн. Катя Кабакчиева

15 септември и след това

Едва към обяд отворих българските новинарски сайтове, за да се сетя, че днес е не просто 15 септември, а 15 септември. И понеже за мен този ден винаги е бил истински празник, ми се прииска да кажа това:

* Тук учебната година отдавна започна – още преди две седмици и още от първия ден. Няма цветя и няма звънчета. В обичайното време, в което започват винаги часовете, децата се събират в двора на училището както всички деца след ваканция – пораснали, потъмнели от слънцето, бързи и шумни. Спомням си първия учебен ден в първата година, когато в Белгия пристигнаха една мъничка първокласничка и един не много голям четвъртокласник. За наша изненада, бяхме единствените, които носехме букети за госпожите. Госпожите, също изненадани, искрено се зарадваха, взеха цветята, прегърнаха децата ми, целунаха ги и ги подредиха при другите в редичката на техния клас. В точния час всички влязоха в училището и учебната година започна. Има и такова начало: за щастие - без речи и музика по високоговорителя, но за съжаление - и без звънчета и менчета; вълнуващо заради самото начало, заради спокойствието на обикновените дни, с които отново започват часовете, занималните, спортните клубове, ходенето в библиотеката или гората, училищните пиеси, кутиите със сандвичи, съботно-неделното преспиване у приятели, родителските срещи, на които се говори единствено и само за децата и никога за това колко пари трябва да се дадат за закупуването на нови столове. Аз няма да споря кое начало е по-хубаво. Първо, защото не знам. Второ, защото ми се струва, че щом е начало, значи е хубаво. И трето, защото във важните дни не ми се спори, а ми се говори за хубаво.

** Днес разглеждах във Фейсбук снимки от първия учебен ден в моята гимназия. Много им завидях на всички, събрали се в двора на училището – ученици, учители и родители; много ми стана мъчно, че не съм там. Опитвах се да разпозная сред жените и мъжете, носещи купища цветя, някои от моите учители, но не можах. Бях забравила, че е минало толкова време и повечето от тях отдавна не преподават, а ние самите отдавна сме минали възрастта, на която те са били, когато са ни посрещали във всеки първи учебен ден. Пожелавам на всички деца да имат учителите, които моите съученици и аз имахме щастието да срещнем, за да продължават дори след години на всеки 15 септември да търсят лицата им на снимките в училищния двор.

*** В една новинарската емисия съобщиха, че днешният ден бил празник не само за учениците, но и за учителите, защото ще получат увеличение на заплатите. Радвам се за тях, защото съм убедена, че те го заслужават със своето всекидневие. Искрено обаче се надявам истинският празник за учителите да останат усмихнатите очи на децата, доверието на родителите и цветята, които правят началото още по-хубаво. Както и облечените в здравец звънчета и красивите медени менчета.

Успешна учебна година на всички!

СЛАДКО ОТ ЛЯТО

Ваканцията не си отива след последната среща с приятели в България.
 Не свършва и с полета към Брюксел. Нито дори с първия работен ден.

Мога още дълго да нося слънцето и усмивките: имам си много за подаряване, а каквото остане – за мен: 

Събирах ги по бързите пътища на Европа; по горещите улици на Венеция и слънчевите й зелени води; 

Поръсих ги със звезди на двора на моята къща и на една нагрята вечерна тераса над София, където приятелите бързаха да кажат „здравей”;

Смесих ги в топлото на моя град - топъл от сутрешните разходки с татко на Аязмото, мекиците и печените патладжани, които мама приготвя, срещите с момичетата от първи „б” клас, купищата книги на български, старите снимки – черно-бели и цветни;

Подправих ги с нетърпеливото катерене на Мусала и на слизането сладката умора; 

Оставих ги да узреят в изгревите край прозрачното южно море, дългите горещи дни, прочетените книги, звездопада;

Отведох ги до сладките води на Витоша, малините, светулките, звънчето на терасата, с което вятърът припява.

Запазих ги. Сега за цяла дълга зима имам слънце и усмивки.

Ваканциите имат и това магично свойство - да не свършват.

Съчинение на тема

Тези снимки са направени от моя приятел от детството Петър. Когато днес ги видях във Фейсбук, сякаш се качих в машината на времето. И се върнах трийсет и няколко години назад в нашата кратка ваканция в Пирин. Тогава, благодарение на неговите родители, с още десетина приятели срещнахме една голяма любов – Планината. 

Сн. Петър Павлов

Спомените ми вероятно не са хронологически точни: Започват с теснолинейката от Септември и най-краткия, но най-тежък първи преход от хижа „Гоце Делчев” до Безбог. И завършват с последната нощ в хижа „Яворов”. Тогава нямаше лифтове и влекове. Тодорка беше само връх, който някои от нас изкачиха. Под Вихрен, който нито един от нас не изкачи заради мъглата, пак останахме с чуството, че сме от малкото посветени. И Бъндеришката поляна беше само за нас. Години след това, вече на ски в един много бързо развил се курорт, не исках да повярвам, че това е същото място.

През деня вървяхме; спяхме всяка вечер в различна хижа; езерата бяха ледени и сини; циркусите – мамещи и страшни, минзухарите цъфтяка под козирките от сняг, сякаш ги повдигаха с лилавата си сила; тинтявата не се береше, звездите мамеха да ги докоснеш; Байкушевата мура ни прегърна за снимка; с всеки ден раниците ставаха по-леки - дали защото свиквахме с ходенето или защото провизиите намаляваха.

