ЗАДУШНИЦА

Когато си тръгвахме от гостуване при баба и дядо в Сливен, те винаги ни изпращаха на улицата, слагаха по някое левче в ръцете ни и с разплакани очи казваха: „Дали ще се видим отново…”. После стояха пред къщата, ние със сестра ми седяхме на колене на задната седалка и махахме, а баба и дядо се смаляваха и смаляваха, докато колата не завиеше по голямата улица и те не изчезнат напълно. Баба ме наричаше „моето цветенце”. Дядо често казваше” „Дали ще доживея да те видя булка…”. Не доживя. Почина четири месеца преди сватбата ми. После и баба, докато бях надалеч. 

Другите баба и дядо също си тръгнаха един след друг. Баба изчака няколко месеца, сякаш да довърши някои неща и да ни каже още няколко думи. Аз отново бях надалеч и когато по телефона плачех за дядо, тя ми се скара: „Какво си ревнала. Няма да плачеш. Дядо ти имаше хубав живот и много ви обичаше. Като дойде време, трябва да тръгваме. Няма да правим калабалък на тая земя.” Мъдростта и спокойствието все още не ги разбирам, но вече си давам сметка, че единственото, което са искали в залеза на живота си, е да са щастливи децата им. И са тъгували не затова, че самите те няма да са тук, а че няма да станат свидетели на тяхното щастие.

Днес е Задушница. Аз пак съм далече. Начинът да ги почета, е да се справям с живота си и да бъда щастлива. Да прегръщам и насърчавам децата си, за да бъдат щастливи и да се справят в живота си. Да ценя миговете с родителите си и да не пропускам да им казвам колко са важни.

Заради гордостта и радостта в очите на тези, които ми липсват.