Когато слязохме в равното, вече бяхме други хора. Пораснали, обикнали красотата и натъжени от раздялата с нея. Бяхме станали приятели завинаги. 

Сетих се за всичко това, докато гледах приказните снимки. Въпреки че са от друга планина, от друго време, с друга техника и вероятно с други хора.

Приятели, обични ми от толкова години – за вас не знам, но аз вече съм готова с домашното, което класната ни даде на последната ни среща миналия месец:

„Защо съм това, което съм.”

Сн. Петър Павлов

НЕКА ДА Е ЛЯТО

Толкова бързо отминават седмиците, още по-бързо отминава техният край.

Ето, и сега се изнизват последните часове на един облачно-слънчев уикенд. Той бърза да си отиде, а аз бързам да преброя какво съм си взела от него:

Четири копринени цветя, които направих от парчета плат, останали след подгъването на бална рокля.

Хиляди рози, сред които бях като жадна пчела, понесла ароматите и цветния прашец към къщи.

Един вълшебен магазин за художнически материали като пещерата на Али Баба - каквото и да си взема, все ми се струва недостатъчно.

Весело парти с много приятели и усмихната домакиня. Звън на ледени кубчета. Тънки стебла на чаши. Нощен град с набързо претичал из него дъжд.

Неделно утро край езерото в гората. Йога заедно с още хиляди хора на голяма ливада. Несбъдната прогноза за дъжд. Бягащи облаци. Разсеяно слънце.

Една четирилистна детелина – видях я, когато се наведох да си взема обувките след практиката по йога.

Бавното прибиране към дома. Вятър в градината.

Първият ден на лятото. Мистичното слънцестоене. Лятото настъпи в 18:38. Колко много неща се случиха за толкова кратко!   

Отказвам се да броя. Искам просто да се радвам на това, че съм сега и щастлива.

Най-късата нощ може да почва!

„Нежни думи в неделния следобед”

ми пожела или

пък ми благодари

една приятелка.

За по-сигурно направих едно

цвете от тафта.

и го нарекох

„Нежни думи в неделния следобед”.

ЖИВА СЪМ

Защото живея на ръба на физическия комфорт, за да вървя по билото на щастието: Жива съм!

Защото гоня най-неудобните, най-ранните, най-късните

влакове, полети, фериботи,

за да вкуся до последната трошичка радостта,

да изпия до последна капка празника,

да дишам до последна глътка въздух свободата:

Жива съм!

Защото спя,

когато не изгрява слънцето,

когато облаците не горят в оранжево,

когато не ухае на липи и утро:

Жива съм!

Защото аз не спя,

когато идва звездопадът,

когато улиците на старите приятелства

ме отвеждат в най-лилавите, световъртежните и

тежките от лято нощи:

Жива съм!

Когато приятелите ми намигат, а другите се кръстят: „Ужас, ти си луда!”,
тогава зная, че съм жива.

Жива съм –  по Ханчев.

ЕЛИФ ШАФАК И СРЕЩАТА В BOZAR

Честно казано, не ми се пишеше много за тази среща, но бях обещала на една приятелка. А не ми се пишеше, защото много ми хареса. Знам, че звучи абсурдно, но понякога е толкова хубаво, че не си сигурен какво повече можеш да кажеш. Особено за човек, който така красиво работи с думите.

Една от най-любимите ми книги е „Любов”. След нея прочетох „Копелето на Истанбул” и „Чест”. Обикнах ги и тях. Признавам си, четвъртата, която започнах – „Дворецът на бълхите” – не довърших. Дотегнаха ми дългите описания и започнах да чета нещо друго. Когато не ми хареса една книга, винаги първо търся причината в себе си, затова винаги имам надежда, че може да се върна.

На срещата се говореше много за книги, но това, което истински ми хареса, беше излъчването на самата жена. Изящна, някак тиха, но много емоционална - не можеш да откъснеш очите си от начина, по който говори с ръцете си и с очите си – много красиви, сякаш тъжни, като на романтична черно-бяла фотография. Може би за това усещане допринесе и тъмната сцена със светлия кръг, в който самата Елиф Шафак беше поставена.

Другото, което истински ми хареса, беше как тази изящна женственост се съчетава с ясна и категорична гражданска позиция. Когато ходя на среща с писатели, бих искала да чуя какво мислят те за времето, в което живеят; оценката им за актуалните събития; паралелите между съвремието и историческото време, в което се развиват сюжетите им; мястото на жената в обществото; сближаването и разделянето на световете, в които живеят; отношението към религията; страха от последствията и начина, по който ги преодоляват. Не мога да кажа, че ми се е случвало често, а срещата с Елиф Шафак беше точно това – да чуеш мислите си, да се изненадаш от неща, които не си знаел до момента, да поспориш задочно, да поискаш да прочетеш допълнително.

И още нещо, с което тази жена зарадва всички – по сценарий бяха предвидени пет въпроса от публиката, но имаше толкова много вдигнати ръце, че тя се наклони към водещата и я помоли – може ли да продължим с въпросите? Писател, който не бързаше да си тръгне и който със сигурност, ако се съди по опашката, която се оформи във фоайето, е останал още часове, за да подписва книги и да разговаря с хората.

Всъщност, конкретната тема на дискусията беше последната книга The Architect`s Apprentice („Майстора на куполи”). Тепърва ще я чета. Със сигурност обаче вече мога да чета и гледам и през красивите и одухотворени очи на Елиф Шафак. Това е всъщност смисълът на срещите с писатели, нали?

Сн. BOZAR